История с аромат: За липсата на обществени тоалетни

Много в мире тюльпанов и роз,

Много в мире конфет и вина,

Но ещё больше в мире говна…

Константин Беляев

Напоследък се движа доста често из града пеша. Това отдавна не ми се беше случвало, но сега покрай мерките по затваряне се отвори възможност. Пък и добре е свежият пловдивски въздух да доунищожи остатъците от вируса в белите дробове, въпреки съвсем реалната опасност макроорганизмът да пострада повече, отколкото микроскопичния си конкурент. Склонността ми към наблюдения и размисли ме насочи в неочаквано направление. Забелязал съм, че гледам надолу по-често в сравнение с повечето хора, поради което доста пъти съм намирал изгубени пари, незабелязани от околните. В последните дни обаче вместо финикийски знаци, каквито липсват вероятно заради кризата, се забелязваха и то никак не нарядко, направо бих казал повсеместно, знаци за добре действащата храносмилателна система на множество индивиди. Преди всичко четириноги, но за съжаление виждаха се и такива, произведени от субекти които ходят изправени, надявам се поне не по време на тяхното сътворение. Въпреки определеното числено предимство, представителите на животинския свят не трябва да бъдат винени. Те или са диви и бездомни, или имат стопани от човешкия вид, също животински, но надмогнал до голяма степен тази връзка заради социалната си организация и цивилизационни достижения. Та повече от ясно е, че по-висшите същества би следвало да отговарят за по-нисшите.

В Пловдив, известно е, бездомни кучета почти няма. В това отношение градът на тепетата категорично би изгубил един евентуален спор на страниците на Медия кафе на тема „Къде уличните песове са по-едри: в София или Пловдив?“. Образно казано, С. Петканов направо би схрускал Ст. Попов, като софийско бездомно куче изпусната баничка на някоя алея в „Борисовата градина“. Но шегата настрана. Положението е нещо средно между отвратително и страшно. По принцип собствениците на кучета са длъжни да почистват екскрементите на домашните си любимци, което за съжаление очевидно масово не се случва. Дали е заради липса на контрол, гражданско съзнание, или и двете, не мога да кажа но фактите са налице. Трябва да се внимава къде се стъпва, да не говорим за мръсотията, заразите и нарушаването на градската естетика. Градските тротоари са същинско минно поле.

В Пловдив има множество бездомни котки, за разлика от кучетата, но те са сякаш една идея по-безопасни. Вероятно защото са по-малки животни, съответно по-миниатюрни са и изделията. Но освен това като деликатно животно котката отива в зелена площ, за да свърши съответната физиологична дейност. По принцип в природата на кучето е същият стремеж, но когато го разхождат по градската настилка, то няма избор, още повече че на много от тях се налага да чакат по цял ден докато стопанинът им се прибере, за да ги изведе. Какво да се прави? Зор.

И покрай употребата на звучната изконно българска дума трябва да се каже, че човешките нужди са много по-големи, забележителни и съответно нелицеприятни, за да не кажем отвратителни. Стара истина е, че мерило за културното ниво на една държава са обществените й тоалетни. В това отношение обаче България е известно изключение. За съжаление още по-негативно. Защото у нас обществени тоалетни на практика отдавна няма. Или някога имаше. Наистина, приличаха на клоаки, но имаше. Чел съм десетки документи за времето на социализма, свидетелстващи как Градският съвет инвестира в тези необходими обекти. Особено трескаво е положението по време на Международния панаир.

Нямам носталгия по соца, още по-малко по тънещите в разруха и мизерия тоалетни от тогава. Поне обаче ги имаше. Спомням си какъв културен шок изпитах, когато влязох в обществена тоалетна в някогашният Източен Берлин. Всичко беше лъскаво и чисто, без неприятни миризми и жълтеещи стени, без надписи, които разбрахме, че по-късно наричат графити, макар че тези в отходните сгради май трябва да са отделен жанр. Като дойде капитализмът повечето нашенски заведения за отделителни цели бяха досъсипани, някои бяха взети под наем и срещу немалка такса приемаха клиенти. Трябва да кажем, че въпреки личния интерес съществено подобрение в интериора не настъпи. Дори да оставим настрана твърде спорната практика да се печелят пари от тези човешки потребности, трябва да се има предвид че такава практика със сигурност не говори добре за града и обществото. Град, който беше културна столица и общество, което има значителен дял в културния и научен живот на страната. Как се съчетават тези противоположности? Много просто. На изложените тук проблеми не се обръща внимание. Те сякаш не съществуват!

Това безразличие обаче продължава до момента, в който настъпиш нещо ужасно на вид и още по-ужасно на мирис. А имайки предвид високата плътност на разпространение това няма как да се избегне. Убеден съм – случвало се е на всеки. Няма смисъл да се обсъжда кое е по отвратително – да попаднеш в човешко или кучешко, но със сигурност първоизточникът на тези неприятности са хората, обществото, ние. Още по-гадното е, че тези, които се изхождат по градските улици сякаш нарочно го правят на място, където минават хора, като неосъзнат протест за създаденото им лично неудобство. Много пъти съм виждал оставени свидетелства на такива места, където те просто плачат да бъдат размазани на нечия обувка, докато само на няколко метра има зелена площ, храсти, дървета. Друг интересен феномен е, че такива неща се срещат често на определени места, т. е. те са се превърнали в нещо като обществени тоалетни по силата на обичайното право. Гадно, отвратително, ужасно, неприятно! Така е. Но тези хора са виновни само отчасти, защото няма условия. В крайна сметка живеем в XXI век и трябва да се стремим да подобрим средата на живот, не само в личен план, а за всички, с които ги споделяме.

Вероятно не са много хората, обърнали внимание, но в заповедите на министъра на здравеопазването не се споменава затваряне на обществени тоалетни. Защо да затваряш нещо, което или не съществува, или се среща толкова нарядко, че не си заслужава да му се обръща внимание?

Вашият коментар