Реквиемът на Моцарт – история за един гениален живот

Сякаш никой вече не се сеща, че природата създава гении не за да им ръкопляскаме, а за да ни подаде ръка

Днес никой не се съмнява, че Моцартовата музика съхранява дълбоко преживяване, от което се излъчва мощта на  интелект с всеобемащи художествени знания и техника; с творческо въображение способно да сплоти невероятно богатство от образи, да ги свърже в драматургични ситуации и да проследи динамиката им до незабележими оттенъци.  Моцартовата сила достига не само квантовата физика, а холизма на Вселената, наричан за кратко живот. Възможен ли е вечен живот в абстрактната относителност на тази музика?

Ще се опитаме да отговорим на този въпрос като изследваме историята на едно от най-важните произведения в творчеството на Моцарт – знаменития му Реквием.

Да отдадеш почит чрез музиката: многовековна традиция

Реквиемът е  литургия, един от най-старите музикални жанрове, чийто произход датира от първото хилядолетие на разпространението на християнството и раждането на григорианските песнопения в църквите. Следвайки дългата традиция на Реквиемите, ключът на ре минор се е превърнал в символ на отвъдното в музиката.  В допълнение към григорианските песнопения, един от най-големите  източници на вдъхновение за Моцарт е Реквиемът на Майкъл Хайдн. Майкъл е по-малкият брат на Йосиф Хайдн, от когото той е заел цялостната структура.

Ето какво пише Моцарт на баща си Леополд четири години преди да създаде своя шедьовър:

„Тъй като смъртта […] е истинската цел на нашето съществуване, през последните няколко години създадох толкова близки отношения с този най-добър и истински приятел на човечеството, че образът на смъртта не само не е вече ужасяващ за мен, но тя наистина е много утешителна и успокояваща . „

Можем да усетим това преклонение пред смъртта в целия Реквием, изграден като меса( музикален цикъл) за мъртвите, който се колебае между  ужасяващи акценти и ефирни, успокояващи и меланхолични мелодии. Годината е 1791 г., а Моцарт е тежко болен повече от година. Той вярва, че е отровен с Аква-тофана (много бавна отрова) и усеща своя край, когато решава да сътвори свой собствен Реквием – почит от самия Моцарт към себе си, последното му признание.

Сам и срещу всички

През 1789 г. за Моцарт се трупат и други проблеми. Ако две години по-рано неговият „Дон Джовани“ се е смятал за триумф, ситуацията във Виена се променя и композиторът вече не е на мода. Времената не са в полза на изкуството: след Френската революция напрежението ескалира в цяла Европа и Австрия се подготвя за война. Културата не е приоритет: броят на концертите е намален наполовина и Моцарт трупа финансов дълг. През 1790 г. императорът на Австрия и защитник на композитора Йосиф II почива, а новият император бавно отстранява Моцарт, главно заради връзките му с масоните.

Моцарт е принуден да се отдели от своя ментор и приятел „Папа Хайдн“. Един театрален режисьор предлага на двамата композитори много изгоден договор в Лондон. Но за разлика от Хайдн, Моцарт отказва и решава да остане във Виена. Вероятно се надява да отмъсти за всички унижения, които е претърпял или е твърде болен, за да напусне.  Моцарт със сигурност преживява най-мрачния период от живота си. Както Жан Блот, един от неговите биографи, пише: „приближаването до историята на неговия Реквием вече означава да влезете в агония“.

Легендата

В Amadeus Милош Форман показва Салиери – смъртния враг на Моцарт. Във филма той предлага съдействието си да напише Реквиема под диктовката на  умиращия композитор, но тази измислена версия на живота на гения не е вярна. В действителност не е имало маскиран Салиери, който е бил на посещение при Моцарт няколко седмици по-рано, за да завърши произведението.

Човекът, който наистина е поръчал литургията, е граф Франц фон Валсег, почитател на машинациите, който често поръчва произведения на композитори, за да ги представи  като свои на частните си концерти. За да почете паметта на младата си съпруга и да се покаже като брилянтен композитор, той анонимно поръчва Реквиема на затъналия в дългове Моцарт. Вече много слаб, младият композитор трябва да завърши и други проекти, но щедрото възнаграждение, обещано от графа, го мотивира да се захване за работа.

