Изобретените традиции

Времето внася изменения в живота на хората, а особено големи са те през последните 150 – 200 години. Преди това динамиката на промените е значително по-слаба. Животът през 1600 г., например, не се е различавал особено от този в 1700; още столетие по-късно – през 1800 г. обаче положението е вече значително по-различно, да не говорим за 1900. Всички промени, които настъпват, имат своите регионални измерения. В България животът и през 1800, че и 1900 г. не е толкова потресаващо различен за голямата част от хората в сравнение с по-ранните столетия, но постепенно и тук нещата се променят.

Интересен въпрос представлява формирането на националните държави и съответно на модерните нации. Задължителна част от изграждането на модерно национално общество е създаването на множество критерии и особености, по-които то да се различава от останалите. За да бъде, или по-точно – да изглежда всичко легитимно и изконно, на работа се впрягат всички прослойки от населението. Особено важно значение има интелигенцията, която отговаря за развитието на културата, образованието и науката. Тези политики са насочени към история, език и всички компоненти на културата като архитектура, изкуство, кухня. На практика навсякъде където може да се изтъкне нещо свое, самобитно, национално. В много отношения се стъпва на вече изградени в следствие на исторически процеси на развитие достижения, но има и дейности на проектиране и изобретяване от най-различен характер.

Някои учени твърдят, че съвременните нации и произтичащите от тяхното формиране културни измерения са изцяло изкуствен продукт. Аз лично не съм съгласен с тези крайни изводи и считам, че до голяма степен те са продължение на заложени от естественото развитие реалности, но въпреки това не може да си затворим очите за това, че както на национално, така и на местно ниво изобретяването на традиции все повече се разпространява.

Може да се каже, че първи и най-строго дирижирани са националните. В България след Освобождението се полагат целенасочени усилия за изграждане на „самобитна“ национална култура в следствие на старинни образци, взети от живота на обикновения народ. Проблемно обаче се оказва обстоятелството, че всъщност в много от тях ясен етнически разграничителен маркер не се открива – особено тези, в които един от най-важните идентификатори в това отношение – езикът, не присъства. Друг проблем е това, че нерядко считаното за старо и дори древно е от доста по-ново време.

За по-малко от едно столетие много новоформирани или допълнително рафинирани традиции са така шумно представяни като старинни, че това няма как да остане без внимание. Въпреки това, по ред причини и най-вече във връзка с цензурата от близкото минало, автоцензурата и резултатите от тази усилена пропаганда, доскоро темата беше табу и едва през последния четвърт век постепенно започна да си пробива път. Типично по български, бързо се отиде до другата крайност, но тя заслужава да бъде разгледана в отделен материал. Тъй като дебатът е предимно в страниците на научния печат, повечето хора все още нямат понятие за съществуването му, а само от време на време до медиите достига по някоя спорадична „сензация“. Редовен автор на такива „бомби“ е колегата от Югозападния университет доц. Стефан Дечев. Посредством неговите изследователски дейности, например, гражданството научава, че шопската салата – това емблематично мезе за ракията, е дело на „Балкантурист“ от края на 50-те и началото на 60-те години, или че леденото хоро в Калофер, рекламирано като древна местна архибългарска традиция, по никакъв начин не може да се проследи преди средата на ХХ век.

Преди вече над десет години доста шум се вдигна около студията на Чавдар Маринов за българската възрожденска архитектура, съществуването на която този автор доста добре аргументирано отрече. Тук помоему манджата също е пресолена, но изследователят е прав в много отношения – в архитектурата трудно могат да се открият и защитят етнически характеристики, особено на фона на голяма културна общност с хилядолетни многопосочни връзки, каквато са Балканите и западна Мала Азия. От турските сериали, които заливат ефира, лесно може да се види как старинните квартали на Истанбул и други големи градове не се различават особено от тези в нашите възрожденски комплекси.

Покрай шопската салата Дечев изважда на показ и други неизвестни или забравени факти. Доматите, този символ на родната кулинария (защото ние никога не можем да имаме и сянка на съмнение, че най-вкусните домати са именно българските!), всъщност започват по-масово да се консумират след Първата световна война. Доколкото преди това са присъствали в менюто, е било в неузрелия им вариант на туршия. Хората съвсем сериозно мислели зрелите червени домати за отровни и ги оставяли да гният в градините на разположение на прасета, кокошки, магарета и пр. домашни твари, които тогава необезпокоявано се разхождали по улиците дори на столицата.

