За него се знае малко и се говори обикновено в деня на Съединението, когато се почита смъртта му. Едно от клишетата е, че той е единствената жертва на Съединението, което безспорно не е така. На същия ден са застреляни и петима четници от Чирпанската чета от лоялния на румелийското правителство поручик Жейнов. За жертва на Съединението трябва да се смята и самият убиец на Райчо Николов – Костадин Тодоров. Редно е, защото това е братоубийствен сблъсък на българи срещу българи. Все едно на Гражданската война в САЩ да се броят само жертвите от страна на Севера. Защото макар че отбелязваме Съединението – символна дата за единно национално действие, още тогава е имало хора по една или друга причина недоволни – кой заради загуба на служба и облага, кой защото не е ръководил бащина дружина. Хора всякакви. Важното е обаче, че те са малцинство, докато огромният процент от българския народ посреща с въодушевление събитието и участва в неговата защита пред международната общност.
Ако не единствената обаче, със сигурност дядо Райчо, както са го наричали почтително тогавашните хора, въпреки че е бил на 45 години, той е най-свидната жертва и може би поради тази причина ореолът му на агнец и мъченик е засенчил почитането на паметта и на останалите паднали борци за Съединението. Отзвукът от тази трагична кончина е толкова силен, че встрани остава цял 45 годишен живот на истински български патриот, до голяма степен отдаден на Отечеството. Звучи малко напудрено и дори старомодно в третото десетилетие на 21 век да се използват такива квалификации, но действително е така. Райчо Николов е уникална за времето си личност – герой от три войни. След време, когато на българите ще се наложи да участват масово в двете Балкански и Първата световна война, много хора ще се покрият с ордени и слава, но дори и на техния фон Райчо Николов изпъква – защото е първият, защото се включва доброволно в тези военни конфликти, без да бъде мобилизиран, защото при първия си подвиг е едва на 14 години! Освен това колко са народните герои на две държави? В Русия, която, хубава – лоша, е освободителката на България, почти всяка година се преиздава една книга на писателя Александър Бондаренко „Млади герои на Отечеството“, в нея има кратки очерци за деца, юноши и девойки, сътворили подвизи във военно и мирно време за Русия. Като се започне от Средновековието и се стигне до съвременността. Около 90 разказа с още повече имена. Единственият, който не е роден като руски поданик или гражданин, единственият чужденец – е Райчо Николов. Чисто статистически означава нещо да бъдеш почетен от една огромна страна, водила войни къде ли и с кого ли не. И това не е единствената руска книга с герой Райчо Николов. През 1979 г. излиза романът на руския военен писател Вадим Инантиев „Балканския хребет“, също посветен на българина.
Какво да кажем за родната литература? Не са много националните герои, възпети от нея още приживе, още повече във времето когато тя прави първите си стъпки. Особено голямо впечатление прави храбростта на капитан Райчо Николов по време на Сръбско-турската война през 1876 г., когато той участва в доброволческия корпус на генерал Михаил Черняев като командир на батальон от български доброволци. Кой не е чел „Немили-недраги“, където храбростта на офицера и неговите войници при Гредетин е описана като част от развръзката. Далеч по обширен е разказът на Филип Симидов в съвсем слабо познатото произведение „Покрита храброст“, която всъщност е основният източник за написването на тази глава от класическото произведение на Иван Вазов. Друг малко известен български възрожденски автор – поетът Христо Недялков, посвещава на Райчо Николов стихотворение, отпечатано в българския вестник „Стара планина“, излизащ в Букурещ:
Капитан Райчо Николов
Боя при Гредетинските планини
На 1876, Септемврий 16.
Чуваш ли там край Морава
Глас, кат чи й на лев –
Огън, куршум, дим и лава
И човешкий рев?
Страшен бой е! Огън бълва
Топа турский там;
Шум и крясък – страшна мълва
По целий Балкан.
Там се бият момци млади
На наший народ,
Не за злато и награди,
А за чест, живот.
Сред куршуми и гранати
Гледай как вървят;
Сякаш че са те крилати,
Сякаш че летят.
Я погледай наший Райча,
Лети кат орел,
Как насърдча! Как подскача!
Колко й, братко, смел!
Гледай! Гледай! Навъсядват
Онзи турский топ.
Победа е! Те се радват,
Чи ги чака гроб.
Слънце спря са и застана
В тоз тържествен час;
А Морава днес засмяна
Каза с весел глас:
„Ех, хвала им! Барим славно
Те умряха днес
На туй поле красно, равно –
Зарад свята чест.
И кой ли ще обкичи
Черния им гроб…
А с лалета и кокичи
Изгнилий им лоб?”
Букурещ, 29 април, 1877, „Стара планина”, 1877, бр. 68.
