19 артисти, сред тях утвърдени имена, творци с международно признание, както и млади, талантливи дебютанти представиха съвременно изкуство в изложба със заглавие „[Не]реалност“, провокирана и вдъхновена от темата COVID-19.
На двата етажа на галерия „Капана“ могат да бъдат разгледани творби и инсталации на Албена Михайлова, Весела Статкова, Велина Христова, Евгени Младенов, Евелина Кокоранова, Емил Миразчиев, Ива Вачева, Ивелина Иванова, Надя Генова, Осман Юсеинов, Севдалина Кочевска, Соня Митова, Стилианос Григориадис, Тихомир Тодоров, Трендафила Трендафилова, Харита Асумани, Цветанка Борнисузова, Цветелина Ангелова, Явор Костадинов.
В галерията осезаемо присъства и самият „вирус“ – гигантска инсталация, обвита в черен полиетилен, чийто автор е организаторът на изложбата Емил Миразчиев, който в деня на откриването честваше и своя рожден ден. Тя ще има и своето виртуално изражение, с което напълно ще подкрепи заглавието „[Не]реалност“, съобщи Емил Миразчиев по време на откриването. Предстоят и организирани турове на малки групи посетители, които ще я разглеждат, водени от самите автори.
Сред гостите на събитието миналата вечер беше и заместник-кметът по култура, археология и туризъм Пламен Панов, който също не скри възхищението си от смелостта на авторите и подчерта, че горещо ще подкрепи завръщането на проекта „Арт Позитив“ в Културния календар на Община Пловдив.
В MediaCafe вече ви разказахме за подготовката в навечерието на изложбата, но сега с удоволствие се насладихме на вече готовата „[Не]реалност“. Заедно с публиката прекарахме една страхотна вечер в галерия „Капана“, където някои от авторите ни разказаха малко повече за своите произведения, творческото вдъхновение, което е родило всички тези произведения на съвременното изкуство и тяхна собствена „нереалност“.
„Доста ми харесва темата на изложбата, която е „нереалност“, като частта „не“ е под въпрос. Тя е адекватна и актуална с темите и въпросите, които аз разглеждам, като в случая участвам с 4 палеца, които са много популярни в социалните мрежи – така наречените лайкове. Разбира се те могат да се завъртят надолу и да бъдат негативни, но аз съм ги обърнала нагоре, тъй като смятам, че всичко, което ние възприемаме за реалност, е такова, без значение дали то се намира в дигиталното пространство или в действителното, поставено в кавички. Трябва да помислим защо хората се представят различни в социалните мрежи и дали това не е образът, който те всъщност искат да бъдат. Не е ли важно да го вземем предвид, когато общуваме с тях. Смятам, че в наше време това не трябва да се отхвърля с лека ръка – образът, който човек създава в социалните мрежи, макар той да не се препокрива с „реалността“. Без значение от естетическото значение на всяка една творба в тази изложба, човек трябва да осмисли тази тема.“ споделя Харита за своите творби.
