С каменни маси, странен пейзаж и натюрморт, причудливи структури, абстрактни фрагменти от гранит и пясъчник е населил двора на къща „Хиндлиян“ скулпторът Камен Цветков. Творбите се сливат със заобикалящата ги среда и, погледнати като цяло, приличат на артефакти, застинали във времето на 30-те години на XIX век. Авторът, чиято скулптура е на рекламните материали на изложбите, изследва проблемите на формообразуването и възприятието, опозициите конвекс-конкав. В позитив и негатив, полирани, шлифовани, необработени на места, обемите въздействат върху сетивата и предизвикват силна емоционална реакция. Названието „Интерпретации по 7+1“ на една част от пластиките ни отвежда към трансформацията кавалетно – монументално в скулптурата, като един от характерните белези на Арт група 7+1, на която К. Цветков е един от основателите. Повече за интерпретацията, за избора да се занимава със скулптура, може да прочетете в следното интервю.
1. На финала сме на тазгодишните есенни изложби в Пловдив. За тези, които не успяха да ги видят, би било интересно да кажeте какво представихте в двора на къща Хиндлияни как интерпретирате „Приземяване“-то?
Представих част от два цикъла, върху които работя все още. Единият го наричам „Интерпретации х 7+1“. Нарекох ги така, защото работя с колеги от Арт група 7+1 (май станаха в 30 години) и проблематиката в този цикъл определено вече е тълкувана, само че в друг материал. Това са интерпретации, идеи, които сме споделяли с тези мои колеги през годините. Другият цикъл, върху който работя, е „Фрагменти“. Показвам няколко неща от него, като една част съм ги направил конкретно за самото пространство. Ще ги покажа и в София скоро. Но като казвам конкретно, имам предвид, че съм се съобразил с пространството, с начина, по който да се експонират.
На втората част от въпроса: според мен, колкото и клиширано да прозвучи, приземяването, в смисъла на темата, която проф. Лардева предложи за тазгодишното издание, преди това предполага извисяване по определен начин, т.е. някакъв опит за летене към някакви стремежи. Струва ми се обаче, че напоследък се позагубихме, малко объркахме посоките и като че ли имаме нужда от здрава почва под краката си. Имаме нужда се обърнем към такива общочовешки, общоприети ценности, които да ни коригират малко посоката. С една дума, мисля, имаме нужда от лекар и визия… (смее се).
2. Говорихте за Арт група „7+1“, на която сте сред основателите й заедно с Йоханнес Артинян, Илко Николчев, Стефан Хаджиев, Панчо Куртев, Красимир Ангелов, архитект Георги Даскалов и кураторката Илина Коралова. Имате много общи проекти, изследвайки посредством мащабни скулптурни инсталации в публична среда, открити и закрити пространства, проблематизирането на социалните и физическите норми. Как се събрахте? Разкажете за физическата среда, която създавате, за някои проекти, за връзката с архитектурната, заобикалящата среда…
Споменах, че близо 30 години работим с моите колеги. Току-що бяхме завършили Академията, познавахме се добре, още в ателието в разговори по време на работа стигнахме до извода, че мислим в обща посока и решихме да започнем да работим заедно. Но не просто да показваме в пространство нещо, а да работим със самото пространство, което тогава не беше толкова популярен подход. И лека-полека, направихме два проекта – един в Момчиловци, след това в Златоград. Стана ни много интересно, бяхме изпълнени с ентусиазъм. Е, не че сега не сме. Постепенно през годините натрупахме доста общи проекти. Нашата идея е да работим с контекста на самото пространство, но и със социалния контекст, който е заложен там. Един от проектите, който реализирахме през 2000 г. в парка „Заимов“, в София, е „Салфетката“. Те, хората, си я кръстиха така работата. Там идеята беше не просто да експонираме нещо в парка, а да работим с някакъв фрагмент от него. И всъщност ние какво направихме – измоделирахме част от градинката като едно парче хартия, която е огъната от вятъра. Най-вероятно затова хората си я кръстиха „Салфетката“. След това малко прекъснахме работата си заедно, докато през 2018/2019 г. направихме един проект „Оградена празнота“ в галерия Credo Bonum. На мен ми беше много интересно да наблюдавам какво се случваше. Но какво всъщност направихме? Експонирахме по точно определен начин вътре в залата N броя правоъгълни призми, чиито пропорции взехме от пространството на самата галерия. Спокойно можеше да се минава около тях, но вътре в тях нямаше нищо. Те просто бяха маркирани с едни много тънки профили. И интересното беше, че никой не мина през тях, въпреки че можеше, всеки обикаляше, не знам защо. Т.е. един от проблемите, с които се занимаваме, е да поставяме под въпрос изградените норми, които по някаква причина всеки от нас спазва или не. Но така или иначе, те са изградени. Дали е правилно, или не, ние не отговаряме, ние поставяме въпроса. И това беше много интересно тогава да го наблюдаваме – начинът, по който реагираха хората, които влизаха в галерията. Та в тази посока работим с групата “7+1”. Предстои ни един проект в галерия „Райко Алексиев“ догодина. Дано се случи.
