За професор Кантарджиев и българската пенсионна система

Наскоро една от водещите новини стана пенсионирането на известния на целия български народ проф. Тодор Кантарджиев. Случаят претърпя развитие и продължи да предизвиква обществен интерес. Колегите на професора в Националния център по заразни и паразитни болести се организираха на протести в негова защита. В различни медийни изяви трогнатият водещ медик им благодари, споделяйки огорчението си от отношението на служебния министър на здравеопазването – д-р Стойчо Кацаров, но в нито един момент без да излиза извън добрия тон и запазвайки достойнство.

Станалото буди много въпроси от различно естество. На първо място, все повече се набива в очи желанието на служебни министри да разчистват лични сметки с обяснението за нередности и желание за реформи в различни сложни системи, в които е напълно несериозно да се говори за такива неща, понеже по Конституция управлението им трае два до три месеца. За това време не можеш да научиш имената на служителите в министерството, ако си външен човек, какво остава за сериозни промени. Освен това спорно е доколко изобщо служебно правителство трябва да се нагърбва с тях, при липса на законодателен орган, който да осигури необходимите нормативни документи. Важен е отговорът и на моралния въпрос: след като опозицията обвиняваше предишното управление в задкулисие, авторитаризъм, корупция и лов на вещици, защо сега се прави същото – първо се действа, обяснения се дават после и то обикновено като остават сериозни неясноти и съмнения?

Случаят е особено болезнен, понеже проф. Кантарджиев е доказан професионалист, човек с осанка и обаяние, изключващи каквито и да било подозрения за злоупотреба с правомощия и лошо справяне с работа. Отгоре на това все още сме и в условия на пандемична обстановка.

Възниква и друг морален казус, вече свързан не толкова с политическата ситуация, но в случая още по-актуален, понеже засяга тясно на практика всички граждани на страната – възрастта и изобщо условията за пенсиониране. Служебният министър Кацаров обяснил, че незаменими хора няма. Това е любимо оправдание на тези, които провеждат кадрови промени с основание или без. Ясно е, че роденият през 1955 г. проф. Кантарджиев е навършил необходимата пенсионна възраст и оттам насетне решението принадлежи на работодателя. Но дали замяната на един служител с друг означава, че новият ще се справя с работата по същия начин (в случая летвата е много високо вдигната от професора), по-добре, или качеството ще падне, зависи от много фактори. Гаранция, че новопостъпилият ще е по-добър в работата, особено когато първият е направил име в нея – няма, даже по-скоро е очаквано обратното.

Кристияно Роналдо преди няколко години от „Реал“ Мадрид отиде в „Ювентус“. Кралският клуб изгуби човек, отбелязващ между 40 и 60 гола годишно, без да броим асистенциите и общото влияние върху играта. Старият му отбор започна да лъкатуши и макар че имаше и добри периоди, дори успя да стане шампион веднъж, очевидно вече не е същото. Просто не може да се намери такъв като Кр. Роналдо дори и от „Реал“ Мадрид. А в медицината проф. Т. Кантарджиев е наистина име. Може би не като Роналдо в световния футбол, но със сигурност в България няма много медици с неговите опит, познания и компетенции.

Тук идва и важният въпрос кога трябва да се пенсионират хората? На всички е ясно, че в България демографската ситуация се влошава все повече и повече, което означава, че възрастта за пенсиониране трябва да нараства. Това е факт с действащата пенсионна система, но тя има твърде много недостатъци. Унифицирането на голямата част от професиите за пенсиониране на определена възраст е един от основните проблеми. Едно е да си зидаро-кофражист, друго продавач в бакалия, трето хамалин, четвърто лекар и т. н. Така че би следвало да се има предвид отчитане на фактора професия. Към момента индивидуалният поглед е застъпен само по отношение на здравния статус. Не че българската социална система е перфектна и в това отношение – всички сме наясно какво ходене по-мъките е посещаването на ТЕЛК и придобиване на съответната категория, но поне такава опция съществува, за разлика от вземане предвид трудовата позиция на хората. При някои професии, като например учителската, има възможност за по-ранно пенсиониране, но по-късното при всички зависи изцяло от работодателя. В следствие на това нерядко можем да видим хора трудно подвижни и в патриаршеска възраст да „ходят“ на работа и единственото, което може да сложи край на трудовия им стаж, са неумолимите биологични закони. Понеже в момента свободни позиции се намират лесно, особено за компетентни кадри, а пенсиите са ниски, все повече нараства броят на работещите пенсионери. В сферата на медицината това е особено масово явление, като трябва да се има предвид и че там хората го правят не толкова от недоимък, колкото от съзнание за дълг, защото просто няма кой да дойде на тяхно място.

