Проблемите пред пловдивското културно наследство и туризъм

Основното ми намерение с този материал е да направя обективен преглед на моментното състояние на институциите, отговарящи за опазване на културното наследство в Пловдив, както и да посоча ясно проблемите, с които се сблъскват ежедневно публичните културни институти. Тъй като в по–голямата си част те са преди всичко общински и в по-малка степен държавни, доколкото регионалните музеи в методическо отношение са подчинени на Министерството на културата, то фокусът попада върху политиките на Община Пловдив, имаща далеч по-важна роля в административно и финансово отношение.

В Пловдив, за разлика от останалите областни центрове, има цели четири регионални музея – Исторически, Археологически, Етнографски и Природонаучен. Освен това трябва да се има предвид също, че съществува като отделна институция и Градска художествена галерия с няколко експозиции (оставяме настрана десетките частни галерии), както и Общински институт „Старинен Пловдив“, който отговаря за дейностите на територията на вече бившия архитектурен резерват.

Тук е мястото да се отвори скоба, за да се каже, че през октомври 2020 в медиите се появи информация, че „Старинен Пловдив“ е с променен статут заради неадекватното му управление и от архитектурно-исторически става археологически резерват. На практика обаче това е следствие от промяна в Закона за културното наследство, в който първото понятие навсякъде е заменено с второто и няма връзка с администрирането. Според мен това терминологично нововъведение не е адекватно приложимо за недвижими културни ценности от Ново време и добре изразява отдавнашната тенденция в този закон да се обслужват интересите на археологията и донякъде етнологията за сметка на историческите експозиции и ценности. В Стария Пловдив, естествено, има и археологически ценности и терени, но всичко, което е запазено над земята, е обект на първостепенно проучване на науки, различни от археологията, чието запазено място е в културните пластове, намиращи се под съвременните терени.  

Такова уникално за страната количество държавни и общински културни институции отговаря на значимите дадености на града, но в стратегическо и оперативно отношение има много какво да се желае. В музеите е сериозен проблемът с материалната база. Археологическият музей притежава огромно богатство и настоящата сграда е твърде тясна. През годините са правени различни предложения, но безуспешно. В крайна сметка се стигна до разширение на съществуващата сграда, която придоби модерен вид и нова експозиция, открити официално на 12 октомври 2010 г, но този вариант беше компромисен, защото и сегашната площ е недостатъчна за ценностите, които музеят може да предложи. Освен това построяването на новите помещения ощети намиращия се в съседство отдел „Съединение на България 1885“ на РИМ – Пловдив, който остана без вътрешен двор и фотолаборатория, а прилежащите паркоместа преминаха в съседство към Археологическия музей и съответно станаха негова собственост, също проблем за място, намиращо се центъра на града. При това след долепянето на двете сгради от различни епохи и архитектурни стилове, освен че се получи ансамблова дисхармония, се стигна до конструктивни проблеми и пропуквания по старата сграда и течове в покрива на новата.

По принцип повечето пловдивски музеи се помещават в сгради национални или местни паметници на културата, представляващи не по-малък интерес за посетителя, отколкото техните експозиции. Това обаче създава проблеми с поддръжката и особено с осигуряване на подходящи помещения за фондохранилища. Природонаучният музей се намира в сграда от 1883 г., предназначена да приюти общинската администрация. Понастоящем тя все повече отеснява. Директорът е млад, деен и музеят се радва на висока посещаемост. Преди няколко години на сградата беше направен основен ремонт. Понастоящем към нея беше предадена и намиращият се в съседство строен по време на социализма дом на новороденото, тъй като вече към гражданските ритуали по именуване на малките деца няма интерес. Един от първите благоприятни сигнали за възстановяване след кризата, преди разразяването на третата епидемична вълна и поредния локдаун, беше Месецът на децата и музеите в продължение на всички съботи и недели през февруари 2021 г. и на националния празник, който премина при висок интерес, като над всички се открои интересът именно към Природонаучния музей.

