Пловдивска хроника или Ефектът „Алваджиев“

На 11 ноември преди половин век излиза от печат една книга ,която се превръща в митология, а авторът в легенда – „Пловдивска хроника“ от Никола Алваджиев. Не смятам да навлизам в подробности за самият автор – такива са изнасяни на много места; не че няма какво да се каже и не заслужава, но тук водещо място има книгата, защото тя заживява отделен живот от своя създател и докато той си отива от света три години по-късно, Хрониката и днес е жива и вдъхновяваща. Тя е забелязана и оценена почти веднага. Само на страниците на тогавашния пловдивския официоз – вестник „Отечествен глас“ в следващите месеци излизат два отзива. Първият е хвалебствен от писателя Николай Хайтов, автор на предговора към изданието, който има и важен принос за това то да види бял свят. По-късно излиза и един по-критичен от историка на педагогиката Иван Ванев, който разкрива различни неточности по-отношение на дати и събития от миналото на различни училища преди Освобождението, но каквито и да са детайлите, те не могат да повлияят на общата картина – а тя е вълшебна панорама за миналото на Пловдив, която се усеща с всички сетива.

Книгата е оценена веднага от читателската аудитория и авторът в края на живота си получава редица високи награди и макар и позакъсняло признание. Много по-интересно обаче е едно от най-осезаемите въздействия на книгата, които могат да се проследят и днес и които са основният обект на настоящото изложение, защото за разлика от суперлативите към нея и автора, това е въпрос досега оставал встрани.

„Пловдивска хроника“ е многопластово произведение. Още Николай Хайтов обръща внимание, че жанрът ѝ е спорен и тепърва учените ще дебатират за нейната принадлежност и значение. Текстът представлява живописен хаос от имена, събития и описания. В хрониката няма нищо хронологично. Повествованието трудно се вмества в логични рамки. Най-интересното е, че книгата дори няма съдържание, което изключително затруднява работата с нея. Защото има книги, с които се работи и тази е точно такава. Много хора просто са я чели и я препрочитат, но всеки изследовател на миналото на Пловдив е задължен да работи с Хрониката. Преди години, като съвсем млад учен, бях радикално настроен срещу нея заради пълното ѝ противоречие с критериите за научно съдържание, дори съм я критикувал в публикации в научната периодика. С времето обаче си дадох сметка, че в голяма степен не съм бил прав и макар никога да не съм поставял под съмнение важното ѝ значение и ползи, не съм я разбирал и оценявал достатъчно. Книгата е явление, което е вододел в развитието на знанието за Пловдив. От нейното издаване насам то има два главни периода – преди и след. Вярно е, че няма научен апарат и библиография, няма научна редакция и рецензия, че е истинска трудност, особено ако не си пловдивчанин, да вникнеш в тогавашните представи за градското пространство, много често обяснени с имена на улици и площади от времето на социализма; че има грешки и противоречия. Но тя е ОРИГИНАЛ. Книга, която всеки човек, свързан по някакъв начин с Пловдив трябва да прочете. И няма как да остане безразличен.

От издаването на Хрониката до днес се явява една особена категория творци, цяла плеяда следовници, които заимствайки от стила на сладкодумно и вълнуващо представяне на информацията, съчетан с изобразителен материал, се опитват да привлекат вниманието на читателската аудитория. Основните фундаменти за това са тънките струни на местния патриотизъм, който би могъл да осигури авторска популярност, подплатена със съответните приходи. Това аз наричам „Ефект Алваджиев“. Неговото отражение е дотолкова повсеместно в културните пластове на Пловдив, че в продължение на десетилетия качествените научни изследвания за миналото на града се броят на пръсти. Защото магията на неговото слово е по-силна от примера на академичната наука за местните изследователи. В никакъв случай не трябва да се търси отговорност за това от автора, той надали си е представял такова развитие, а и никъде в текста не личи да има претенции за научно изложение и разрешаване на дискусионни въпроси. Този негов пример обаче, за разлика от стиловото подражание, изобщо не се възприема. Напротив. Пловдив е пълен с „изследователи“, „документалисти“, някои от които дори работят в сериозни институции, парадиращи със статута на авторитетни познавачи на миналото на града и дори учени. Любим прийом на тези родолюбиви филибелии, които обаче използват тези чувства, за да пълнят джобове и банкови сметки, е да публикуват множество снимки и различни елементи от стари вестникарски статии и други издания, от една страна – поради интересното им ретро оформление, от друга – защото малко са тези, които могат да се мерят с литературната дарба на Алваджиев, от трета – защото снимки и вестници се откриват най-лесно. Всички тези чудеса са извън света на научната общност, вътре в нея те не съществуват, макар че някои от тях са в удивително дебели томове. Тези автори не се спират пред нищо в търсене на материална изгода и понеже баницата е голяма, а каузата изглежда благородна – знание за любимия град – те често привличат спонсори от средите на бизнеса или политиката, разбира се, всеки в търсене на собствена изгода. Срещу тази порочна употреба не бива да се мълчи, защото обикновено елитната наука е носител на истинското познание. Хрониката е голямото изключение, което потвърждава правилото.

Особеностите на ниските нива на пловдивската краеведческа литература не могат да хвърлят сянка върху Хрониката, но заслужават внимание, защото в Пловдив, може би и заради нея, самодейността е на особена почит. „Пловдивска хроника“ е връх, който засега остава недостижим и няма изгледи това да се промени в близко време. Самият аз съм се убеждавал нееднократно, колко много информация, на която съм попадал в оригинални документи за хора, събития, места и какво ли още не, отдавна е отразена в Хрониката, при това далеч по-увлекателно и уплътняващо разказа за миналото на Пловдив, отколкото биха могли да го направят повечето носители на специализирани дипломи и научни степени. Точно поради това книгата присъства във всички библиографски списъци на изследвания върху историята на Града на тепетата, обхващащи втората половина на 19 и началото на 20 век. Поклон пред Никола Алваджиев, а неговите подражатели да имат предвид, че такива действия обикновено пораждат присмех.

Вашият коментар