Черните не могат да бият дузпи?

Европейското първенство 2020, макар и отложено с година е вече зад нас. Могат да бъдат направени множество анализи за качеството на играта, отборите, регламента, поведението на отделни играчи на терена и извън него, но мен ме интересува нещо друго: Оказа се, че след фиаското на финала добрата стара Англия, в която отдавна ни убеждават, че са победили окончателно ценностите на левия либерализъм, заради които и която българският национален отбор бе наказан, расизмът е жив. Много ще ми бъде интересно сега дали ще се прояви същият аршин и английският национален отбор и федерация да бъдат наказани. Новината е концентрирана около проявите на расизъм в социалните мрежи, осъдени от ФА, Висшата лига, Борис Джонсън и кой ли не. Под благовидния предлог за език на омразата са спрени, на практика – цензурирани, стотици профили в социални мрежи. Но расистките обиди с гаранция не са само във виртуалното пространство. Всеки, който е ходил по мачове, знае каква музика за ухото се лее на трибуните – такава, че няма нищо свято, което да се жали и да не се подлага на обида в моментите на най-тежка екзалтация, та камо ли цвета на кожата на играч, изпуснал дузпа. Така че ако се стигне до разследване и преглед на видеокадри от телевизии и мобилни устройства, с гаранция ще се констатират множество вербални обиди. Защо засега не се прави това, а УЕФА мълчи? Защо малка България беше наказана сурово за расизъм заради скандирания по трибуните, на очевидно поддали се на подобни настроения хора, а голямата и силна Англия символично за освиркването на националния химн? Кое е по-голямо прегрешение? Да обидиш човек на расова основа или символа на цяла държава и нация?

Правото винаги е на страната на силния, каквото и да се говори и претендира, че се върши. Няколко дни по-рано друга малка държава – Дания беше грубо ощетена в полза на същата тази стара велика, колониална и прочие островна сила. От самозабравил се съдия, при наличието на видеоасистенти и технологии. Случайност? Имало съприкосновение. Добре, но полуфиналът и финалът на голямо първенство са наистина важни и големи мачове. Съдията трябва да е добър психолог и да държи на всяка цена на равнопоставеността. В такъв момент дузпата трябва да е, както се казва, нарисувана. Особено за домакинския отбор, срещу който никак неслучайно се надигат гласове, че при този регламент изигра всичките си мачове без един пред домашна публика. Случайност или закономерност са тези съдийски спорни решения все в ущърб на малката държава. Спомнете си финалът на СП в Русия през 2018, когато също спорна дузпа даде важна преднина на футболния Голиат Франция, пред Давид – Хърватския национален отбор. За въпросната дузпа имаше по-големи основания, но също беше далеч от 100 процентова и насочи мачът в изцяло предвидима посока. Казусът е сложен, но сякаш доста по-вероятно на този фон изглежда във важните мачове библейската история с Давид и Голиат да не важи. Малка и понастоящем обрулена и във футболно отношение България има своят тежък спомен от съдията Жоел Киню, който също на полуфинал не зачете очевидна игра с ръка в наказателното поле на Алесандро Костакурта, твърде далеч от тялото и уголемяваща обема му.

Съдията на финала на Евро 2020, за щастие, изнесе с чест мача, но и той беше между две футболни велики сили, което със сигурност улесни прилагането на критериите му за обективност. Нито веднъж през над 120-те игрови минути не се стигна до намесата на вече все по-омразния за играчи и привърженици ВАР.

Да се върнем обаче на проблема с расизма. Въпреки чувствителността на обществата, в които се шири все по-силно и агресивно ляволибералната идеология, голямата проблемност идва от факта, че съвсем открито се проявява едностранчивост. Най-малко плашеща за хората от бялата раса. За расизъм се приема само дискриминационното отношение на бели към цветнокожи, а не всяко подобно насочено към расови белези. Поради тази причина все повече бели хора страдат и са подложени на репресии заради дори съвсем безобидни и реципрочни прояви – например издигане на лозунги като „Всички животи имат значение“. Западните общества са с широко затворени очи за тези проблеми, тъй като официалната теза е, че едва ли не така се въздава справедливост срещу някогашните престъпления на белите хора към по-тъмно пигментираното население по острови, континенти и материци във времето на колониалната експанзия на белия човек. Голяма работа, че настоящите потърпевши нямат нищо общо с това, че вече има съвсем други действащи закони, ценности и механизми за реакция. Само въпрос на време е да се повиши социалното напрежение в западните държави до градус, в който то няма да може да бъде удържано. Засега в Източна Европа, вероятно поради съответната стопанска, културна и политическа изостаналост, но също така и заради други причини, свързани с типични традиции на култура и общуване, нещата са по-спокойни. Обаче натискът върху тези страни отвън също е осезаем.