Още по-странно е друго „изконно“ българско ястие, което съвсем разбива познанията ни за миналото. Доматите, така или иначе е ясно, че са дошли от Америка, т. е. навлизат достатъчно късно на нашите земи и трапеза, за да ги свържем с времето преди османското завоевание. Какво обаче да кажем за таратора? Краставиците идват в Европа през античността или ранното средновековие, а киселото мляко е автохтонен продукт на Балканите и особено в България и прилежащите територии, може би още от одомашняване на животните през неолита. Оказва се обаче, че правенето на таратор с кисело мляко е явление също в годините между двете Световни войни, което постепенно се разпространява и ликвидира стария му вариант – с вода и оцет. Покойната ми баба, родена през 1927 г., някога направо ме зашемети с информацията, че в нейното детство тараторът е бил без кисело мляко. До същата констатация въз основа на сериозно проучване на източници достига Ст. Дечев.

Нещо подобно е положението с „народните“ танци. Без съмнение те имат древни корени, но някога скромните облекла на нашите прадеди, живеещи бедно и облечени в домашно приготвени тъкани, покрай различни дизайнерски вмешателства са започнали да съперничат по сложност и пищност на кимоната в японския императорски двор и понастоящем цената на една „всекидневна народна“ носия струва колкото доста запазен автомобил на старо. А какво да кажем за родолюбивата дейност на хореографите, които пък превръщат масовите народни хора, играни от стари и млади, в дейност за професионални танцьори-атлети, които с еднаква лекота могат да се включат в изпълнения по класически, модерен балет, хип-хоп или брейк. Народните песни започват да търпят литературна обработка още при първите им записвания от образовани и просветени хора. Такава е например емблематичната „Даваш ли даваш, Балканджи Йово?“.

Подобни практики са широко застъпени и в съседни страни. Модерната сръбска азбука е сътворена заедно с новоосвободеното от османска власт Сръбско княжество; преди това е била еднаква с българската, което важи и за книжовния език. Целта е ясна – да се изгради език във възможно най-голяма степен отделен от българския. Известният гръцки „народен“ танц сиртаки, който и съвременните нашенски гръкомани обичат да потропват, е създаден от гръцки хореограф и композитор през 1964 г. за филма „Зорба гъркът“ с Антъни Куин в главната роля. Ако се вгледаме в танците и облеклата на фолклорни състави от Северна Гърция и Източна Сърбия, никак няма да можем да открием разлика с „нашите“. Проблемът тук е сложен. Може да се обясни с народностната асимилация на българско население, както предпочитат да мислят националистите, но не може да се пренебрегне и общата или поне много сходна битова и духовна култура.

С течение на вековете е формирана обща естетика, вкус и предпочитания, която се оказа удивително издръжлива. В сборника „ В търсене на българското: Мрежи на националната интимност 19 – 21 век“ Ст. Дечев и други автори убедително доказаха, че масовото общобалканско залитане към ориенталски ритми, наричани без значение как – чалга, песни за маса, турбофолк, мънеле, лаика, попфолк, етнофолк, кючеци, маанета и пр. е продукт на общото османско наследство. Тези предпочитания у нас не бяха изличени дори от времето на тоталитаризма, когато се хвърлиха много средства и усилия в създаване на друг тип елитарна масова музикална култура, и съвсем естествено след 1990 г. избуяха. Така че традициите съжителстват на много нива и е трудно да се определи кои са самобитни и кои по- по- най-изобретени. Навсякъде може да се намери вътрешна или външна намеса, влияние, подражание; нерядко и концепция.

