ИкономиКафе е съвместна рубрика на Медиакафе и Икономическа библиотека – Пловдив. Тази седмица публикуваме материал на икономиста Георги Стоев от преди няколко години, тема на който са временните мерки, които правителствата вземат, вместо устойчивите модели на развитие. В България, а и отскоро в Гърция, темата е винаги актуална.
Въпреки проблемите да разграничим понятията “временен” и “постоянен”, в личните решения сякаш няма особено значение. И двете са рационални, насочени към бъдещето, целящи полза за извършителя. Независимо дали строим къща (“постоянно решение”) или пренареждаме двора за новороденото внуче (“временно решение”), и в двата случая е ясно кой плаща сметката, кой носи риска и кой би получил ползите от това решение. Тези три роли съвпадат в индивидуалните решения. Не е така при политическите решения.
Политикът решава от наше име, за наша сметка, в полза на формално на “обществото”, де факто на групите с най-силно проявено политическо влияние – традиционно политически предприемачи, брокери на влияние и лидери на синдикати. Но това е друга тема. Мисълта ми е за разминаването на ролите между извършителя на действието, бенефициента на ползите и получателя на сметката. Тук става интересно дали решението е “постоянно” или “временно”.
На ниво лични стимули ситуацията изглежда горе-долу така: Политикът е тук с временен мандат. Политическите предприемачи оптимизират в ограниченията на политическия риск от промяна на настроението на властта, без значение от причините за последното. Данъкоплатецът, редовият гражданин или гласоподавател генерално не вярва, че може да промени нещо друго освен да “оправи собственото си положение” в дадената политическа ситуация. Политическите стимули очевидно тласкат решенията в посока на “временните” мерки. По нищо не личи да стимулират решения с безкрайна давност, които да увеличават шансовете на всички завинаги, а не просто богатството на някои за известно време.
Интересна е аргументацията на решенията в икономическата политика. Всички съдържат аргументи, поне имплицитно, за повече ползи за обществото отколкото разходи. Вероятно много от политиците наистина вярват в съществуването на държавните железници като “обществена необходимост”, също както в държавния строеж на спортни зали, музеи и електроцентрали. Честно казано, икономистите не се интересуваме от причините за грешните решения в политиката – дали става дума за неразбиране на ефектите или за друга мотивация. Интересни са самите ефекти, които най-често се оказват с повече минуси отколкото плюсове за обществото, т.е. дори формалната цел на икономическите мерки в масовия случай не е изпълнима.
Явно това е причината на мода да дойдат “временните” мерки, които да дадат привидна гъвкавост и възможности за бърз изход, ако не донесат желания ефект. Така на масата за обсъждане се появиха “временно увеличаване” на някои данъци. ПР целта е очевидна – не искаме да изгубим подкрепата на онази част от електората, която е за ниски данъци. Интересно е обаче, дали този електорат е само “по принцип” за ниски данъци и евентуално би допуснал високи данъци като “временна мярка”. Пробвайте и ще видите.
По-важното е как и защо “временните” решения спечелиха място на подиума на политическата мода? Техният вреден характер е очевиден дори за невъоръженото око и въпреки това успяха да пробият в политиката на развития свят. Формалната причина днес, разбира се, е финансовата криза и рецесията след нея. Това е добре дошло за съветници и политици, които защитават интересите на добре организирани и влиятелни групи. Заради кризата може да издействаме “временно” малко субсидия за този, малко монополче – за друг. Като мине кризата, тези мерки вече няма да са необходими, казват застъпниците на държавното овладяване на кризата с парите. Но традицията на временните мерки очевидно е бетонирана в политическия модел на т.нар. “развити икономики”. България, където политически решения по аналогия са любимо занимание, трудно може да бъде изключение на този фон.
Разликите в българския модел идват по-скоро от опита на правителството да си подели политическата отговорност със “социалните партньори”. Не че ще успее, напротив – социалните партньори не носят и никога няма да носят каквато и да е политическа отговорност. Но самият опит да се разпръсне отговорността де факто легитимира модата на временните политически решения. Сега всяка седмица ще сме свидетели на нови заседания на тристранния съвет, оценка на стари мерки и предложения за нови.
Управляващите отвориха вратите за експерименти с икономиката на България. Оказа се, че най-тежките вреди на последната глобална криза са в интелектуалната част на политическия процес – сякаш започваме да губим и последните частици здрав разум, които до момента препречваха пътя на дълбоката икономическа депресия. Последните 13 години икономиката се развиваше в относително стабилна среда, базирана на солидни пари, предвидим бюджет и намаляващ политически риск. Инвестициите се увеличаваха масирано в продължение на 11 години до началото на световния финансов срив в края на 2008 г. Новият капитал донесе ръст на производителността и на жизнения стандарт, които години наред може да не видим отново.
Сега моментът е критичен. Кризата се стовари върху България, както предупреждавахме още преди година, с гръм и трясък в сферата на фискалните дела. Бюджетната криза е тук за добро – за да поправи проблем, който назряваше последните години върху почвата на популизма и псевдо-реформите. Този проблем се нарича прекомерни държавни разходи. Правителството може да използва кризата, за да предприеме нужните реформи. Но може да избере и друг път. В изтърканата аналогия с пациента – като вдигнеш температура, или започваш с антибиотиците, или безотговорно оставяш нещата сами да се оправят.
Популизмът е лицето на страха и невежеството в политиката. Трудно ми е да разбера българския популизъм. Ако съкратиш 10% заети в бюджетната сфера, някъде около 40,000, те наистина ли биха могли организирано да протестират? Всъщност ако затвориш една губеща държавна фирма с 800 човека персонал, те изглеждат като по-голяма политическа сила… Друго – когато частният сектор освободи 100,000 човека средно през 2009 г., те свалиха ли правителството? Ще кажете “Не, но синдикатите са по-силни в държавния сектор”. Вероятно е така. Но други важни въпроси тогава: защо мнението на синдикатите е важно при решенията за данъците? защо приватизацията трябва да се консултира с тях?
Българският популизъм е криворазбрано политическо представителство – управляващите не вярват, че гражданите са им гласували достатъчно доверие, за да следват предизборната си програма. Провалът на решенията на “тристранката” обаче ще бъде провал само за правителството. Грешките на временните решения ще трябва да бъдат поправени с цената на бъдещи малки или по-големи кризи. Както знаем от нашата история, както и от примера на други страни, популизмът може да се задържи дълго като политическо поведение, но неговите политически рожби винаги ще са временни, непредвидими и наситени с риск.
За автора
