Пътуване към себе си и към моята истина за войната в Украйна

Не знам колко от евентуалните читатели (ако изобщо се намерят такива) са чели забележителния роман на Блага Димитрова „Пътуване към себе си“. За тези, които не са – горещо препоръчвам, макар че на представители на младото поколение, които не помнят и не знаят за тоталитаризма, особено в неговия най мракобесен период – сталинизма, вероятно книгата ще се стори далечна и непозната. В литературата, както и в изкуството поначало, обаче не всичко може и трябва да се обясни – по-скоро трябва да се почувства на съзнателно и подсъзнателно ниво. През 1953 година, главната героиня – 20-годишната Райна, бяга от забутан миньорски град в Родопите, където в продължение на две години е участвала активно в строителството на социализма. Качва се в движение в каросерията на бавно движещ се камион и по време на дългия път към равнината (поне двойно по-дълготраен, отколкото в наши дни) сред търкалящи се и дрънчащи бидони, си спомня за всичко, което я е довело до положението ѝ. Предимно за това, което винаги е водещо за младия човек – любов, ревност, приятелство и мечти за по-добър живот, на фона на голямата битова и духовна мизерия.

Отдавна не съм 20-годишен, но пътуването към себе си не може да бъде приоритет само на младата възраст; всеки има право на такова – в случая с по-зрелите хора обаче дистанцията се удължава.

В седмицата след Великден отидох до Велико Търново, за да работя в архиви. Докато усилено четях и пишех, пътуването към себе си дойде… От само себе си.

Във Велико Търново съм прекарал най-хубавите години от живота си – студентските. Знам на пръсти всички кръчми, дискотеки, стръмни калдъръмени улички от 18 – 19 век, и не по-малко стръмните и не особено по-широки от следващите столетия. Разбира се, моето Търново, от 90-те години, доста се е променило. Къде за добро, къде не чак дотам. Първата ми работа, когато цъфнах на Светли вторник в 7. 30 сутринта в Старата столица на крилете на ентусиазма, беше да видя „Попа“ (викаха му и „Джаза“). По принцип заведение, но по-скоро дупка в буквален и преносен смисъл, сборище на хипари, металисти и пънкари, в едно мазе надолу по стълбите зад паметника на Никола Пиколо. Оказа се, че отдавна не съществува; самата къща беше полуразрушена и след няколко години, ако не се вземат спешни мерки, сигурно ще тръгне надолу към Янтра, както родният дом на Любомир Левчев в същия район. Така и не можах да видя „Попа“ на дневна светлина; посещавахме го винаги в малките нощни часове и все в състояние на физически и духовен полуразпад, движени от жаждата за алкохол, половите нагони и нуждата да се срещнем там с дългокоси и размъкнати себеподобни, за да куфеем на мощният саунд в подобното на пещера задимено помещение.

Всичко това има дотолкова общо със следващото надолу, че покрай бушуващата война в Украйна и актуалното разделението на обществото, търновският престой провокира спомени от края на 90-те години, когато нещо подобно се случваше в съседна Сърбия. Нашата иначе весела компания се бе разделили на про- и антиамериканската агресия и водехме разгорещени спорове, понякога стигащи почти до бой. Сръбският народ пострада много, но без наистина цивилизационния избор тогава, България нямаше да бъде приета в НАТО и ЕС. Като буен младеж категорично отстоявах позицията, формирана и от историческите ми познания, че всичко лошо за Сърбия е добро за България. Сега обаче дълго време бях разколебан. Вече като възрастен, с работа, деца, отговорности, дом и сметки. Кой иска цените на енергоносителите, олиото и прочее да заплашват жизнения му стандарт!?

Като млади бяхме привикнали към оскъдицата. Парно отопление и топла вода в общежитията имаше по няколко часа два-три пъти седмично, понякога липсваха за месеци. Аудитории и библиотеки въобще не се отопляваха през зимата и беше страшен студ. Колкото и да си облечен, кръвта се вледеняваше, тялото вкочаняваше най-много след час, а трябваше да учим все пак. През целия януари на 2000 година температурата не се качи над -10 градуса, а аз почти по цял ден трябваше да работя в читалнята, пишейки дипломна работа. В цялото огромно помещение работеше един калорифер.