При всички положения аргументът с пенсионната възраст на проф. Кантарджиев е несериозен. Той изобщо няма вид на грохнал старец с неадекватни приказки и действия. Напротив – от него лъхат увереност и спокойствие, които предава на околните. Професорът обяснява просто и достъпно толкова сложна материя – едно от най-показателните свидетелства за достигане до високо професионално теоретично и практическо ниво. Освен на личните виждания на министъра, проф Кантарджиев е жертва и на последните реформи за увеличаване на пенсионната възраст. Някога, когато останалите мъже се пенсионираха първо на 60, после на 63 години, хабилитираните преподаватели придобиваха това право на 65-годишна възраст. Сега всички са изравнени. Защо не се запази предишната разлика при положение, че средната продължителност на живота се увеличава, а такива хора съставляват сериозна част от елита на нацията? За мен това е необяснимо. Като човек от академичните среди съм убеден, че доценти и професори – особено тези, които са с високи актуални атестации за научна и преподавателска дейност, ако се намират в добро здравословно състояние, могат спокойно да преподават до 67-68, че и дори и 70 годишни.

При очертаващата се все по-негативна картина неизбежно става да се стимулират хората да работят до по-късна възраст. При всички положения обаче трябва да се вземат предвид техните лични способности и здравословно състояние. Така че следва да се предвиди един долен минимален праг за пенсиониране по желание, но също така и горен като се разработят атестати и критерии за отделните професии. Такива по принцип има и това не би било проблем. Когато човек може да бъде полезен и иска, логиката е да се остави на работа още известно време, докато наистина върши работата си добре, а и за да му се подготви наследник. Защото в крайна сметка никой не е вечен.

След 70-години започва така нареченото прогресивно застаряване и все по-бързо се губят сили и способности. Така че най-малкото притеснително е старци в преклонна възраст да заемат мястото на млади и енергични хора. Най-силната държава на света с население от 300 милиона и многоброен интелектуален елит избра за президент близо 80-годишния Джо Байдън, който наскоро заяви, че мисли за втори мандат. Съдбата на цялото човечество зависи от делата на индивид, надвишил значително пенсионната възраст по всички критерии. А за този пост се изискват бърза и подредена мисъл, сериозна памет, различни познания и голяма енергия – все неща, с които дядовци в края на осмата декада от живота си не се открояват. В първата половина на 80-те години на 20 век старците начело на Съветския съюз – Леонид Брежнев (1906 – 1982), Юрий Андропов (1914 – 1984) и Константин Черненко (1911 – 1985) редовно бяха вземани на подбив заради възрастта им, а всеки един от тях не можа да доживее годините на действащия сега президент на САЩ. На неговата възраст падна от власт родният диктатор Тодор Живков (1911 – 1998) и изглеждаше като отломка от древното минало. Президентът Роналд Рейгън от същото поколение (1911 – 2004) 77-годишен приключи втория си мандат. Как на този фон прозвището на резиденцията на президента на САЩ да не се промени от Белия на Старческия дом? Може да се възрази, че това е изборна длъжност, а при тях логиката е различна, но човекът си е човек, без значение на длъжността, дори и тунингованите американски политици. Гражданите на САЩ бяха вкарани в капан, като алтернативата беше Доналд Тръмп – почти набор на Байдън. И сега те очакват промяната да им бъде донесена от човек от поколението на Студената война и „Бийтълс“. Съмнявам се, че ще се случи.

Но да се върнем в България. Най-доброто решение на въпроса с пенсионирането е прилагане на гъвкав подход към всеки индивидуален случай, съчетан със строг медицински и професионален контрол. Трябва да се има предвид, че както има хора, желаещи да работят до възможно най-късна възраст, никак не са малко и тези, които дават мило и драго да се пенсионират при първия възможен момент. Знайно е –  някои така и не доживяват да се сдобият с пенсионерски статут и си отиват без време. Да не забравяме също, че колкото и да са онеправдани родните пенсионере, има общества, лишени от тази социална придобивка.

Кратката справка за академичната дейност на проф. Кантарджиев от страницата на Българска асоциация на микробиолозите показва, че той има няколко специализации в чужбина; член е на редица престижни международни организации; притежава огромен професионален опит; доктор е на медицинските науки; владее три езика; научен ръководител на 15 защитени докторантури; ръководител на 18 специализации по микробиология; в момента ръководи шестима аспиранти и трима специализанти; самостоятелно и в съавторство има 72 публикации на английски и 51 на български език със 138 цитирания в научни издания.

Такъв човек няма да остана без работа, но защо с лека ръка държавата се лиши от услугите му?

Снимка: zdravenews.eu

Вашият коментар