Да се опитваш да премахнеш фактора „пари” от политиката е като да се опиташ да забраниш скачането в баскетбола – Бил Брадли. Политиката е водеща и все по-водеща тема в живота на българите, особено през последните месеци, а сред най-дискутираните моменти е финансирането в нея. Икономически поглед върху този въпрос темата на поредното издание на рубриката на Медиакафе и Икономическа библиотека – Пловдив.
Всеки читател на Медиакафе, който търси подробна информация по някаква тема, може да ни изпрати въпрос или идея, която да ви предоставим като статия в следващите седмици. Ако конкретната тема пък ви хареса може да се посетите Икономическа библиотека, в която да намерите много по-пълна информация по въпроса. По днешната тема пише Весислав Илиев:
Средствата, които са нужни на една партия за нейното нормално функциониране, далеч не са свързани единствено с организирането и провеждането на предизборната кампания. Тук влизат и тези разходи, отиващи за поддържането на постоянни офиси и изграждане на партийни структури, изготвяне на проучвания и проекти, както и за функционирането на свързаните с тях политическите фондации. Разбира се, става въпрос за огромни суми, чиито произход често остава неясен за обикновения гласоподавател.
Държавните субсидии – необходими ли са за нормалното функциониране на партийната система?
Един от основните дебати, свързани с финансирането на партиите, е дали те трябва да разчитат на държавата или на частни канали за набиране на своите средства. Без съмнение, предимствата на държавното финансиране не липсват. Този тип „спонсорство” за мнозина е естествен и неизбежен разход на демокрацията. Парите са необходими на партиите, не само за организиране на предизборни кампании, но и за да може да се поддържа постоянен контакт с избирателите, да могат да се подготвят политически решения и да се плаща за политически екипи. Подобно финансиране може да намали влиянието, което упражняват частните интереси, по този начин ограничавайки корупцията. Създава се прозрачност относно приходите на партиите.
Частните средства могат да превърнат икономическите неравенства в обществото в политически такива в правителството. Може би тук е редно да се отдели нужното внимание на разработената от Томас Фъргюсън в своята книга „Златното правило” инвестицонна теория за конкуренция на партиите. Тя описва изборите като момент, в който инвеститори се обединяват в групи, които започват да се конкурират за държавна власт. Според теорията, при липсата на организирано общество и трудово движение, властта преминава в ръцете на групите от инвеститори и така кандидатът с най-стабилна финансова опора винаги печели. Истинския „пазар” за партиите стават не гласоподавателите, а инвеститорите, които често имат ясно определени причини за инвестиране в държавна власт. Така групите от инвеститори определят ядрото на политическите партии и са отговорни за голяма част от сигналите, които партиите изпращат към своите избиратели. В подобни системи определени от инвеститорите, смисълът на политическата конкуренция е коренно различен от този при класическата демократична теория. Що се отнася до всички въпроси засягащи основните интереси, които са общи са всички големи инвеститори, конкуренция между партиите няма да се състои. И ако се случи така, че всички големи инвеститори имат споделен интерес да пренебрегнат важни за избирателите въпроси, като работни часове и социално благополучие, толкова по-зле за избирателите. В крайна сметка идеалната позиция от гледна точка на избирателя е непостижима.
Публичното финансиране е и начин за влияние на държавата върху партиите. Така например, могат да се поставят изисквания относно това в партиите да има определен процент жени, представители на малцинствата, изисквания за реформи, провеждане на вътрешни избори в партията и т.н. .
В своята същност обаче държавното финансиране си остава крайно непопулярен метод сред избирателите. По този начин се създава по-голяма дистанция между политиците и избирателите. Когато партиите не разчитат на своите избиратели за набирането на средства, те са по-малко зависими от тях и възможността да се допитват до тяхното мнение е по-малка. Доста често тези средства се разпределят между утвърдените вече партии и тези, които са на власт. Така новите политически сили по-трудно многат да спечелят представителство. Това ограничение може да бъде избегнато само ако се осигурят специални средства за новите партии. Това разбира се има и негативна страна, а именно високият риск от нарояване на множество нови партии с основна цел облагодетелстване от създадените специално за тях фондове. Това са пари на данъкоплатците, а това означава, че голяма част от тези пари отиват за партии, които самият данъкоплатец не одобрява. Критиците на държавното финансиране изтъкват и още един аргумент. Това са фондове, които се пълнят и с пари предвидени за училища и болници. Надали са чак толкова много избирателите, които предпочитат прозрачност на партииното финансиране пред това да има пари за други социални сфери. Тези средства се разпределят и решават от хора, които също са потенциални бъдещи кандидати, което ги прави освен законодатели и субекти, които в даден момент ще се облагодетелстват от фондовете. Съществува и рискът партиите да се превърнат в органи на държавата, губейки своята връзка с гражданското общество. Държавните субсидии не успяха да изкоренят проблема с корупцията. Някои от най-големите скандали, свързани с корупция са в страни с високи субсидии като Франция, Германия и Испания. Един кандидат, който знае, че парите с които разполага са на разположение в същия размер и на другите кандидати, няма да спре да търси повече пари, с които да излезе една крачка напред пред своите конкуренти.
Честотата, с която се приемат нови закони свързани с финансирането на кампаниите е само един символ на невъзможността съществуващите регулации да ликвидират проблемите. Трябва да има повече закони свързани с прозрачността на източниците, а не да се пишат постоянно нови регулации, отменящи предходните. Проблемът идва и от това, което би могло да се нарече „сезонност на партиите”. Нормално е, когато една партия прекарва голяма част от мандата си в летаргия, последните месеци преди изборите да изискват повишени усилия за активизиране на гласоподавателите. Да, прозрачността на даренията е необходима, ограничаването на „меките” пари – задължително, а намаляването на държавните субсидии във времена на политическа и икономическа криза е нещо напълно нормално. Но всичко това не е достатъчно. Произходът на политическите дарения ще остане важен за публичното мнение дотогава докогато партиите не осъзнаят ролята си на представител на своите избиратели и не започнат да бъдат обществено ангажирани не само по време на предизборните си кампании.
(край на първа част)
За автора