Осман Юсеинов, който представи дигитален принт върху синтетична канаваца, разказа какво изразява неговото произведение относно така наречения „свободен виртуален свят“:
„Когато ми дойде предложението за „Нереалност“, дори преди изложбата, имах идея да направя нещо свързано с виртуалната среда и как тя рефлектира върху нас и нашия живот. Как ни променя като морал, като действия един към друг. Затова реших да използвам баркода като символ – той се превръща в затвор. Различни социални прослойки в него, с различни социални проблеми. Хората са притиснати в тази среда, в която ние сме един продукт. Радостта и тъгата са един продукт, защото в интернет всяко цъкване е един продукт. Точно затова сме притиснати в тази уж свободна среда. Използвал съм всички социални мрежи, в които ние чувстваме една изкривена свобода. Исках творбата ми да е един мост между физическото към интернет, затова сложих един код в средата, който, ако се сканира, те изпраща в едно видео, което съм направил специално за изложбата. Тоест, ако не притежаваш смартфон, не можеш да видиш творбата…“
Цветанка Борносузова разкри вдъхновението зад „Найлонови изрезки“ и „Найлонови пейзажи“, които представят новия реализъм според нея:
„Вдъхнови ме един ремонт, който правихме вкъщи на старата кухня. Там имаше едно голямо парче найлон, което беше опънато пред нея, и през него се виждаха много интересни сенки. Изглеждаше някак мистично всичко, което се случваше зад него, с падащата светлина от лампата. Съответно направих няколко снимки, без претенции, че ще се получи нещо от тях. Седнах на компютъра и изведнъж започнах да сглобявам тези дигитални колажи, добавих различни неща. Пейзажите са дорисувани, макар че намесата е малка. Започнах да мисля по темата „нереалност“, като исках да ги свържа с изкуството на старите майстори, които изобразяват света около себе си такъв какъвто е – реалистичен. Например натюрморт е от тази епоха. В случая тази реалност е била моята по време на карантината. Нямала съм възможност да видя друга природа освен тази, която е през найлоновите пейзажи. Ремонтът създаде идеята, затова сложих и тези тухли. В случая това е една обикновена реалност, ремонт на кухня – не е нищо нереално или свръхмистично, но филтрирано през този найлон вече се превръща в нереално. Един вид това е филтърът, точно както слагаме филтър на снимките, които после качваме в социалните мрежи.“
Пърформанс артистът Албена Михайлова също разказа какво се крие зад красотата на интересната си инсталация, която се намира на втория етаж в галерията:
„Всъщност концепцията, която Калина Пейчева направи, ме вдъхнови. Видеото за мен е една техника, която е свързана с дигиталното, което всъщност е „нереално“. Започнах да мисля за сигналите, които прилепите използват, за да се ориентират – и колко интересно, оказа се, че и прилепите са част от изложбата. От друга страна напоследък имах едни много емоционални преживявания, нетипични за възрастта ми и за географската ширина, в която живея, и някакво такова отваряне покрай заболявания.
„Отворих си сърцето и изпитвах невероятна любов, безкрайна дори мога да я нарека, както и благодарност. Много странни благородни чувства и си мислех, че цялото това нещо е любовта към хората, която ние носим. Любовта на жената към мъжа, любовта към семейството, изобщо любовта. Любовта във всичките ѝ форми. И така нещата започнаха да се сливат в едно – техниката като един език, моето емоционално състояние, темата на изложбата. Така се случи, че и в този момент четях книга за тези неща и те придобиха още повече форма и визия.”
Инсталацията с карти, дело на три прекрасни дами, също впечатли публиката със своя разчупен вид и значение. Освен интересната концепция, те са подготвили за подетителите на изложбата и книжка с историята за появата на картите.
Велина Христова сподели за романтична си среща с картите, съдбата и играта на живота.
„Първата ми карта не мога да се сетя кога открих, но си спомням една мъглива есенна вечер, когато видях Поп Купа и след това срещнах един от мъжете на живота си. Беше вълнуваща, сериозна среща, която наистина промени обстоятелствата. Аз не знаех какво предстои и как ще се случи, но просто всяка карта, която намирам, ме води по едни стъпки към нещо по-голямо. Всяка една карта има някакво значение. Изобщо играта като живот, животът като игра – картите, като послания, за мен са ключови. Те са кодове за смяна на реалността. И както ние играем с карти, така и те играят с нас. По времето на изготвянето на тази инсталация това се случи многократно. Много вълнуващо преживяване и се надявам посетителите на изложбата също да бъдат докоснати от енергията на играта, и да може да си припомнят и най-вече да повярват, че както може да им се падне карта, която е тъжна, така може и да си изберат една от нашите щастливи карти и да променят реалността си. Това е нашето послание.“
Втората участничка в инсталацията Евелина Коконарова пък разказа за тайния език на картите, които дават силата на човека да промени реалността си.