Етнографският музей се помещава в Куюмджиевата къща, едно от архитектурните бижута на територията на Стария Пловдив. Той се радва на традиционно висока посещаемост, но експозицията е твърде стара и макар да представя множество интересни експонати и данни, в нея е застъпен в по-голяма степен селският бит от региона, а градският център остава на заден план. Потенциалът на Пловдив по отношение на етнологическото културно наследство е разкрит в малка степен. Не случайно още от 70-те години на ХХ век има планове за разширяването на музея с присъединяване на имотите нагоре към върха на Небет тепе и превръщането му в Етнографски комплекс, което вече няма как да се осъществи, но при всички положения музеят се нуждае от разширение. Съществен е проблемът с фондовото пространство. В края на 20 век това налага решение да се предостави за тези нужди една от експозиционните зали на отдел „Нова и Най-нова история“ на РИМ – Пловдив, отдалечена значително и с труден достъп за товарене и разтоварване, защото се намира на стръмно място – Дановия хълм (Сахат тепе).

Споделянето на сградата с Етнографския музей затруднява значително работата и на двете институции. Едва наскоро в Стария Пловдив се намери подходяща сграда за настаняване на фонда, така че перспективите в това отношение се подобряват, но в стратегически план е нужно да се построят съвременни сгради за тази цел. Би могло да бъде и една голяма сграда със съответната инфраструктура на достъп, обзавеждане и климатизация, разделена и пригодена за нуждите на всеки музей. Археологическият музей също изпитва големи затруднения. Поради спецификата на работата на изследователите и древността на артефактите, както и поради това, че той е най-старата музейна институция в града и една от най-старите в Страната, неговият фонд е най-голям и изисква най-много грижи и специални условия за съхранение.

Историческият музей, за който стана нееднократно въпрос, има четири отдела. Двата посочени дотук са в сгради от 80-те години на 19 век. Другите две са от къща „Димитър Георгиади“, построена през 1848 г., в която се помещава експозиция „15 – 19 век“ и къщата на Христо Данов, пак от това време, с експозиция „Българско книгоиздаване.“ Към музея се числи и паметникът от времето на социализма Братската могила, към който отдавна се наблюдава туристически интерес, но все още стои затворен за посетители (не заради пандемията) и е често обект на вандалски посегателства. През последните години експозициите бяха обновени, но като цяло към музея има по-слаб интерес в сравнение с останалите, особено от страна на чужденци, което донякъде е обяснимо с оглед на това, че повечето експозиции са посветени на българската национална история, но определено трябва да се работи в тази насока.

Особено известни напоследък са перипетиите по отношение на управлението на Общински институт „Старинен Пловдив.“ За последните десет години са сменени четирима директори. Тези чести промени не са в услуга на развитието на голяма структура с множество служители, имоти и отговорности, която трябва да работи за опазване на културното наследство и свързаните с него туристически посещения.

Скорошен оглед из Трихълмието констатира, че много старинни къщи както от преди Освобождението, така и в десетилетията след него, са в лошо състояние и това се отнася и за частни, и за общински сгради. Такъв, например, е случаят с къщата на Артин Гидиков. Някои предоставени за ползване сгради на различни организации също не са поддържани добре. На тази на сдружение „Изкуството днес“, намираща се в непосредствено съседство с управлението на Института, по покрива е прораснала трева.

Трябва да се каже обаче, че има и положителни неща. В топлото време кварталът беше изпълнен с хора. Занаятчийските ателиета по ул. „Стръмна,“ отворени отново през 2013 – 2014 след продължително изоставяне и занемаряване по време на прехода, а иначе създадени през 70-те години, работят и са добре поддържани. Наскоро Къща „Клианти“ беше реставрирана. Реставрира се и сградата на някогашната гръцка Девическа гимназия, придобита от Пловдивската митрополия.

Хотелите, хостелите и къщите за гости в Стария Пловдив са отворени и изглеждат добре поддържани, и в готовност да приемат посетители. През последните години кварталът сериозно се обезлюди в следствие на доразвиване на процеси, за които арх. Петър Дикиджиев, един от хората с важни заслуги за реставрацията му през 70-те – 80-те години на 20 век, алармира още през 1979 г. в брой пети на списание „Архитектура“ от 1979 г. Загубата на население, съчетана със задълбочаване на други негативни тенденции, доведе до закриване на множество заведения и понастоящем повечето такива съществуващи са предимно в хотелите.

За това допринесе развитието на съседния квартал „Капана,“ който в следствие на целенасочени дейности и политики във връзка с Европейската културна столица, от пустеещо място се превърна в център на артистичния и нощния живот. Плановете за възстановяване на „Капана“ датират още от края на 70-те години на 20 век, но по различни причини това се случва значително по-късно. Този положителен пример трябва да се използва и за Трихълмието, което поради малобройните заведения и малкото си постоянни жители вечерно време придобива призрачен облик.

