За пловдивския футбол и местната власт

Сърбят ме ръцете да пиша по футболни въпроси, но гледам да се сдържам. Първо, защото ги познавам като любител и страничен наблюдател. Второ, колкото и да се старая, няма как да съм на 100% обективен и въпреки че не е и възможно да угодиш на всеки, обвиненията в едностранчивост са напълно естествени. Поради това няколко часа след публикуването в MediaCafe на единствената ми статия, посветена на футболни въпроси, помолих главния редактор да я свали. Автоцензурата е дори по-страшна от цензурата, но тогава осъзнах, че съм уязвим, не заради негативните коментари, убеден съм в правилността на изложеното, а заради публицистичната ми неопитност. Беше един от първите ми материали и макар одобрен и издаден, осъзнах, че ми е рано да пиша по тази тема. Не беше толкова отдавна. Около девет месеца минаха, но от тогава се натрупаха десетки материали, а журналистиката е занаят, който се учи с рутина. Не че сега съм за „Пулицър“, разбира се, но днес се чувствам по-уверен. Използвам случая да благодаря за това на хората от MediaCafe, че ме търпяха и продължават да ме търпят.

Освен това темата е много по-близка до професионалните ми интереси, защото от години изследвам историята и традициите на местното самоуправление в нашия прекрасен град. Един от цветовете в богатия пловдивски колорит е футболът – клубовете и техните горещи привърженици. В Града на тепетата футболът винаги се развивал с подкрепата на общинските власти. До 9 септември 1944 година обаче тя не е била толкова решаваща, както днес. Тогавашните футболни деятели са събирали пари от собствените си джобове за практически всичко, но и нуждите не са били толкова големи. Топки, екипи, обувки (които са си правили сами) и игрище. Последното обикновено е отдавано от общината и облагородявано с доброволен труд от членовете на дружествата – играчи и привърженици. Романтика. С изграждането на социалистическото общество и държава нещата се променят. Традициите пловдивчани да се увличат от футболната игра обаче остават и се задълбочават. Точно през този период са построени на практика всички ползвани и до днес спортни бази. Клубовете през този период са подчинени на ведомства с централно управление в столицата, но общината съдейства за много въпроси – отдаване на терени, съставяне на проекти и строителна документация, вписването на обектите в околната улична и жилищна инфраструктура. Нерядко се отпускат и средства.

Днес, вече в условията на капитализма, всичко зависи от богати собственици и спонсори. Това е единственият вариант за развиване на професионален футбол. Щедри благодетели обаче не се намират лесно и затова погледите на всички милеещи за играта и отборите си са насочени към местната власт. Държавната е твърде далечна и не се интересува особено от пловдивските проблеми. В Пловдив има четири стари футболни клуба, но по ред причини два са тези, които се открояват като успехи и най-вече фенска маса в съвремието – „Ботев“ и „Локомотив“ (изписвам ги по азбучен ред и хронология, но съм и „жълтур“, какво да се прави). Откакто започнаха демократичните промени двата отбора се люшкат в различни състояния и съдбите им са достойни за сапунени сериали. Горките привърженици какво ли не преживяха. Най-неприятното от всичко вероятно се оказа липсата на адекватни на традициите, амбициите и любовта на привържениците спортни съоръжения. В годините на социализма по този въпрос беше направено много и макар много стари клубове да бяха закрити, да имаше преименувания, срамни вмешателства от всякакъв вид и безсрамно толериране на столичните грандове, „Ботев“ и „Локомотив“ получиха собствени стадиони, които в добрите стари времена се пукаха по шевовете, събирайки невъзможни за днешно време количества хора. Годините на демокрацията донесоха несигурност за клубовете и безстопанственост на базите, а същевременно критериите на ФИФА и УЕФА се повишиха извънредно много и нямаше как тези в България да отговорят на тях без сериозни инвестиции. Вече обаче не беше толкова лесно те да бъдат направени, както някога. Парите се намираха не в държавата, а в частни ръце.

Въпреки че и „Ботев“ и „Локомотив“ са се сдобивали със стадионите си по ведомствен път през времето на комунизма, превратностите след него доведоха до там, че сега терените са общинска собственост. Всички знаем какви саги имаше и с двата стадиона – събарянето на „Бесика“ и превръщането на „Колежа“ в „Строежа“. Понастоящем има благоприятни изгледи с отпускането на финансиране от държавата за тяхното привеждане в отговарящ на желанията (изпълнимите) на привържениците вид. Общината отново поема редица отговорности, парите са преведени на нея и тя трябва да направи необходимите действия по целесъобразното им изхарчване – концесии, строителни книжа и пр. По стара общобългарска традиция обаче се породи завист и гледане в канчето на другия. Особено осезаемо е то от страна на „Локомотив“. На градския съперник се отпуснаха повече пари, на всичко отгоре и кметът на града ясно афишира пристрастията си към него. Фенклубът излезе с две декларации, озаглавени „Кмет или фен“. Знам, че такива хора са крайни, силно любят и мразят, но ми се иска да изложа своята позиция за известно обяснение. (Загърбвам мисълта на Блез Паскал, че който обяснява, обижда.) Аз наистина съм ботевист, но дълбоко уважавам „Локомотив“ като пловдивски клуб и институция. Никога не съм си позволявал да казвам нещо лошо за този отбор и негови футболисти. Дори да съм се намирал в сърцето на жълтата агитка. Синът ми беше в школите и на двата клуба. Имам и много приятели с черно-бели сърца, ходил съм на десетки мачове на „Локо“ и винаги, когато не са били срещу „Ботев“, съм ги подкрепял.

