Откраднаха детските ни мечти, време е да се изправим!

Помня времето, когато баща ми и дядо ми ме водеха за ръка на стадион „Христо Ботев“. Първите ми стъпки на „Колежа“…помня ги! Помня оцветените в жълто и черно улици и булеварди, водещи към него.

Помня смехът, шегите, пиперливите закачки между шумните компании, които на талази прииждаха към Дома на жълто-черните. Помня продавачите на слънчоглед, помня „бирника“ с жокейчетата, помня морето от хора, препълващо трибуните, помня уникалните „канарчета“, които творяха изкуство по терена на „Христо Ботев“ и пред които всички отбори прекланяха глави.

Помня светлинното табло, помня дикторите, помня екипите, помня гордостта в очите на хората. Помня къде стоеше агитката в различните години. Помня първия си шал, първото си знаме.

Помня, когато пораснах и започнах да ходя сам с приятелите си от махалата. Помня как за всички нас стадион „Ботев“ беше като втори дом. Беше мечта, пристан, училище! Помня неповторимата емоция да си част от онова общото, подкрепящо винаги и навсякъде „Ботев“.

Помня и кога започнах да разбирам какво означава „Ботев“ за Пловдив. Тази огромна любов и преданост, която извираше от хората, живеещи истински и с цялото си същество именно на „Колежа“. Тази енергия и страст, която витаеше над мистичния жълто-черен стадион.

Помня…

А днес? Има ли какво да помнят нашите деца? Даваме ли си сметка, че тези злощастни 10 години, в които нямаме дом, лишиха няколко поколения млади ботевисти от усещане за приемственост, за общност, за светоусещане в жълто и черно?

В края на 2013 година „Ботев“ Пловдив изигра своя последен домакински мач на „Колежа“. От тогава изминаха десет болезнени за жълто-черната общност години. Години на надежда, на апатия, на гняв, на тъга, на безсилие, на ярост, на….всичко. Години, в които от този свят си отидоха множество ботевисти, чиято единствена мечта беше да се завърнат в своя дом – стадион „Христо Ботев“. Не дочакаха…

Години, в които жълто-черната общност бе лъгана, манипулирана, ухажвана, сочена с пръст, заплашвана, критикувана и какво ли още не, заради желанието си да се завърне у дома.

Години, в които израснаха поколения ботевисти, които никога не са стъпвали на „Колежа“. Години, в които веселата глъчка, смехът и песните напуснаха квартала до Бирената, за да оставят след себе си само тишина и печал.

Днес, 10 години по-късно, сме в навечерието на поредния опит на жълто-черната общност да се изправи срещу лъжата, наглостта и безпардонността на всички онези, за които нашият дом е само средство за постигане на други цели – политически, икономически, лични.

В неделя от 11.00 часа в хотел „Империал“ ботевистите ще се съберат отново, за да решат какви действия да предприемат, за да се противопоставят на поредните безобразия, свързани със стадион „Христо Ботев“. Организаторите на срещата обещават да представят конкретни данни, изобличаващи купищата лъжи и напразни обещания, давани щедро на жълто-черната общност през годините от отговорните за строителството на стадиона лица.  

Време е да се изправим! За да има какво да помнят и другите след нас!

За автора

Вашият коментар