Друг сериозен проблем е кадровият. Заплащането в сферата на опазването на културното наследство е ниско, а компетентностите и отговорностите са големи. В Пловдив липсват реставратори от някои специалности; голяма част от служителите във всички институции са в пенсионна и пред пенсионна възраст, а млади хора трудно се привличат и задържат, въпреки че градът е университетски център и в него демографските проблеми се чувстват по-слабо. Заради липса на кадри в събота и неделя стоят затворени експозиции, стопанисвани от ОИ „Старинен Пловдив.“ Туристи, закупили общ билет, в който влизат и тези къщи, идват в музея да търсят отговорност и да се оплачат, без да знаят, а и да се интересуват, за негативните реалности и административните порядки.

Голяма е нуждата от IT специалисти. Поради такава преди време се провали основният обществен резултат от спечелен от Общината проект за дигитализация на културното наследство. С изтичането на срока за поддръжка от сключения с фирмата договор, спря да работи сайтът със свободен достъп до дигитализираните единици. Това е по-скоро загуба за науката и познанието, но засяга и туризма, защото този сайт имаше важна рекламна функция за голям брой културни институции. Понастоящем се подготвя втори етап на проекта, което е основание да се мисли, че ще бъде взета поука от миналите грешки, още повече че тогавашният му ръководител в момента е заместник-кметът, отговарящ за културата и туризма.

В тази връзка трябва да се работи и за по-добра координация между институциите. От години не може да се разреши въпросът за единен билет за експозициите по Трихълмието, стопанисвани от няколко отделни юридически лица – Общинския институт, Етнографския музей, Историческия музеи и Художествената галерия. Туроператори имат договори само с някои от учрежденията и групите подминават едни и влизат в други обекти в непосредствено съседство. Нелепото е, че всички те са финансирани изцяло или предимно от Общината.

Съществени проблеми са старите експозиции, не толкова като технически средства, колкото като тематика и насоченост. Липсват експозиции за дълги периоди от историята на града, към които определено има туристически интерес. Освен съвсем камерната за фондовото богатство на музея археологическа експозиция, трябва да се отбележи, че почти никъде в нея не е представен османският Пловдив.

Археологическият музей номинално отговаря за периода до края на 14 век, но притежава голяма част от движимите ценности, които биха могли да се използват, излизащи отвъд този предел. Историческият музей с подновяването на експозицията „15 – 19 век“ през 2008 г. се опита да запълни празнината, но с наличните експонати и площ това няма как да стане пълноценно.

Преди десетилетие, когато на власт дойде кметът Иван Тотев, се създаде възможност за целта да се използва сградата на Чифте хамам от края на 15 век, която е изключително подходяща.

Покрай един известен учен османист, родом от Пловдив, се създадоха неформални, но сериозни контакти на ниво Министерски съвет на Република Турция за евентуално финансиране, директорът на Археологическия музей обеща предоставяне на необходимите експонати, но след това се намеси друго – очевидно по-силно лоби и в крайна сметка османската сграда се превърна в Център за съвременно изкуство.

Оставяме настрана посещаемостта и интереса към провежданите там събития и дейности, които в никакъв случай не могат да бъдат окачествени със суперлативи, но мястото е крайно неподходящо за тях.

Други недостатъчно застъпени и представени периоди са тези след Освобождението до края на Втората световна война и следващият на изграждане и развитие на социалистическата държава. Към тях нерядко посетители българи и особено чужденци са проявявали интерес, но той няма как да бъде задоволен с настоящите експозиции.

В отдел „Нова и Най-нова история“ е представена колекция от японски кукли – изключително ценна за посетители със специализиран интерес, но като цяло слабо атрактивна. Не достатъчно застъпен е и въпросът с развитие на образователни програми и работа с детски и младежки публики, които притежават голям потенциал. Нерешен е проблемът с отоплението, което прави голям брой от експозициите в стария град и извън него студени и неудобни за посещаване през почти половината от годината, макар и извън активния туристически сезон.

От всичко изложено дотук се вижда добре, че пандемията е само един от проблемите. Съществуват множество други, които биха могли да се разрешат рационално дори и в това време, като не е необходимо нито финансиране, нито нормативни и административни решения и промени, а визия и организация.

Съвсем актуалните недоразумения във връзка с финансирането и управлението на Голямата базилика добре показват, че не само пандемията пречи на рационалното използване на културното наследство. Рано или късно тя ще отшуми. Тогава?

Вашият коментар