Правото на академично развитие в музеите трябва да бъде гарантирано

Един от проблемите в България (то тук такива да искаш!) е липсата на квалифицирана работна ръка. Въпреки това, наличните експертни специалисти нерядко продължават да бъдат недооценени. Особено показателно е положението на голяма част от учените в българските музеи.

Каква е разликата между научната и другите изследователски и творчески дейности в музеите? Този въпрос е важен, защото много музейни специалисти се занимават с втория тип, но науката се изразява в краен продукт – публикации в специализирани рецензирани издания като основен атестат за академична кариера е защитата на дисертация. Съобразно този критерий е основното разделение между учените в музеите и останалите специалисти.

Ако разгледаме сайта на което и да било висше учебно заведение или научен институт, ще видим, че там почти всеки от научния състав има комбинации от букви пред името си, обозначаващи една от двете степени, които се получават със защита на дисертация – д-р (доктор) и д. н. (доктор на науките). Пред тези съкращения в повечето случаи има някое от следните: ас. – асистент, гл. ас. – главен асистент, доц. – доцент или проф. – професор. Това са така наречените академични длъжности и за всички тях, без най-ниската – асистент, докторската степен е задължителна.

Колко да учените в българските музеи? Ето частичен отговор: НСИ няма практика да дава данни за специалистите с научна степен и на академична длъжност, а ги добавя към основното число на музейните експерти – уредниците. Общо през 2021 г. всички те са 1057 души. За същата година музеите в страната са 181. На мое скорошно запитване по имейл от НСИ отговориха, че хората на академични длъжности или само с научни степени за миналата година са 221, като нямат данни колко са едните и другите. Числото 221 обаче не Кореспондира с това, което се открива в Регистъра на академичния състав, свободно достъпен в интернет. Само в Националния археологически институт с музей, Институт по етнология и фолклористика с Етнографски музей и Националния природонаучен музей, всички към Българската академия на науките, работят 215 души, огромната част от които са на академични длъжности.

Тези само с докторска степен са 26 или около 12 процента. Очевидно е, че данните от НСИ са за останалите музеи – национални – към Министерството на културата, ведомствени (на подчинение на други министерства, например военноисторическите музеи са към отбраната), регионални (на смесено подчинение между Министерство на културата и общината, на чиято територия се намират), общински и частни.

Аз съм правил проучване за регионалните музеи (31, ако към тях броим този за история на София). Към 2020 година в тях имаше 44 души само с научна степен без академична длъжност, а тези на академична длъжност бяха 30. Съотношение очевидно твърде различно с това в музейните институции на БАН. Подробно проучване тепърва предстои да се прави, но прегледът на достъпните в интернет данни – музейните сайтове и посочения регистър, свидетелстват подобно съотношение като при регионалните – много повече колеги само с научна степен, отколкото на академична длъжност. На фона на всичко това спокойно може да се предположи, че кадрите само с научна степен са около 150 – 170. Останалите бройки до 221 се разпределят между академичните длъжности в регионалните музеи, които поне донякъде се знаят, малкото национални, частни и общинските, в които хората на академични длъжности се броят на пръсти. Не може да се каже дали в националната статистика са включени директорите, немалка част от които също имат научна степен. Основна трудност е, че в Регистъра на академичния състав повечето музеи не са вписали своите служители на академични длъжности и с научни степени, за разлика от тези на БАН.

Въпреки неяснотите е ясно, че положението в национални, регионални, ведомствени, общински и немногото частни музеи рязко контрастира с това в музеите на БАН, както и в другите институти на Академията и във висшите учебни заведения. А 221 души с научни степени, част от които са и на академични длъжности, са още поне три научни института. Според Закона за културното наследство музеите са културни и НАУЧНИ институции. Защо обаче толкова много хора в тях, направили първата стъпка – придобиване на докторска степен, не могат да заемат академична длъжност?

На първо място: Постановено е, че в музеите може да се създават научни групи, в които влизат специалистите с научни степени или заемащи академични длъжности. Но „може“ означава и че обратното е вариант. В резултат голям брой хора с научни степени в научни (все пак) институции буксуват в кариерното си развитие, а заедно с тях и важни експертни работи, защото като не се използват пълноценно уменията на такива кадри, те или се занимават с дейности, обхващащи малка част от капацитета им, или напускат. И в двата случая институцията губи, а заедно с нея и обществото. Това са тесни специалисти, натрупали ценни познания върху едно от най-важните национални богатства – българското културно-историческо наследство. В музеите заплатите са ниски. В другата система, която предлага алтернатива – образованието, отдавна са далеч по-високи, поради което единственият начин да се задържат мотивирани хора в музеите е научното развитие – то повишава доходите и професионалния престиж както на човека, така и на институцията.

Научната степен се придобива самостоятелно, но академичната длъжност се заема само по трудово правоотношение, с други думи – зависи от работодателя. Докато в университетите и научните институти има демократични традиции на колективна основа, в музея цялата власт е в ръцете на директора и ако това е оправдано за административните, техническите и финансовите въпроси, нещата далеч не стоят така с науката. За да се обяви конкурс или процедура за научна степен или академична длъжност във ВУЗ, инициативата принадлежи на първичното звено – катедрата, което взема решение на катедрен съвет, че за нуждите му е необходим човек със съответната степен или академична длъжност.