Старият отдушник на агресивните настроения – футболът сега вече не може да служи за целта. Част от удоволствието и разпускането на запалянкото, изтощен физически и психически от динамичното ежедневие, е да вика, псува, обижда. Всеки нормален човек знае – това си остава на трибуните. Така е и при играчите – те също се наричат как ли не и използват всякакви подмолни номера, но това е на терена. Извън него е друго. Там е истинският живот. Това обаче блюстителите на неолиберални ценности не разбират. Те искат да пропагандират, да ограничават и да цензурират. Старите книжки с приказки все повече се различават от новите издания. Но и защо са ни стари приказки като в съвременния приказен свят нещата са различни. Вече идеалът е не слабият да победи, а силният, ако не може сам – с подкрепа на съдията. Изпитаха го датчаните, страната дала на света може би най-големия майстор на тъжните приказки – Ханс Кристиян Андерсен. Сега те станаха герои в собствена такава.

Затова и вероятно нямаше нормален принципно неутрален фен, който да подкрепяше Англия в решаващия титлата последен мач. Такъв бях и аз. Ако не беше пресилената дузпа в полуфинала, вероятно щях да се колебая, но в неделя бях изцяло за адзурите, както вероятно и много други хора по цял свят. Отрицателната енергия по необясним иначе за науката начин, убеден съм, се стовари на главите на един иначе много симпатичен, отлично подготвен и пълен с добри изпълнители тим, на всичкото отгоре ръководен и от също много стойностен треньор, комплексиран на тема дузпи на европейско още от играч.

Англия загуби справедливо по всички закони на морала и спорта, а изкупителните жертви интересно защо се оказаха играчи с антропоморфни белези на черната раса. Най-просто е да се отдаде това на случайността, но едва ли е така. Откакто започна да се проповядва къде по-шумно, къде по-скрито въпросният ляв неолиберализъм започнах да си давам сметка в какво спокойно расистко общество съм расъл някога. Въпреки че през соца расизмът се заклеймяваше и най-важна беше класовата принадлежност. Въпреки, че четяхме книги против робството в САЩ и колониите на европейските страни, въпреки че Спартак е от нашите земи, въпреки че при излъчването на „Робинята Изаура“, сериал с декори като от селско читалище, улиците опустяваха. В детството ми на негрите, (нарочно използвам тази дума, защото в българският език тя няма обидно значение както тогава, така и днес, каквито и да са поплъзновенията в тази насока) се гледаше като на едни по обективни причини изостанали хора, на които ние, белите от социалистическите страни сме призвани до помогнем да наваксат изгубеното заради експлоатацията и ограбването от западния империализъм. Затова вероятно и до голяма степен се гледаше със симпатия на чернокожи музикални изпълнители и спортисти. Още си спомням със смях един гост-коментатор на боксов мач на олимпиадата през 1988 или 1992 между българин и африканец, който при вида на функционалната и техническа безпомощност на иначе добре сложения чужденец на фона на нашия, изрече култовото …абе, старае се негърчето, ама…“

От баща на мой приятел още преди много години съм чувал, че „на негър дузпа не трябва да се дава да бие, защото имат лабилна психика и често изтърват“. После съм чувал от подобни изказвания и от други запалянковци. Самият аз съм гледал много мачове, без да водя статистика, но и на мен ми е правило впечатление, че тъмнокожи футболисти нерядко изтърват наказателните удари. За да се направи такова категорично твърдение обаче, е необходимо да се направи анализ на всички такива случаи или на много представителна извадка като брой и време. Резултатите, каквито и да са, надали ще бъдат убедителни за всички, но проблемът е факт. Според мен обяснението е по-скоро в търсенето на оправдание за допуснатата слабост на отбора – а такива винаги е най-добре да се открият в другия, в различния. Друг безспорен факт, който често се забелязва при решаването на важни мачове с дузпи е, че такива обикновено пропускат „звездите“ на отборите или поне най-добре представящите се играчи. Тук обяснението е по-лесно и няма общо с расизма – прекалено голямата психологическа тежест. Някъде обаче двете евентуални „обяснения“ могат и да се съчетаят – например пропуснатият от Килиан Мбапе удар срещу Швейцария.