В деня преди смъртта му, на 4 декември 1791 г., до леглото на Моцарт е представено първо изпълнение с трима певци, придружени от композитора, свирещ на виола. Твърде болен, за да продължи, той прекъсва представлението и се обажда на бившия си ученик Зюсмайер, за да му покаже как да завърши работата си. В полунощ „Божественият Моцарт“ почива. Семейството му не е имало финансова възможност, затова великият композитор е погребан в масов гроб в гробището „Свети Маркс“ във Виена заедно с 16 други тела.

Автор(и) на Реквиема

Не е съвсем точно да се каже, че Реквиемът е изцяло дело на Моцарт. До деня на смъртта му  са завършени само две части: Introitus и Kyrie. Твърди се, че по време на репетицията в деня преди смъртта му, Моцарт в осмия бар на Lacrimosa избухва в сълзи, вярвайки, че това са последните думи от либретото, които той е вложил в музика.

След смъртта на Моцарт съпругата му Констанца подправя писмата на съпруга си. Тя моли двама от бившите ученици на Моцарт да си сътрудничат, за да довършат произведението: Йозеф Ейблер и Франц Зюсмайер, за да може семейството на Моцарт да получи обещаното възнаграждение.

Зюсмайер завършва произведението. Той черпи вдъхновение до голяма степен от фрагментите, оставени от Моцарт, както и от по-ранните му творби.  След неуморна работа произведението е предадено на Граф Валсег, който не разбира за измамата и заплаща на Констанца обещаното възнаграждение.

Силна като смъртта

Всичко е изчислено така, че творбата да прилича на самата смърт: тя е едновременно жална и стъписваща, спокойна и тържествена. Реквиемът е написан за четирима солисти (сопран, контраалто, тенор и бас), хор и симфоничен оркестър. Моцарт изключва всички духови инструменти, защото ги смята за твърде радостни, за да запази само басетния рог, прародител на кларинета, с по-заглушен звук. Тъжен и тържествен, оркестърът е идеален за реквием, а самото писане на Моцарт е трезво, дори строго: няма блестящи ефекти или виртуозни сола.

Грандиозното може да се намери другаде: хорът се засилва и се позволява неговата мощ да се усети напълно. В Dies Irae, денят на Страшния съд, настъпва буря: ужасните гласове на хора предвещават Божия гняв, последван от опити за смекчаване на този гняв, а след това отново викове от ужас … трепети от тревога, треска и нетърпение. Последният състав на Моцарт постига точка на възвишено съвършенство.

Преди Моцарт музикалното познание се е преливало свободно и всеки личен водовъртеж е променял общото без претенции за уникалност, музикални революции и нови системи. В ръцете на детето-чудо има звучащо кълбо, чиито разноцветни нишки го свързват с други творения на миналото, настоящето и бъдещето.

Така както Зюсмайер надскача себе, довършвайки Реквиема, слушателят на Моцарт се научава на най-важното – чувство и вкус ( понякога и на обноски). Защото музиката има естеството на любовта – не съществува извън живия организъм и единствената й адекватна форма е съпреживяването. В това велико единение между твореца и неговия жив звуков носител се разиграва най-божественият сюжет и участващият в музикалния акт се докосва до целостта на света безусловно – без ситуации, без разстояния, без биографии, в една необятна динамика, чийто контекст е самият живот.

Коментари (5)

  1. Благодаря, много вдъхновен и аналитичен текст. Не само научих много за композитора, но и авторката успява да транслира и породените от гениалната музика чувства!

    Отговор
  2. Много интересен текст за живота на една вдъхновяваща и в същото време трагична личност. Благодаря за интересния материал, МедиаКафе!

    Отговор
  3. Благодаря за чудесната статия!
    Много интересно беше да науча повече за тази известна ,но доста непозната за мен личност. Научих доста интересни факти, с които не бях запознат за живота и смъртта на Моцарт и ми хареса как историческите факти се преплитат с културен анализ за творчеството му.

    Отговор

Вашият коментар