Какво се случва в Стария Пловдив?

Старият град е една от емблемите на Древния и вечен Пловдив. Той е с основополагащо и непреходно значение за самомнението, самочувствието, себеуважението и ценностната система на всеки филибелия. Както филията с лютеница за българския веган или Вълчо от „Столипиново“ за феновете на „Ботев“. Както задната част на ходилото с анатомично латинско наименование Calx за градските им съперници. Реставрирането на квартала, нарочен за събаряне и превърнал се в убежище на бездомни призраци към средата на ХХ век, се разгръща след 22 май 1956 г., когато е обявен за архитектурно музеен квартал. В десетилетията преди това, като се започне от 30-те години, се правят отделни стъпки за закупуване и ремонт на някои къщи – като тази на Аргир Куюмджиоглу, по-късно на Димитър Георгиади, на Евдокия Бакалова и на Касандра Баятова. Реставрират се и други обекти, но общо взето нещата не са особено перспективни.

Комунистическата власт настанява посредством „Жилфонд“ множество наематели в пустеещите къщи, чиито наследници отдавна нямат възможност да ги поддържат. Ето и описание на обстановката: Само в кръглата зала на Мевлеви хане са настанени пет семейства, които с подръчни средства са я преградили. Всички обитатели на някогашния духовен център са 63! Къщата на ул. Артин Гидиков 4 е обитавана от 23 наематели. Новите жители на квартала цепят дърва направо върху дюшемето на стаи и чардаци, варосват дървените тавани, за да задържат по-добре топлината, използват части от дървенията за огрев. По този начин изчезват буковите капаци от 93-те прозореца на Къща „Димитър Георгиади“. Покриви текат, алафранги и стени са замазвани с блажна боя. Основите на Къщата на Ламартин са върху старо сметище и постепенно конструкцията започва да се свлича надолу. Нерядко явление са пожарите (вестник „Отечествен глас“, 1 август 1984).

През следващите десетилетия обаче, макар и с редица проблеми, породени от немалко спорни решения, липса на достатъчно и компетентна работна ръка, необходимите материали, робуване на прищевки на комунистическата номенклатура, до края на 70-те години обликът на квартала се променя. Реставрациите продължават и през следващото десетилетие. Средно всяка година се отделят общо около един милион тогавашни лева от общинския и държавния бюджет в продължение на около 30 години. В края на 80-те един швепс струваше 14 стотинки, а върнатата бутилка беше 7. Т. е. 21 стотинки бяха два швепса, при това с вкус далеч по-добър от сегашния, но стига със соцносталгията, че отдавна съм се произнесъл срещу нея!

Щем не щем обаче соцносталгията е с реални измерения, говорейки за Стария град. За добро или лошо тогавашната власт преобразява Трихълмието. Голямото международно признание идва през пролетта на 1979 г. когато на Пловдив е присъдена европейска награда за опазване на културното наследство на територията на архитектурния резерват. Повтарям – на Пловдив в лицето на общинското управление – не на Стария град, а ЗА него, и не на Ат. Кръстев – Начо Културата, а на тогавашните градоначалници – най-вече Диран Парикян, но наградата е получена от неговия наследник Христо Мишев, който поема управлението по това време. Тази градска легенда, която присъства и във визитката на сегашният Институт, е недоразумение и следва да се коригира.

До голяма степен заради Стария Пловдив и съчетанието на множество добре съхранени и експонирани културни пластове от минали епохи, 35 години по-късно, на 5 септември 2014 Пловдив е определен за Европейска културна столица, което е огромно достижение и колкото хейтърите да намилат, че провеждането се е провалило, това е много ценен капитал и визитка.

Понастоящем обаче кварталът все повече запада и то далеч преди пандемията. Заведенията се броят на пръсти, вечер е призрачно. Хора почти не живеят. Това е едно от негативните следствия на широката реставрационна политика през комунизма, но измина достатъчно време грешката да бъде поправена. Напълно безрезултатно. Много къщи са пред срутване, но вече общината няма предишните ресурси да ги „обобществява„ и реставрира. Частната собственост ги пази до тогава, докато керемида върху кирпич не остане, че и след това.

Неизвестно защо и как дойде управник от София, който може би още се губи из кривите улички на Трихълмието. Това, че не е тукашен не е толкова лошо, Начо Културата също не беше, но прие квартала за своя кауза, а досега не сме видели нищо подобно от столичанина Богомил Грозев. Дано пандемията да е виновна. Тези дни нашумя странен ход – вероятно опит да се превърне античният театър в дискотека, ако се съди по неговия администратор за един ден. Във време, в което дискотеките са затворени.

Потенциалът на Старинен Пловдив е налице. Положението е много по-добро от това, което представляваше някога „Капана“. Нужни са обаче далновидна стратегия и решителни действия.

Архивните снимки са част от колекцията на Пламен Кочев в неговата група във Фейсбук „Акция „Фото Пловдивъ

Вашият коментар