С началото на демократичните промени изобретяването на традиции се демократизира и централизираната политика в голяма степен беше изместена от лични и обществени инициативи. Когато бях студент в средата на 90-те години, ни учеха, че кукерски игри в съвременна България има запазени само в Ямболско и Пернишко, а понастоящем страната е пълна с „древни“ маскарадни фестивали, датиращи поне откакто свят светува. По отношение на изграждането на крепостни стени и други старинни структури, рекламирано като реставрация, традицията не само че продължи, но и се задълбочи. Началото на изграждането на Царевец е поставено през 30-те години на 20 век, когато е направена измислената „Балдуинова кула“ по модел на тази от крепостта в Червен, Русенско. Половин век по-късно строителството е ръководено с широк размах от другаря Пенчо Кубадински. Върхът е увенчан от съвършено изфабрикуваната в стил социалистически реализъм като вътрешно оформление на пространството Патриаршия и спорен външен вид. По същото време е „реставрирана“ и църквата „Св. Димитър“, в същност построена наново според фантазията на проучватели и проектанти.

Само мимоходом във връзка с името на първия ловец на НРБ споменавам, че изграждането на ловните стопанства с цел възстановяване на популациите дивеч в много случаи води до развъждане на чужди за българската фауна животни и птици, като например колхидския фазан за сметка на местния му подвид. Същото може да се каже до голяма степен и за мечките, внесени от Карпатите, дивата свиня, елените, диви кози, муфлони и пр. Сега се развъждат и зубри, изчезнали от нашите земи преди около 1000 години. Направо недоумявам защо не пуснат и лъвове. Европейският лъв се е срещал в българските земи до първите векове на Новата ера.

Но да се върнем към културното наследство. В наше време размахът на тези родолюбиви акции, подкрепяни от най-високо ниво, продължава и дори в много отношения ескалира. Докато бях студент, хълмът Трапезица, за разлика от Царевец, беше покрит със зеленина, а следите от крепостта едва се забелязваха. Понастоящем обаче зидът е вдигнат по всички правила на средновековната фортификация, което не кореспондира с реалния външен вид, защото няма от къде да отсъдим за реалната височина и най-вече оформление по тук-там запазените следи от основи. По подобен начин предишният си блясък „възвърна“ църквата „Св. 40 мъченици“. Най-потресаващи примери в това отношение са Цари Мали град, крепостта на Перник, софийското Ларго, Яйлата край Каварна, Голямата базилика в Плиска, крепостта Перистера, край Пещера, крепостта Траянови врата.

Преди няколко години пловдивската общественост беше шокирана от предложение да се застрои с кули и зъбери и Небет тепе, за щастие отхвърлено. Но това далеч не означава, че местните инициативи за изобретяване на традиции и историческо наследство са парирани. Напротив, точно по същото време изникнаха няколко „древни“ филибелийски артефакта на нематериалното културно наследство.

Такъв е случаят с айляка. Преди десетина години упорито започна да се повтаря мантрата, че айляк е възвишено пловдивско състояние на духа, което може да се имплементира само и единствено в Древния и вечен град. Че айлякът не се чувства, усеща или възпроизвежда по никакъв друг начин, освен да се „бичи“. Това безумие бързо взе връх и се превърна в нещо като неформална визитка на града. Като централно място за бичене на айляк се превърна нововъзстановеният – до известна степен също по формулата на изобретената традиция, квартал на творческите индустрии „Капана“. Така се получи странен нонсенс (вероятно и неслучайно там е местонахождението на култовото заведение със същото име) – квартал, който е историческият център на стопанския живот на града, където са съсредоточени занаятите и търговията, да се превърне в място за мързел. Защото думичката айляк, представяна ни като част от пловдивския говор с изконен местен произход, всъщност е турска. Ето как я е обяснил Найден Геров, отличен познавач и на българския, и на турския, и на местния пловдивски говор (поради клавиатурни причини модернизирам правописа): „Айляк, пр. неизм. Т. 1) Праздний от работа; свободний от занятий. 2) Незахванатий с нечто; незанятой.