На първо място „Ботев“ няма стадион, а „Локомотив“ има. Въпреки липсата на една трибуна стадионът дори беше одобрен за мачовете от първите кръгове на европейските клубни турнири и в момента за българските условия е доста добър. На практика му трябва само още една трибуна и евентуално козирка. Много по-належащ е въпросът с базата за детско-юношеската школа. Това го знам от личен опит. Притеснението на феновете на „Локо“ очевидно е защо работите по стадиона на „Ботев“ вървят, а по техния се бавят и имат отлично обяснение в клубните пристрастия на кмета. Пловдив обаче не е село и не всичко в общината зависи само от него. Това е огромна и много натоварена структура и футболът изобщо не е приоритетен за нея. По-скоро обяснението за бездействие по Лаута е именно в това, че клубът от парка няма този зор, за разлика от съперника си, който изнемогва на тренировъчната база в Коматево. Това важи с особена сила за собственика Христо Крушарски. Съвсем спорна фигура до неотдавна, роденият в Говедарци бизнесмен заслужи името му да бъде вписано със златни букви в историята на клуба. С ясна и последователна политика, упоритост и неподдаване на внушенията и настроенията феновете. „Ботев“ и изобщо от целия български елитен футбол има много какво да вземат като пример от него. Но Крушарски е преди всичко бизнесмен, мисли и действа рационално. Защо се отказа да кандидатства за предната концесия само преди малко повече от година? Очевидно не искаше да влага пари. Вдигна врява, че концесионните такси са високи и в резултат ги намалиха до символични размери. Но концесиите на стадион и база за ДЮШ пропаднаха, а общината беше дала над 40 хиляди лева, за да ги подготви.

Лаута арми се оплаква от отношението на Здравко Димитров към „Ботев“ по повод желанието да бъдат закупени отново седалки. И аз не считам това за особено уместно, но и не знам подробности какво се е случило с предните. Някога бяха складирани в базата на Коматево. Това обаче е страничен въпрос. Не знам дали феновете на „Локомотив“ са наясно, но същата тази община, ръководена от кмета, когото обвиняват, от години напълно безплатно е оставила клуба да ползва базата на Лаута, без заплащане на нито лев наем. Като това ползване включва и комерсиални дейности – продажба на билети, реклами, такси за паркиране, работа на заведения. Наскоро чух от доста надежден източник, че общината плаща и осветлението на вечерните мачове. Това редно и справедливо ли е? Аз лично не съм против, щом е установено и то от години, нека си продължава. От общината са напълно наясно, че няма как да изхвърлят „Локомотив“ на улицата. Така обаче желанието за инвестиции намалява.

Привържениците от другата страна също далеч не се чувстват облагодетелствани от общинското управление. А истината е всъщност, че то е важен и много често основен стожер, крепящ пловдивския елитен футбол. И феновете на двата отбора трябва да са благодарни на направеното както от сегашния кмет, бивш спортист, подкрепен изцяло от спортната общественост от всички клубове, така и на миналите администрации. Защото тези клубове са богатство за града, но носят и немалко негативи, а фенските им маси отдавна не са кой знае колко значим социален фактор. Минаха отдавна времената на препълнените трибуни. При най-големият ентусиазъм на мачовете на Лаута идват десетина хиляди зрители. Няма и място за много повече, но е видно, че билетите не свършват. Ще видим (дай Боже) как ще бъде и на Колежа. Но голямата посещаемост не се прави от крайните фенове, които са не повече от 1000 – 2000 души общо за двата тима, а се дължи на обикновените хора, обичащи футбола, но не на всяка цена. Затова, когато нещо с играта и отбора не е наред, престават да посещават срещите. С други думи, клубовете не могат да влияят кой знае колко на резултати от избори или други местни политики. Така че пловдивските отбори и техни привърженици трябва да са признателни за това, което местната власт прави, вместо да я плюят. Никак не са малко, ако не и повече хората в Пловдив, които недоумяват защо се обръща толкова внимание на футбола и до голяма степен са прави.

Дано стадионите и базите бъдат завършени и дано се напълнят! Дано футболът заеме това място в живота на града, което някога имаше! Общината прави каквото може, но трябва да направят и всички останали, като се започне от по-изявените фенове, които трябва да се грижат мачовете на отборите им да са колкото се може повече посетени, а не да отблъскват по-кротките и миролюбиви привърженици с поведението си.

Вашият коментар