„Вълнува ме да изследвам как нашите мисли и емоции създават реалност. И как нещата се случват по-лесно и забавно, понякога дори мигновенно, когато превръщаш живота в игра! Толкова страстно съм събирала карти за игра, че излизайки от вкъщи, още пред входа или зад ъгъла съм ги намирала. Често са отразявали моите мисли и емоции на момента, или през следващите дни или седмици. Намирането на карти ми е помагало да осъзнавам неща. Те отразяват нещо, което в подсъзнанието ми вече е реално и обикновено малко по-късно то се е случвало. Картите за мен са проявление в междинна реалност, някъде по пътя между съзнанието и преживяването на самите събития. И така и често се явяват по пътя – на улицата, тротоара… Макар че вече не ги разбирам пророчески, защото с осъзнаването имаме избор да променим съзнателно мислите и емоциите си и съответно и събитията.“
Третата дама, облечена в червено от отбора на „събирачите на карти“, също така участва в още два проекта заедно с музиканта Тихомир Тодоров. Соня Митова споделя за реалността на младия поет и лекуващата форма, която изкуството придобива за нея:
„Аз пиша поезия от малка, но досега не съм събрала смелост да издам стихосбирка. От известно време рецитирам и пея нещата, които съм написала пред приятели, но най-вече пред себе си като терапия. По някакъв начин осъзнах, че е важно за мен да споделя текстовете си, но исках да намеря някаква по-нестандартна форма, затова се включих с тази аудио инсталация. Исках да споделя себе си с хората. Нещо ме кара да работя с гласа си. По този начин лекувам себе си, за мен е като обмен на енергия – споделяйки себе си. Преди малко една приятелка ми каза, че когато е чула стиховете, е усетила тишината в себе си. Тоест, усеща едно изчистване на съзнанието, пренасяне в някакъв друг свят на поезия и музика, една друга реалност.“
„С Тихомир Тодоров се запознахме преди няколко месеца и разбрах, че той прави музика. Станах голям фен на нещата, които той прави в музикално отношение и го поканих да участваме заедно с един общ артистичен проект. Той се зарадва много, а първоначалната идея беше двамата да рецитираме заедно поезия, защото той също пише такава. След това обаче преценихме, че той просто ще зададе музикалния тон, а аз ще рецитирам поезията ми. Самото сглобяване на файловете, вплитането на моя глас и неговата музика, търсенето на точните места за създаването на едно цялостно усещане за творбата, и да бъде усетено от слушателите, беше изключително интересно.“
Явор Костадинов също разказа за своите проекти в изложбата, като освен това сподели и мнението си за „[Не]реалност“, която бе нестандартно организирана без куратор.
„Включих се през отворената покана за проекта. Това е формат на селекция, който уважавам, защото винаги има потенциала да извади на показ автори и работи, които да създадат интересна и неочаквана комбинация от идеи.“
„В изложбата се включвам със серия рисунки, живопис и една видео работа. Рисунките и живописта са свързани най-общо казано с темата за съня – сънят, като реалност/ нереалност и неговия автономен характер, фалшивите събуждания и пътуването в съня.“
„Така се случва, че за първи път показвам и видео работа. В основата и стоят тридесет и няколко ръчно рисувани кадъра, които се повтарят циклично с висока скорост. Аудиото е композирано на програма за създаване и обработка на музика. Всеки кадър, сам по себе си, е една абстрактна рисунка – принадлежаща към кратка серия дигитални работи, създадени по време и под влияние на атмосферата на първия локдаун (или голямо заключване) през първата третина на 2020 г. Това са и единствените рисунки, създадени от мен през този особен период. Затова се посвещава на творческия блокаж от ранната 2020.“
За Явор Костадинов „нереалност“ и „реалност“ може би са просто думи, а може би зависят от наблюдателя.
Всеки посетител на изложбата ще възприеме „[Не]реалност“ по-различен начин. Всяко едно произведение ще го пренесе в различна такава. Важното е да не се губи връзката между всичко материално и нематериално. Или може би точно пространството между двете, в нищото, е мястото, където се открива истинската реалност.
Изложбата предстои да бъде дигитализирана, за да има шанса да бъде разгледана дори по време на локдаун.
[Не]реално, нали?
Автор: Кристина Манова
За автора