До голяма степен това, че живеем несравнимо по-добре сега се дължи на страната, която България зае по време на бомбардировките над Сърбия. За съжаление, останки от миналото, обясними само с характеристиките на народопсихологията, направиха така че не се скъса решително с него. Към края на 80-те години България не беше много по различна по стандарт на живот от повечето страни на Източна Европа като дори превъзхождаше Полша, Румъния и Прибалтийските страни. Но с демократичните промени в тях нито престъпността, нито корупцията, нито обвързването им с централна и местно власт достигна положението у нас, поради което резултатът е видим – всички тези държави са по-уредени, спокойни и в тях се живее по-добре.

Както и да го гледаме, това е единственото обяснение на обстоятелството, че в България дупките по пътищата се увеличават стремително по обща площ, брой и дълбочина, голяма част от младите, недоволни от половинчатите промени, в сравнение с другите държави от нашата черга, избягаха навън; други се претрепват от работа, за да крепят някакъв що-годе нормален живот, при положение че критериите за това постоянно се повишават. Все по-луксозни стават автомобилите, жилищата, телефоните, компютърната и битовата техника, а без тях не може в модерното глобално общество на 21 век! Прецака се образователната система, здравеопазването, до голяма степен земеделието; най-големият проблем – демографският, който заплашва да ни заличи като нация и държава, продължава да се задълбочава, без да има резултатни мерки.

Харесва ли ни това? И кой е виновен, ако не голяма част от управляващите, като се започне от началото на прехода и се достигне до избухването на пандемията, от която насам обективните причини за икономически и управленски несполуки станаха фактор незаобиколим и за по-проспериращите общества.

Пътуването към себе си може да предложи решение на проблем, да даде увереност и насока. Дадох си сметка, че голяма част от съзнателния ми живот на детството и младостта мина в стремеж към ЕС и очакване на 2007 година. Когато стана ясно, че от 1 януари България става част от това престижно семейство, подавляващата част от обществото беше изпълнена с оптимизъм. Тогава още нямах 30 години и бях щастлив, че децата ми няма да изпитват същите затруднения като мен. Уви, в някакъв смисъл историята се повтаря. Злото – Zаплахата отново идва от североизток, но този път не сме оставени на произвола, членството в западните алианси има значение, но трябва да подредим и собствения си дом.

В продължение на 45 години се радвахме на енергийно изобилие от Големия брат; бяхме като морско свинче в аквариум – сито и доволно, но без възможност да излезе на свобода, изцяло зависимо от господаря си. Накрая икономиката на страната фалира.

Интересно защо малко преди „военната операция“ Русия настояваше да се върне положението от 1997 г.? Специално България точно тогава пое решителен курс на Запад, ако трябва да бъдем честни, също след все по-вероятно вмешателство от Вашингтон, което не след много ще се докаже и с документи. Нашият майдан бяха протестите от 1997 г., съборили законно избрано социалистическо и съответно проруско правителство, за което определено се „помогна“ с криза и хиперинфлация. Ясно е – България е заложник на интересите на големите сили, но по-малкото зло е да бъде със западните страни.

Видели сме какво ли не, за съжаление. Ще трябва да понесем и това, но пътуването ми към града на моята младост и към себе си ми показа, че назад трябва да се гледа само в такива случаи. Иначе посоката е НАПРЕД! Към това, че законност и просперитет в България не могат да дойдат от там, където идват горивните източници, когато те служат за изграждане на зависимости и извиване на ръце. Нека поскъпват! И това ще е до време;  има на кой да се опрем! ЕС е несравнимо по-богат от Русия, чиято икономика е приблизително с параметрите на холандската. За САЩ да не говорим. Цената на газа не е по-важна от свободата, за която толкова хора са жертвали животите си и която все още на много места липсва, а у нас я има.

Вашият коментар