При изпълнението на наказателни удари много важна е селекцията на треньора. Точно той носи основната отговорност и трябва да може да прецени, кои играчи са с най-„чисти“ глави. Надали Гарет Саутгейт не е направил необходимото. Със сигурност двама от тримата изпуснали, по странно съвпадение тъмнокожи, бяха пуснати точно с цел да изпълнят дузпа. За да намерят място смяната стана при статично положение за Италия и изваждане на двама дефанзивни играчи – твърде рисковано и принципно непрепоръчително действие. С него обаче треньорът демонстрира доверие, което за негово съжаление не беше оправдано. Единият от изкараните играчи беше капитанът на „Ливърпул“, който надали би изтървал удара, ако му се гласува доверие. Най-големият грешник, Букайо Сака, бе пуснат в игра по-рано – в 70 минута, вероятно също с визия за евентуалните дузпи.

Дали тъмнокожите играчи са психически по нестабилни пред 11 метровия удар е спекулативен въпрос. Друг такъв е кои са тъмнокожи. Санчо и Ашфорд със сигурност имат и наследственост от бялата раса. Като цяло е известно, че южните народи са по-темпераментни, а северните по-спокойни и уравновесени, но вече и понятието „народи“ е твърде спекулативно. Италианците са по-южен народ от англичаните. Със сигурност има национални отбори експерти по дузпите, каквито са германците, доколкото си спомням губили само през далечната 1976 г., когато дузпата тип Паненка е патентована от нейния автор. От друга страна, съвсем съседните им и много близки езиково и генетично (исторически)… хм, нидерландци, на дузпи падат като круши. Случайно или не те са един от първите тимове, в които през 80-те години широко навлязоха тъмнокожи играчи.

Знайно е, в баскетбола белите рядко „могат да скачат“ (интересно защо филм с такова расистко заглавие не е засегнат от модерната цензура), в спринтовите дисциплини на леката атлетика има не само расизъм, а дори и регионализъм – почти всичко се свежда до Карибите и за да направя връзка с друг бранш – макар и не точно спортен – с Ямайка. Виц: Бял и чернокож американски пехотинци в банята и двамата са с татуировки на мъжките достойнства, направени така че в отпуснат вид се вижда само първата и последна буква, а целите надписи в еректирало състояние. И на двамата буквите са WY, като на белият е изписано името на приятелката – Уенди. Когато вижда тъмнокожия си колега със същия индекс, го пита дали случайно и неговото гадже не носи същото име, отговорът е, че надписът гласи Welcome to Jamaica and have nice holyday. В порнографския жанр, както е известно, белите мъже са много назад.

В доста други спортове цветът на кожата прави впечатление – доскоро беше почти кощунство да се мисли бял да спечели световна титла по бокс в тежка категория, но тази теория се опроверга. Същото с обратен знак беше във Формула 1 преди появата на Люис Хамилтън. В плуването все още има място само за бялата и монголоидната раса. Така е и в зимните спортове.

При всички положения расата има значение в много професионални спортове, но сякаш не точно във футбола. Расизмът и всички прояви на дискриминация и несправедливост, в каквато и да е посока, са еднакво нередни. Съдбата си прави странни иронии. В случая ясно набиваща се на очи е тази, че английския отбор коленичеше в защита на черните хора, а негови фенове обвиниха футболисти със същата пигментация за изгубения финал. Изводите, които могат да се направят са в различни насоки, но основната е, че нищо прекалено не е хубаво. Човешката раса е само една и принадлежността към нея задължава с отношение и поведение. Останалото е политическа пропаганда със съмнителни цели!

Вашият коментар