Мамо, не мога да дишам! Искам да видя света!

„ … Втори ден рисувам аз, просто без да спирам, а бои, бои у нас само си избирай.

Боядисах този свят с най-любимия си цвят…“

Колко простор, каква свобода, какъв изключителен усет за свободна детска воля. Детските песнички винаги са връщали тези чувства у мен като машина на времето понесла те върху себе си, връщайки те в едно неотдавнашно минало – едно такова светло, светло, пълно с носталгия и вкус на безметежност. И започвам да мисля. Мисля си, а мислите ми едни развълнувани от сладкия вкус на спомените в детството ми – тогава, когато все още имах неограничена възможност да опознавам света. И аз, каквато съм си колоритна, с какъв размах го опознах по-нататък в годините си – даже Колумб би ми завидял. Пълноценност, която запълва съществото ми и до днес. И така препасала най-мощното си оръжие – спомените, днес аз зряла жена, със самочувствие на човек, който е взел всичко от детските си години, крача смело в дни на промяна, дни на пандеммия, ограничения и подтиснатост. Нещо обаче умело спъва крачките ми. Поглеждам надолу – маски, дезинфектант, ваксини, пречупен дух – колкото ти душа иска.Та ние пораснахме, градихме се благодарение на родители, учители, приятели, общество и най-вече благодарение на необятния, пълен с втзможности свят. Пиша тези свои размисли и се чудя какво този свят, който аз познавах, може да даде днес на всички тези деца, които с големи, любопитни очички се взират в него?

Общественият и културният живот, очертанията на на всяка една държава, спортните мероприятия, детски забави, всичко това прибра така щедро протегнатите си ръце, готово да дава, особено на подрастващите. И така от всяко дете вече е взета една съществена част от полагащото му се по право, за да се развива, да открива и да строи. В началния етап от живота си децата формират любопитство към света, желание за учене, за изграждане на себеувереност, преодоляване на предизвикателства и изграждане способността да изпитват дълбоки чувства.

Хубаво, ама как се изгражда себеувереност в един толкова вече неуверен свят, летящ стремглаво надолу? Как се оцветяват дълбините на детските чувства във време на изолация и прекършени детски мечти? Много вероятно е всеки да си задава тези въпроси, но знаем ли как да го избегнем? Прибирам се от поредния изморителен работен ден. Ден, в който за миг не съм вкусила сладостта на глътка свеж въздух, притисната иронично от ехидното лице на маската си. Пускам телевизора, изслушвам куп ненужни брътвежи по така актуалната тема от година насам – ще мрем ли, ако не носим маски, или ще продължаваме да гледаме слънцето?! Слушам, ама някак сиви са ми всички тия хора и се чудя къде е цветът? Къде е надеждата? Къде е бъдещето? Къде за Бога са децата?

Кога някой ги попита как се чувстват, кога някой намери време да погледне в крещящите им детски очи – „Моля ви, не ни отнемайте свободата да се развиваме, да живеем! Ние имаме това право!“ И тия светли същества, тоя единствен лъч надежда, притиснати и ограничени по този начин, заучават изключително погрешен модел на поведение в първите си най-важни години. За тях вече светът от шарен и необятен се превръща в забранено и опасно място. Задавам въпроса какво ще бъдат те – личност или маска? Преди много, много години, много преди исляма, арабите установили,че принуждаването на човешкия индивид да закрива носа и устата си, прекършва волята и индивидуалността му. Обезличава го. Прави го покорен. Съвременната психология дава прекрасна обосновка на това – без лице ние не бихме могли да съществуваме като независими същества.Точно между две и три години децата се взират в огледалото и откриват себе си, а маската, която търпеливо ги чака някъде там, ще ги обезличи и ще ги направи подчинени възрастни. Така ли си представяме живота? Такъв ли ще го дадем на децата си?

И ако мога сега да се върна назад във времето, в онова лежерно лято ,в което облизвах лакомо прасковата от страните си, а маската ми пречеше, щях да кажа: „ Мамо, не мога да дишам! Искам да видя света!“     

Автор: Калина Ангелова                 

Вашият коментар