3. Споделихте, че ви предстои скоро изложба в София…
Да, в залите на СБХ на Шипка 6 ще покажа тези работи от есенните изложби, няколко нови, върху които сега работя, и едно мъничко парче камък, което направих преди време, но не съм показвал досега. Аз работя в камък, но… връщайки се към темата, която проф. Лардева постави на изложбите в Пловдив, мога да кажа, че мен камъкът ме приземява по някакъв начин. Защо? Защото с него няма шега, не можеш да поправиш грешката. Затова трябва да внимаваш какво правиш, за какво си мечтаеш… Но камъкът дисциплинира. Наистина това е материал, на който усещаш здравите темели и не можеш да се шегуваш с това.
4. А как решихте да се занимавате със скулптура, с камък?
Много интересно стана… Кандидатствах илюстрация първата година в Академията. След това се запознах с колеги, които станаха мои много близки приятели – с Гита Маркова, която също участва в есенните изложби, и със съпруга й Марин Марков. Веднъж той ми каза: Каква илюстрация, я ела поработи при мен малко… и така под негово влияние се насочих към скулптурата.
А с камък започнах да работя… със страшен респект започнах да работя с камък, не че сега не го изпитвам същото. Но лека-полека някак го преодолях, посегнах към камъка. Харесва ми потенциала на материала. А и напоследък живея и работя на такова място, където го има в изобилие – в Кладница, едно селце горе в планината, във Витоша.
4. Скулптурите ви излъчват монументалност. Прави впечатление формата, която изразява толкова силно емоционално състояние, че се превръща в метафора. Изследвате проблемите на формообразуването и възприятието, като особено ви вълнува въздействието на скулптурното произведение върху съзнанието на зрителя. Каква е особеното на нефигуративното скулптурно произведение?
Винаги ми е било интересно как точно формата въздейства върху възприятието. Убеден съм в това, че до голяма степен възприятието зависи от опита и подготовката на самия зрител, от неговото образование, от неговата подготвеност да попие това, което вижда. В този смисъл комуникацията като процес зависи изключително много от този детайл. Това, че авторът подава нещо, е една много малка част от комуникативния процес. И в този смисъл, работейки, особено напоследък, когато не ползвам някакъв разпознаваем образ, винаги ми е било интересно точно какво и защо се случва, когато се възприема определено произведение. Това, струва ми се, е доста сложен процес. Навлиза в една малко по-различна сфера. В този смисъл, смятам, че възприятието на формата много зависи от подготвеността на зрителя. Не че във фигуративното изкуство не е така, в тези форми, които се ползва фигуратив или някакъв разпознаваем образ, разбира се, че там подготовката на зрителя също оказва изключително голямо влияние. Но когато авторът се лиши от тези средства – от образа, става доста трудно. Тогава вече не е въпрос само на това той какъв заряд влага в произведението. Пак казвам, тогава ролята на зрителя става изключително важна. Не знам дали съм прав, но така мисля.
В този ред на мисли, онзи ден в ателието дъщеря ми ме попита какво е това и аз съвсем импулсивно й казах: Нищо. Не че го мислех, но просто така й отговорих. Тя ме погледна и ми каза: Харесва ми. И се замислих защо. Отговорът е този – тя видя нещо, което е минало през нейния опит, съвсем на подсъзнателно ниво. Валентин Ангелов има една книга (б.а. Изкуство и комуникативност. Промени в структурата на естетическото възприятие), в която разпределя т.нар. от него комуникативни канали. Последният нарича сугестивен т.е. ти даже не можеш да направиш асоциация с това, което виждаш, но въпреки това е страшно въздействащо и нямаш отговор защо е така. А отговорът всъщност се крие в някакъв минал опит, в нещо, което срещал, от което си се учил, това е подсъзнателно и тогава се получава тази комуникация, за която си мисля. Защото комуникацията не е да ти кажа: ето това е лист хартия… Комуникацията е, когато ние, двамата, изградим някаква обща позиция, някакъв консенсус за това съдържание, т.е. тя зависи и от теб, и от мен, от художника и от зрителя.
5. И накрая, какво е мнението ви за Националните есенни изложби в Пловдив.
Есенните изложби са форум, който доста устойчиво се доказа във времето и поддържа едно високо ниво. Смятам, че те са изключителен форум поради няколко причини: 1) дават възможност на автори от различни поколения да установят един много интересен контакт; 2) дават поле за изява на съвсем млади колеги, което е много важно и мотивиращо за тях; 3) важно е, че се показват в Стария град, защото този контакт – своеобразен диалог между минало и настояще, е много интересен и не е лесен за художника, който показва там, да се интегрира и да се включи в този своеобразен диалог. Затова смятам, че Есенните изложби са от малкото важни форми за съвременно изобразително изкуство, надявам се и стискам палци на проф. Лардева да й стигне енергията да поддържа този форум напред във времето по същия начин, тъй като наистина това е важно.
Разговора проведе: Наташа Ноева
За автора
