Кой е най-българският месец?

Литературният изследовател академик Ефрем Каранфилов нарича периодът около подготовката и провеждането на Априлското въстание „Най-българското време“. Преди години заимствайки от това определение в съзнанието ми се появи нещо подобно за януари – че това е най-българският месец. Поводът за просветлението беше продължителен запой в малко градче, обхващащ голяма част от неговото времетраене. Обстановката много напомняше на прословутия „Януари“ от Йордан Радичков, макар и не в Северозапада: Дебели преспи и студове, всичко е в бяло, печките бумтят, комините пушат, работата остава в страни, а основната суетня е около яденето и пиенето. Беше направо сюрреалистично. Познавах това селище от дете, но по този начин и в такава степен никога повече не го видях. Бяхме голяма младежка компания и всеки ден се налагаше присъствие на сериозни „масови“ социални ангажименти – колене на прасе или именни дни. Навсякъде весели, зачервени лица, препълнени трапези, но и много работа: Ставане рано сутрин, преодоляване на студа; целият трудов и емоционален процес около заколението на невинното животно, чието съществувание и изхранване е посветено на осигуяване на по-спокойна, весела и сита зима.

Предупреждавам! Следващите редове не са подходящи за природозащитници и вегани!!!

Газене на сняг и кал, подхлъзване по леда, падане, измокряне, борба с горкото обезумяло от ужас прасе, стискане на крайниците му до посиняване на кокалчетата, докато то издава последните си предсмъртни хрипове, пронизано от ножа на умелия колач („Ей тука трябва да се мушне – четири пръста под ушото – сигурна смърт и при прасето, и при човека!“). След това се започва пърлене, носене на вода, поливане, стържене, чистене, поддържане на огъня, разфасоване и обработка на месото, чистене на вътрешностите. Смесват се автоматизъм, оперативност и всепоглъщаща ритуалност. Някое дете или по-млад член на екипа има за задача, докато траят свещенодействията, да подава бутилката с греяна ракия като внимава да не пречи на работата, а също и жълтата и сладка от меда благородна течност нито да свършва, нито да изстива. Когато се стигне до „хирургическите“ дейности, се формира важен екип от отговорник за скарата и неговия помощник – започва се печене на „мезета“, състоящи се от различни части месо, момици, ушите, зурла, далак, сърце, бъбреци („Малко сол слагаш! Няма да ги ръсиш, а ще ги въргаляш!“), нарязването и поднасянето им на екипа, придружени от винаги пълната и затоплена бутилка.

След като работата навън е свършена, свещенодействията продължават в дома на домакините, собственици на блаженопочившето прасе. Постепенно в късния следобед възрастните си тръгват, обикновено с клатушкаща походка на стари морски вълци, а местата им се заемат от „младите“ – тийнейджърска или младежка компания от приятелите на деца или внуци на домакините. До малките нощни часове се изяждат цели тави, изпиват се дамаджани ракия и кофи вино. На другата сутрин обаче няма време за махмурлук – следва поредното свинско погребение или някой имен ден. За тази издържливост допринасят свежият зимен въздух и обилната мазна храна (вероятно и младата възраст). Но стига с гастрономическите откровения!

Защо точно Януари? Защото е интензивна представителна извадка на всички страни от живота – труд и отдих, семейните и приятелски контакти. Защото е двойнствено време – на безпаричие и радост, на издигането на нови надежди, преди да бъдат затрупани в рутината на разочарованията с натрупването на дните и месеците от настъпилата година. На лют студ, домашен уют и топли сърца. На оскъдица, но и на пълни трапези.

Времената се менят. Все повече се отдалечаваме от бита на Йовковото Черказки, характерен в недалечното минало за всяко едно българско село или малък град. Няма ги вече и тези люти зими с дебели преспи по няколко месеца, вече почти никой не гледа и не коли прасе, заради различни социални и нормативни промени. Но въпреки това ги има и новите надежди, и студа, и топлината на дома и семейството, и тревогите, и радостите, и приятелите. Има ги и имените дни, веселието и чувството, че някак напук на всички трудности ще му се отдадем, че ще ни има, ще ни бъде, ще изпратим и тази и много следващи години. Че ще оставим нещо след себе си.

В българската традиция Януари е месецът на новото начало, на сурвакането с благопожелания, на същинската зима, когато полската работа напълно отсъства. Размесването на юлиански и григориански календар за светски и църковни празници значително обърква съвременните хора, но някогашните ни предци са имали по-спокойно и улегнало отношение, заради здравите семейни патриархални традиции. Народното наименование на месецът (сегашното е заимствано от латински) е сечен или люти, заради студа, но студът е всъщност предпоставка за по-топли отношения между хората, стремеж да създадем удобни домове, в които да се скрием от него. Това е януари – месецът на вътрешната топлина.

Вашият коментар