Задава се нещо, което нито през феодализма, нито през комунизма е съществувало. Особено в българската проекция на тези обществено-икономически формации.
По принцип как, доколко и дали в България са съществували феодални отношения е твърде спорно. На практика нито в средновековната християнска българска държава, нито в Османската империя е имало съществени ограничения за придвижване от едно населено място в друго, за придобиване на собственост и участие в стопанския живот. Нещо немислимо за крепостните селяни в свободния християнски свят в продължение на векове.
Във времето на соца имаше ред формални ограничения на придвижването и местоживеенето, но като цяло се преодоляваха доста лесно. Няма как по друг начин да обясним обстоятелството, че въпреки въведеното жителство в средата на 50-те години в големите градове, а в последствие и във всички окръжни, градското население нараства „особено интензивно, дори епидемично“ по израза на един съвременен изследовател на демографските процеси. Българинът е оправен и намира съответните начини – обикновено с магията на връзките.
По същото време на тоталитаризъм и различни социални експерименти, потъпкващи личностните права, съществуваше ограничение да се пътува до граничните зони, което не беше нещо особено, стига да не си влязъл в полезрението на властите (ако е така – тежко ти!) и се изкарваше относително лесно. Най-малкото, защото в страна, в която всеки може да намери общ познат с всекиго, такива проблеми лесно се разрешават. На всичко отгоре типични народопсихологически особености също съдействат за положителното разрешаване на казуса.
Българинът от край време не обича нито да си усложнява живота, нито пък да усложнява този на ближния, особено когато нямат конфликт на интереси. Любим нашенски похват е да се прецака държава, система, институция, властимеющи. Колкото по на дребно, толкова по-голямо е удоволствието. Справка – националния герой, хитрецът Андрешко, който олицетворява точно тези страсти и инстинкти.
Един от основните изводи от изследванията на големият социален психолог и народовед Иван Хаджийски е, че дребнособственическата психика е стихията на българина. Той обича да живее, мисли, действа, работи, както и да мами на дребно.
И сега за този прекрасен наш народ, който е приютил бунището на европейския автомобилен парк, кефейки се, че кара нещо евтинко с много екстри за малко пари, идва краят на аферата (по едноименния роман на Греъм Грийн). Или поне така изглежда. Колите трябва да се категоризират според изгорелите емисии и ако колата ти е стара, или с премахнат катализатор – „Сбогом гринго!“ А знае се – средната възраст на автомобилите в Родината е 15 лазарника. Ако нямаш четвърта или пета категория, не можеш да влизаш в центъра на големите градове. Неприятното е, че тази директива идва не от Съветския съюз, както някога, а те лесно се заобикаляха, а от Европейския. Там няма мърдане. А като си помисля, че този блюстител на ценностите на свободно и демократично общество радее за свободно придвижване на хора, стоки и капитали. Да, но с нови автомобили, по възможност, а ако са тирове, да не са карани от български шофьори.
Това решение е в скандално противоречие не само с демократичните, но и с българските традиции. Дори и да живееш в краен квартал и да стъпваш в центъра няколко пъти в годината. Какви са тези от ЕС, че да ни се бъркат в нашите собствени работи. Да са ни вдигнали заплатите, за да можем да си позволим нови автомобили? Да са се погрижили да има добре уреден градски транспорт с редовни, удобни и широки превозни средства?
Положението в териториалното ни съобщество, наречено държава, е докарано дотам, че автомобилният транспорт е най удобен и достъпен. Често жизнено необходим, защото градският или общественият са под всякаква критика. Сега го отнемат. Или – хайде, ограничават.
Не съм против екологичните решения, но те трябва да бъдат съобразени с действителните потребности и реалности. България е слабо населена страна и толкова тежки и повсеместни проблеми с чистотата на въздуха няма. Разбира се налични са и такива, но защо тогава в големите градове се разрешава отопление с твърдо гориво, политиката по озеленяване в тях е равна на или около нула, а горите повсеместно се изсичат. Защо няма тежки глоби и ефективен контрол за тези които си изхвърлят отпадъците на непредназначените за това площадки? Защо на много места няма разделно събиране на сметта и защо там, където има не се прилагат по-сериозни мерки за неговото поощряване? Това ограничение е тежко и ненавременно. Най-малкото страната ни има нужда от подготовка и гратисен период. От преференции за купуване на нови автомобили и поне двегодишна забрана за внасяне на стари таралясници. Твърде интересно е обстоятелството, че макар и отдавна старите дизели да бяха забранени в Германия, у нас се внасяха на конвейр.
А може би само напразно се възмущавам. Твърде е възможно да се намери изход по втория начин и от тази неприятна ситуация. Може би управляващите също разчитат на това. Все пак тази стародавна практика е резултатен отдушник на социалното напрежение.
За автора
