Ковид вирусът се разпространява със страшна сила, както се казва. Започнахме да говорим за пълен lockdown с всичките му последици. Преди няколко седмици изкарах Ковид 19. При мен болестта не протече особено тежко – само с температура, но и при това положение не беше особено приятно да обикаляш по лекари и кабинети с мисълта, че вероятно си заразно болен. Вероятно това може да се спести или поне ограничи, но за целта е необходима по-добра организация на национално и местно ниво, която нищо особено не струва да се подобри. Особено когато вече вирусът не е изненада, а ни поразява вече девет месеца.
Докато боледувах и бях под карантина, направо издъних компютъра и социалните мрежи от гледане и щракане. Изчетох сума ти глупости, но и много полезни неща. Един пост ме потресе изключително много. Касаеше се за починал човек на 43 години, възрастта на която съм и аз, заразен от свой колега, който дни на ред идвал на работа с температура, вместо да вземе мерки и да се изолира. Точно това е единият от проблемите – че има много хора, които просто не влизат в статистиката. Това е както от тарикатлък – един вид да не се минат и загубят от заплата, ако вземат болнични, но вероятно в много случаи и от чиста житейска необходимост. Много хора имат финансови проблеми, кредити, лизинги. Капиталистическата машина ги е захапала и не могат да си позволят буквално и ден, без да работят. Точно тук би трябвало да усетим намесата на държавата. Тя обаче е, както има един исторически и икономически термин, laissez faire – нещо като самотек в свободен и леко вулгарен превод. По принцип такава е била стопанската политика на държавите преди Първата световна война с данъци колкото да покриват съществуването на армия, полиция поща и минимална местна администрация. Всичко останало е в ръцете на частния сектор и всеки се оправя както може. От тогава са минали повече от сто години и страната ни е изживяла различни етапи и политики, включително със силен, дори абсолютен държавен сектор. Всяка крайност е лоша, но със сигурност намеса на държавата трябва да има, особено при кризи. По-лошото от липсата на намеса обаче е неадекватната или неорганизираната такава.
ПСР тестовете струват доста пари – между 90 и 120 лева. Ако трябва да се тества едно четиричленно семейство отива половин почивка на море. В много случаи, както и в моя, първият тест е отрицателен. Държавата така и не създаде организация тези тестове да са безплатни, намалени и изобщо достъпни. Самата ми лична лекарка ме разубеждаваше колко сложно е да си осигуриш безплатен тест и как е по-добре да си го платиш. Така аз си платих даже не един, а два. Ами ако не можех или не исках да си го позволя?
Много хора решават да си спестят този разход. В това отношение статистиката е в тяхна полза. В крайна сметка повечето хора преминават през вируса без особени последствия. Не са малко тези обаче, които имат усложнения. Вече има и над 3000 смъртни случая. Тук наистина виждаме сериозна пробойна в здравната политика.
Напоследък се случи нещо ново, което докато боледувах липсваше. Така наречените Ковид зони. Това е кабинет за доболнична помощ и диагностициране, оборудван с персонал с предпазни средства, образна диагностика и всичко друго необходимо. Когато аз се почувствах зле, така и никой не ме прегледа. Двама лекари ми изписаха антибиотици по телефона. Личната ми лекарка само ми даде няколко направления за различни изследвания. Това не ми се струва редно, но няма как да обвиняваме личните лекари, особено на фона на това, че вече няколко загубиха животите си. Точно Ковид зоната е мястото, където трябва да се определи дали пациентът е болен, спешен, да се преслуша, изследва, снима на рентген, насочи към тестване, или болница. Големият проблем е именно този, че вероятно заради дистанционната диагностика не всички, заемащи болнични легла, имат място там, а както всички вече знаем свободните легла в болниците вече са буквално въпрос на живот и смърт. Доболничната помощ внася значителна яснота в тези случаи.
Качествената доболнична помощ не трябва да се пренебрегва. Много поколения в България са израснали при някакви дефицити и затова сме свикнали да се оправдаваме с тях. Сега сме поставени пред качествено нов проблем. Очевидно е, че пари не липсват или поне не чак дотам. Така обаче попада на фокус компетентността на хората, от които зависи управлението при кризата. Ковид зоните, разположени в познатите на хората ДКЦ-та, са стъпка в правилната посока. Тя е не особено навременна. Не се прави и необходимото за нейното популяризиране. В това отношение трябва да се предприемат спешни промени. Голяма част от разпространителите на вируса са хората, които не търсят лекарска помощ и основният мотив е, че така си усложняват живота, повече от евентуалното заболяване. Достъпните кабинети със сигурност ще внесат положителна промяна.
За автора
