ИкономиКафе: Наследството на комунистическото правителство

Спомени за чудесния живот по време на Народната република може да слушате от родителите, бабите и дядовците си, но някои неща остават „зад кадър“. Като например – на каква цена е постигнато всичко това, което е толкова хвалено от народа – заводи, пътища, образование и т.н., мощно субсидирано от държавата. Външният държавен дълг в последните години е често срещана тема, но понякога се пропуска наследството, което комунистическото управление до 1990-а година ни е оставило. По темата пише Георги Стоев:

До 1985 г. централно-планираната българска икономика изглежда балансирана в отношенията и с външните партньори. Измерена в конвертируема валута, текущата сметка на платежния баланс не регистрира значителни дефицити. С други думи, износът към страните от СИВ, както и към Близкия изток, е достатъчен да финансира вносът на суровини и машини най-вече от СССР.

Кредитирането на неплатежоспособни правителства в Близкия изток изглежда неформално гарантирано от комунистическото правителство в Москва. Обаче в средата на 80-те години текущата сметка започва да регистрира дефицити, които продължават до края на комунистическото управление през 1989 г.

Българското правителство продължава с износа на кредит, докато СССР явно променя политиката си на субсидиране на българската икономика. Финансирането на отрицателната текуща сметка е лесно възможно от частни търговски банки. От една страна те все още се надяват на съветска гаранция на българския дълг; от друга – по-голямата част от кредита е чисто търговски: те финансират българското правителство като износител на стоки към страни, които от своя страна са длъжници на българското правителство.

Резултатът от постоянните текущи дефицити (без паралелно вливане на инвестиции в икономиката) е утрояване на външния държавен дълг, измерен в твърда валута, между 1985 и 1989 г. Външният дълг на правителството точно преди падането на комунизма в България е около два пъти по-голям от общия износ на социалистическата икономика, измерен в конвертируема валута.

Държавният фалит

Фалитът на държавата по обслужването на нейния дълг е формалният крах на социалистическата икономика. Държавата като единствен предприемач в условията на централно планиране е единствен официален производител, вносител, износител, длъжник и кредитор. Управлението на тази голяма “фирма”, разбира се, е далеч от конвенционалното разбиране на корпоративно управление. По-скоро е коректно да говорим за “политическо предприемачество” в рамките на тази комунистическата система, където обещаната награда е привилегията на номенклатурата. Това означава, че система от стимули за “мениджърите” също е съществувала, точно както в свободната пазарна икономика. Но при комунизма не бихме могли да говорим за стимули, които насочват ресурсите към дейности, които са най- високо ценени в обществото. Става дума за стимули, които раждат оптимизиране на личното благосъстояние за сметка на другите (игра с отрицателна сума). Естественият резултат от системата преди нейния крах е равновесие от типа “взимай, колкото можеш, и бягай”.

Знанието за предстоящия крах е вътрешна информация и първи достъп до него има именно номенклатурата. Затова смятаме, че номенклатурата първа осъзнава настъпващата нестабилност на изкуствено поддържаната икономика. Вероятно първият сигнал е дошъл неформално от Москва под формата на предупреждение за предстоящо спиране на субсидирането на българската икономика. Друг знак може би е получен от правителствата в Близкия изток за техните затруднения да плащат доставките на български стоки и услуги. Независимо от реда на тези събития, основният резултат е бил знанието за края на стабилизирания грабеж на гражданите на социалистическия блок. Съответно политическото предприемачество пренасочва стратегията си към по-късия хоризонт, съответно номенклатурата приема профила (използвайки термина на Олсън) на “пладнешки бандит”.

Кредитът към държави от Близкия Изток е имплицитно съпроводен с облагодетелстване на българската номенклатура. Номенклатурата успява да поддържа социалното спокойствие дори след края на съветската субсидия чрез заеми, които западни банки отпускат за (все още поне видимо) печелившата търговия на българското правителство. Натрупаният държавен дълг очевидно не е финансирал инвестиции в икономиката, които евентуално биха осигурили неговото бъдещо изплащане. Дългът просто финансира дефицита на номенклатурата, която значително скъсява своя частен хоризонт на планиране. Логичният резултат от тази дефицитна политика е фалит по плащанията на външния дълг, който настъпва през март 1990 г. – малко след падането на диктатора Живков.

За автора

Вашият коментар