С други думи – нищо типично пловдивско. Турска дума и мързел. Тенденцията чрез турцизми да се претендира и обозначава, че нещо е характерно българско и стародавно от години е отчетена в специализираната литература, но повечето хора нямат представа за това. Така на практика се заменя нещо наистина традиционно, макар и не изконно българско, каквото е трудолюбието в миналото, с една натоварена с фалшив смисъл дума в модерното общество. Трудолюбието е високо ценено от нашите предци, може да се види във фолклора и на много други места. На практика безработицата в първите десетилетия след Освобождението е нещо непознато сред гражданство. Ако отворим изборните списъци от края на 19 и началото на 20 век, където е описано цялото мъжко пълнолетно население на Пловдив с неговите адрес, възраст и месторабота, ще видим, че понятие „безработен“ липсва. Тези, които нямат професия или занаят, са посочени като надничари. Днес обаче ни се набива навсякъде, колко важно, хубаво и незаменимо нещо е айлякът. Разказваха ми, че на интервю за работа в адвокатска или нотариална кантора, когато попитали младеж юрист какви са неговите лични очаквания, без колебание отговорил „айляче бе, айляче!“ Желаното възнаграждение обаче никак не било скромно.

Като пловдивчанин, живял в града четири десетилетия съзнателен живот, най-отговорно заявявам, че айлякът и неговото бичене са съвсем ново явление в градския сленг и светоусещане и нямат нищо общо със старите традиции!

Нещо подобно се случи с възстановяването или изобретяването на един градски топоним, който сега е с национална известност – прозвището „Колежа“ на стадион „Христо Ботев“. От ранна възраст ходя там на мачове и съм убеден, че допреди десетина години това наименование не се използваше. Всички наричаха стадиона с името на неговия патрон или просто „стадион „Ботев“, още повече че в годините, когато клубът се казваше „Тракия“ жълто-черната общественост силно държеше да се запази генетичната връзка с истинското му име. Не съм правил специално проучване, но за толкова години четене на документи и вестници никъде не съм срещал „Колежа“ да се употребява през 20 век по отношение на построения от 1961 и използван до 2014 г. стадион. Тук има интересна намеса, свързана с взирането в историята на клуба. Известно е, че на това място се е намирало игрището на Френския мъжки колеж, закрит през 1948 г., а всички негови активи присвоени от новата „народна власт“. За пръв път срещнах названието „Колежа“, когато по различни причини, започнах редовно да посещавам мачове в началото на второто десетилетие на настоящия век след прекъсване от няколко години. Вероятно топонимът е съществувал и в следствие на лични спомени или писмена информация е бил възстановен. По подобен начин в ново време са възкресени забравени географски имена като Мизия, Тракия и Македония, съхранени в документи от античността и средновековието. Напълно е възможно обаче и името „Колежа“ да е изцяло изобретена традиция, вдъхновена от миналото на мястото.

Ако останем на футболна вълна в Пловдив, веднага можем да се сетим и за споровете между запалянковците на „Ботев“ и „Локомотив“ относно ранната им история. Първите са обвинявани, че са измислили годината на основаване на клуба си, защото не било възможно това да се направи от 10-12 годишни деца и привеждат доказателства, че сигурните исторически данни за спортна дейност са от по-късно време, а вторите, че извеждат началото на съществуването си от „Спортклуб“ и неглижират железничарското наследство до 1949 г., името от което после поставят на преден план. Понеже тук се касае за футболни страсти, шансът за консенсус граничи с нереалното, но точно такива общества най-добре могат да илюстрират нуждата от поддържане на легитимност и стари традиции – реални или изобретени.

Подобен е спорът понастоящем между българската и северномакедонската държава. Всяка страна има обяснение за идентичността на другата, на което силно държи и се аргументира с близко и далечно историческо минало и съответно традиции. Съседите от Северна Македония са шампиони по тяхното изобретяване, защото то се случва през последните няколко десетилетия пред очите на всички. Колкото и странно да се струва на голямата част от българското население, много чуждестранни учени, а и немалко родни твърдят нещо подобно и за България – че е нова нация и държава, която изгражда своите идеологически устои върху едностранчива и манипулирана интерпретация на миналото.

Така се произвеждат, раждат и изобретяват традиции. Понякога в следствие на местни инициативи или случайности, но понякога заради политически решения от най-високо място. Ясно е, че традициите не са това, което бяха, както гласеше една стара реклама, но все пак са традиции и в бързо променящия се свят трябва да се отчитат и пазят. Най-малкото да се знае истината за тях. Дори да е непопулярна и нелицеприятна, да буди спорове и скандали.

Вашият коментар