В Освободителната война Райчо е ротен командир и се отличава в боевете при Шипка. Още по-големи обаче са заслугите му за набирането и създаването на Българското опълчение, което става първоосновата на бъдещата армия на възстановената българска държава. Възванието му към българския народ довежда до стичането на хиляди млади българи под знамената в Плоещ. Малко хора знаят, че Райчо Николов е автор на първия български военен устав. Още след преустановяването на военните действия в Сръбско-турската война през 1876 г. той замисля създаването и обучаването на българска военна част на основата на доброволците от корпуса на генерал Черняев. Трябва да се има предвид и че като руски офицер Р. Николов също се отличава във военни действия срещу полското въстание. По онова време по-голямата част от Полша е под руско владичество.
Известен е подвигът на Райчо като дете, когато едва 14-годишен, през 1854 г. по време на Кримската война преплува Дунав под свистящите куршуми на османската стража, за да предупреди намиращите се на отсрещния бряг руски войски за предстоящото настъпление. В следствие на това Р. Николов е възнаграден с дворянска титла и постъпва в кадетско училище. За да стане това обаче, той трябва да чака цели три години в Москва, където за него през това време се грижи взелата го под свое покровителство руска фамилия Озерови. Тази част от живота на младия българин е почти непозната. Писалите за нея автори дори нямат представа, че Озерови са двама братя – единият Пьотр е генерал, а вторият Александър – дипломат и смесват информацията за тях. Това е защото литературата отдавна е изпълнила дълга си към героя и той присъства в много нейни произведения, но за съжаление историческата наука не е написала почти нищо за живота му. Няколко брошурки с кратки справки, в които има доста неточности – това е всичко. За съжаление! Романизираните биографии от Дора Габе и Тодор Гигов са много интересни и въздействащи, но в тях има неточности и дори измислици, което е разбираемо. Това са художествени произведения. Нелепото е, че в исторически публикации се срещат подобни неща.
Райчо е с буен характер и е противоречива личност, която си създава много врагове навсякъде. Животът му в Русия може да бъде охолен и спокоен, но той не търси това. След приключване на разпределението му в Полша, по собствено желание се прехвърля в Украйна, за да бъде близо до Отечеството, за чието освобождение не спира да мисли и да работи. Поддържа връзка с много революционни дейци и българи на руска военна служба като него. През 1871 г. напуска армията. Жени се за бесарабската българка Екатерина Дечева и заживява в Комрат, където следи процесите на освободителното движение, за да се включи в тях в удобен момент. Установява контакти, закупува оръжия. Звездният му миг безспорно са подвизите му в Сърбия. Те му печелят огромна популярност в българското общество, но очевидно пораждат и завист в средите на руското офицерство. Майорското му звание, присъдено в сръбската армия не му е зачетено при записването му повторно на военна служба в руската при набирането на Опълчението. Друга важна причина за завистта е императорското благоволение, но което са радва дошлият от затънтения Балкан българин. По време на военната си служба Райчо Николов има привилегията да получава специална надбавка от 200 рубли годишно от царя самодържец Сумата не е кой знае колко голяма, но представлява огромна чест. Трябва да се каже обаче, че Райчо сам се отказва от нея, когато подава оставка, за да бъде близо до Отечеството и да създаде семейство. Райчо е предприемчив човек. Инвестира доходите си в различни предприятия и начинания и натрупва значително богатство. Когато обаче избухва Сръбско-турската война изоставя всичко и нееднократно рискува живота си.
Освобождението на България е трябвало да бъде най-голямата радост за него, но тя е помрачена от други. Интриги от по-висшестоящи и най-вече прекия му командир подполковник Иван Доршпрунг Целица го наклеветяват, че е ограбил турското село Чикръкчилари (днешно Малка Черковна) в Тузлука, като е убил невинни жители, отвел е и е продал добитъка и е разделил по 11.50 рубли с войниците си. За състоянието на Райчо това е смешна сума. Той разполага с приходоизточници в Русия за хиляди рубли, а в онези години една добра месечна заплата е около 30 рубли. На всичкото отгоре Санстефанския договор вече е бил подписан и българският герой е обвинен, че извършва нападението в мирно време. Следва почти година на следствени действия. Райчо е въдворен в Арбанаси, дори първоначално отказват да му връчат ордена за сраженията при Шипка. Не помага и това, че жителите на Чикръкчилари изпращат специално обръщение до военновременните власти в Търново, че Райчо не е ограбил селото им, а те просто са се уплашили и избягали, когато видели християнските войски да наближават, мислейки ги за банда мародери. Когато се завръщат обаче откриват стоката и имуществото си непокътнати. В книгата на Т. Гигов пише, че е проведен процес през юни 1878 г. на който обвиняемият се превръща в обвинител и с акламации Райчо е оправдан, но за съжаление не е така. Процес няма и Райчо продължава да е следствен въпреки многобройните му писма да се даде ход на делото, за да бъде изчистено реномето му. В тях той нееднократно заявява, че иска да се посвети на освободеното Отечество, когато вече мечтата му е сбъдната, да се установи в България и да се грижи за близките си. За строгостта на мерките срещу него говори фактът, че не му се позволява да излиза от Арбанаси и трябва да контактува с писма със съпругата си, която е довел в родното си село Райковци, също недалеч от старата столица. В крайна сметка височайшите контакти на българския офицер, макар и след дълго забавяне, свършват работа. Случаят му става известен на императорския комисар княз Александър Дондуков – Корсаков, който го помилва, но за да го спаси от по-нататъшни интриги в командването на неговата дружина, му заповядва „немедлено да се отправи към Пловдив, където да се постави в услуга на командването на местната милиция“. Точно това е причината, поради която героят оттам нататък свързва живота си с града на тепетата и румелийска столица.