После това решение се одобрява на факултетен и академичен съвет и когато те са положителни, ректорът е длъжен да обяви процедурата. В институтите на БАН ролята на катедрите се поема от научните секции, които наред с директора имат инициативата за предлагане на процедури. Решението също се утвърждава от колективен орган – Научния съвет. В музеите обаче директорът е този, който решава дали да се създаде научна група в музея, дали да се обяви конкурс за академична длъжност, или не. С оглед на посочените традиции това е неправилно, още повече че в Закона за закрила и развитие на културата е посочено, че основа на взаимоотношенията в културните институции е свободата и равноправието.

Какво е това равноправие, когато в една от най-демократичните по традиция дейности като науката, всичко се решава еднолично? Има музеи с по няколко души с научни степени без формирана научна група. Такива диспропорции предизвикаха поправка в Закона за развитие на академичния състав, според която академични длъжности се заемат и в научните групи на музеите, но тя се оказа частична. Определящата роля на директорите остана. Освен това в Наредбата за научните групи в музеите е постановено, че те се състоят от ръководител и членове, като за ръководителя се изисква най-малко да заема академичната длъжност главен асистент. Така и 10 души с научни степени да има в един музей, ако няма човек на подходяща академична длъжност, който да я оглави, тя не може да съществува законно. Параграф 22.

Какво трябва да се направи? Научната дейност в музея, не може да се остави на волята на един човек – това противоречи на традиции и практики в другите научни институции. Цялата музейната гилдия не е единна по тези въпроси, най-малкото защото повечето специалисти в нея не са учени. Назряло е времето да се създаде организация на изследователите в музеите извън БАН. Синдикатите не могат да отговорят на тези нужди – те се грижат за условията на труда и заплащането. Съществува Сдружение на музеите, но това е организация на техните директори, а изложеното е видно, че много от тях не подкрепят научното развитие в ръководените от тях институции. Чрез професионална организация могат да се инициират нормативни промени, да се преговаря с органи на властта и директори.

На първо място в нормативната база трябва да се впише императивно създаване на научни групи при наличие на съответните кадри. В Наредбата за научните групи сега се казва, че за разкриването им трябва да има необходимите щатни бройки, но когато музеен специалист е придобил докторска степен в тематичното направление на музея, щатната бройка е налична – неговата собствена. Друга промяна трябва да е с ръководството на научната група, защото тя не може да съществува без ръководител. Трябва да се предвиди или задължително обявяване на конкурс за академична длъжност, когато в музея има необходимия минимум от двама души с научна степен, или просто изискването ръководителят на научната група да заема академична длъжност да отпадне. Научната степен е напълно достатъчна. Друга възможност е привличането към научните групи на уредници, отговарящи на определени показатели в изследователската им дейност. Това може да се предвиди в наредбата като опция и да се уреди в музейните правилници, които се издават от институциите и ведомствата, ръководещи съответните музеи – министерства, общински съвети, частни притежатели.

Веднъж образувана, научната група трябва да има водеща роля в организирането на научноизследователската дейност на музея. Инициативите за обявяване на конкурси за научни длъжности освен от директора, трябва да могат да произлизат и от нея. Формирането и разходването на бюджета за научни изследвания и публикации също трябва да става с участието и съгласието на научната група. И за тези неща е достатъчно вписване в правилниците.

Такава организация би била от полза за координирането на усилията на изследователите за тяхното кариерно развитие. Колеги, напреднали в развитието си, биха могли да оказват експертна помощ на други. Към момента дори там, където директорите съдействат за научното развитие има нерешени проблеми. Много от колегите, които са на академични длъжности, не фигурират в регистъра на академичния състав на Националния център за информация и документация, както е по закон. Това означава, че научната група на практика не съществува. Други колеги, които са достигнали до висок атестат, какъвто е хабилитацията, не са актуализирали наукометричните си данни и така са извън академичния оборот – например не могат да участват в научни журита, а включванетото им в специализирани редколегии и различни изследователски проекти може да породи основателни възражения.

Единна научна музейна организация може да осъществява собствени издания, с които също да се повиши капацитета и нивото на работа в системата. Да се държи реална сметка за това кой как и по какъв начин работи и допринася за научното изследване и познание на националното културно наследство. В момента всеки музей е изолиран от другите по отношение на научната си работа. Това, което не може в един, се случва в друг, а нормативните изисквания са едни и същи.

Достигането до научна степен е капитал, в който трябва да се инвестира. Крайно време е това да бъде разбрано и в културната сфера, в която се намират музеите. Надали повечето хора с научни степени в нея, са ги придобили само заради добавката върху заплатата от 200 – 300 лева (при това съвсем отскоро стана толкова). Трудът и усилията да станеш доктор са крайно непропорционални на финансовите резултати, а на това отгоре да се сблъскваш с пренебрежение и неразбиране идва в повече. Задължително трябва да се намери приемливо за всички решение, което да мотивира допълнително научните кадри в музеите да работят и да се развиват, а това неминуемо ще повиши качеството на музейните дейности. За това обаче на този етап изглежда , че учените трябва да вземат нещата в своите ръце.

Вашият коментар