Райчо очевидно харесва новото си местоназначение, купува си голям чифлик, който започва да ремонтира, за да може да настани там семейството си. Чифликът се намира на мястото на днешния хотел „Тримонциум“ и бързо се превръща в познато за всеки пловдивчанин място. В румелийската столица Райчо е един от уважаваните и познати хора. Твърде бързо обаче интригите го настигат и тук и командирът на милицията го мести в Сливен. Райчо не остава незабелязан никъде. Личният му архив, който се пази в Историческия музей в Пловдив, дава свидетелства за чести конфликти между него и други хора, които са се изказали обидно срещу него, България или Русия. В Сливен не се свени да удари с опакото на сабята председателя на местното гимнастическо дружество, който е обидил офицерската му чест, поради което и се води дело. Гражданите на Сливен обаче също го обичат и когато в крайна сметка Райчо е отстранен от служба от началника на милицията, те организират петиция в негова подкрепа. Това е съдбата на този човек – народен герой, подбуждащ черна завист на дребни души. Райчо се завръща в Пловдив. След време е реабилитиран и постъпва на служба в жандармерията. Участва активно в дейността на Опълченското дружество в Пловдив, където се сблъсква с Костадин Тодоров, неговия бъдещ убиец. На практика дружеството е разделено на два лагера, обединени около Райчо и Тодоров. Последният също не е случаен човек и се е отличил в службата си в Опълчението, но се забърква във финансови злоупотреби в Дружеството. Типично по български обаче, въпреки че на няколко пъти е уличен, авторитетът му остава висок и продължава да заема високи ръководни позиции.
Райчо Николов безкористно работи за бъдещото Съединение. Още през 1882 г. в телеграма до Опълченското дружество в Габрово, той отправя призив до колегите си, че Съединението с благоразумието правят силата и трябва да се впрегнат всички сили в това дело. Когато в средата на август 1885 г. в Голямо Конаре избухват безредици, той е изпратен да арестува водачите и да ги прекрати, но пристигайки на място, подава няколко рапорта, че всичко е спокойно, селото е мирно и не вижда смисъл да стои там.
В крайна сметка героят загива, покосен от куршума на личния си враг К. Тодоров в момент, когато триумфира, виждайки двете свободни части на Отечеството съединени. Два дни по-късно на погребението му се стичат хиляди хора, които още приживе почитат, уважават и обичат своя дядо Райчо. Далеч преди улиците в Пловдив да получат официални имена, всички започват да наричат тази покрай чифлика му „Капитан Райчо“, както също остава популярен офицерът, въпреки, че в крайна сметка в румелийската жандармерия му е присвоено майорско звание. На практика това е първата пловдивска улица, получила името на национален герой и то такъв, който живее на нея и то още докато е жив. За щастие улицата никога не е преименувана, въпреки многобройните смени на имената на градските обекти в превратната ни история. Внучката на Райчо Олга свидетелства по спомени на майка си и баба си, че след смъртта му неговият любим бял кон отказал да се храни и скоро също умрял. Вероятно поради тази причина на паметника на гроба на героя е изобразен бял кон. Допускам дори и че животното може би е погребано там. Не изглежда християнско, но Райчо е силна и необикновена личност, всичко в него е необичайно, може би дори и мястото му на последен покой.
Друга голяма трагедия в живота на семейството е, че само най-голямата от шестте деца – Александра доживява зряла възраст. Останалите – Олга, Елена, Мария, Стефан и Иван, почиват рано. Александра се жени за Богдан Хаджикалчов и така се сродяват два значими български рода. В последствие Александра предоставя архива на семейството на музея. Неговото проучване и публикуване ще възстанови историческата справедливост – да знаем за големият национален герой Райчо Николов повече и да не говорим за него само за убийството му и за преплуването на Дунав. Трите десетилетия между тези събития са изпълнени със съдържанието на един живот, отдаден на Родината.
Честито Съединение! Да пребъде Съединена България и паметта за нейните герои!
За автора
