Климентина Фърцова: Театърът ме учи да съм по-смела в живота

Младата актриса Климентина Фърцова е едва 4. курс в Национална академия за театрално и филмово изкуство, но звездата ѝ вече започва да блести. Освен в нов български сериал и филм за музикална банда, тя влиза и в ролята на Холи Голайтли в постановката „Закуска в Тифани“, дело на режисьора Диана Добрева и драматизацията на Александър Секулов. Пиесата е едно от най-новите попълнения в репертоара на Драматичен театър – Пловдив и се радва на голям интерес от страна на публиката.

Въпреки това Климентина изпъква със скромност и постоянно търсене на нещо ново и непознато – както за света, така и за самата себе си. С нея разговаряме не само за театър, но и точно за това себеоткриване, срещу което всички ние се изправяме рано или късно.

Климентина, имаш силна връзка с Пловдив. Майка ти, баба ти и дядо ти са оттук. Как се чувстваш в града ни?

От малка доста често идвам в Пловдив за лятото. Обожавам този град. Толкова е красив и спокоен. И хората са по-различни, като че ли. По-топли. В София винаги всеки бърза, всеки закъснява. Не обичам много тази градска обстановка.

Може би ако в Пловдив имаше море, това щеше да бъде любимото ми място.

В пътя на всеки човек идва моментът, който го преобръща и начертава посоката на съдбата му. Къде се преобърна твоята съдба, за да те насочи към театъра?

Бях 12. клас и учех в езикова гимназия. Бях убедена, че след завършването ще занима да следвам в Германия с маркетинг, но до последно не бях сигурна, че е за мен. Това е момент, в който все още търсиш какво ти носи удоволствие, какво ти се прави.

Един ден валеше дъжд! С мой приятел се криехме под навес на „Раковска“, когато при нас пристигна един доста подпийнал човечец. Естествено, разказа ни историята на живота си. Беше много тъжен, най-добрият му приятел беше починал наскоро, разплака се. Изведнъж спря, взе си чадъра и започна да танцува и пее под дъжда. Пееше песента на Тодор Колев „Как ще ги стигнем“. Закачаше се с хората, те бяха много сърдити, подминаваха го.

По някакъв странен начин цялата тази работа ме вдъхнови. В този човек имаше нещо. Нещо, което днес рядко можеш да срещнеш. В него имаше живот. Казах си: „Искам да накарам някой да се почувства по начина, по който той ме накара да се почувствам“. В последствие разбрах, че е актьор, но всичко това не беше скеч.

Реших, че трябва на всяка цена да пробвам да влезна в НАТФИЗ. Нямах почти никакво време, явих се на изпит и ме приеха в класа на Пламен Марков. Тогава официално се запознах с човека от улицата. Той не ме помнеше, но когато му разказах случката, се сети. Мисля, че се зарадва.

И крайна сметка май точно това е идеята – да вдъхновиш някого, да го накараш да се замисли.

Професията на артиста не върви ли ръка за ръка с една доза тъга, всъщност?

Странно е. Например, по време на репетиционния процес и на премиера се вълнувам страшно много. Чувството е велико, сякаш ще се пръсна на хиляди малки парчета. Но когато представлението свърши, се поглеждам в огледалото с един особен празен поглед. Все едно някой е откраднал нещо от мен. Понякога това ме натъжава. Сякаш нещо не ми стига. Или просто ми се иска да можеше да продължи вечно.

Не искам да звуча песимистично. Да, има неща, които те натъжават. Професията е такава, че трябва постоянно да наблюдаваш хората, ситуациите, а те често не са красиви, но твоята работа е въпреки това да намериш начин да покажеш, че има смисъл и не трябва да се предаваме. Така поне си мисля.

Значи театърът те научава и самата теб, извън сцената?

О, да! Истината е, че откривам много неща за себе си, които досега не съм забелязвала. Често са такива, които не ми харесват. Хващам се за главата и започвам да се чудя защо правя това, защо нямам смелост да постъпя така, както аз искам. Определено театърът ме учи да съм по-смела.

Студентските години в Академията са изпълнени с постоянен труд и почти никакво свободно време. Това изтощава ли те?

Когато ме приеха, не знаех какво да очаквам. Оказа се, че всеки ден, включително събота и неделя, ние сме там и работим. В началото е много трудно, но после свикваш. Спомням си, че имахме ваканция от 10 дена. Можеш да правиш каквото искаш, да станеш от леглото, когато поискаш и това за мен се оказа шок! Аз не знаех какво да правя. Не бях свикнала да имам свободно време. Дори в момента не мога да стоя без работа.

Имам нужда да върша нещо, занимавам се и със странични проекти. Намерих супер готини хора, с които си основахме група. Почнахме да работим върху авторски парчета, сега записваме първия си албум. И пак намирам свободно време.

Не бих казала, че всичко това ми действа изтощаващо. По-скоро ме зарежда. Нямам идея хубаво ли е, или лошо и до каква степен може да издържи човек. Рано или късно ще разбера. Но засега ми харесва да съм заета, иначе не се чувствам полезна.

Избраха те за Холи в спектакъла „Закуска в Тифани“ на Диана Добрева, поставен в Драматичен театър Пловдив. Как се спряха на теб?

Бях убедена, че кастингът е минал зле, че съм се изложила. Отидох с любимите си обувки, които се оказаха не най-подходящите за случая. Минах текста, всичко свърши, тръгвам да си ходя и тогава директорът Кръстю Кръстев ми каза: „Климентина, чакай! Може ли да направиш всичко отначало, но си свали обувките?“

Дадоха ми задача да направя всичко отново, но все едно съм по-висока, отколкото съм. Изведнъж рязко се върнах на кандидатстудентските изпити, където нямах представа какво да направя. Просто трябваше да пробвам нещо. Ясно. Но какво? И разбира се, започнах с разни жестоки глупости. Връщат ме, пак пробвам, пак ме връщат. Накрая започнах да се отчайвам, исках просто да се свърши някак и да се измъкна оттам. В този момент забелязвам помощник-режисьорът Ирен Алексиева, която ми прави някакви многозначителни знаци, които май значеха да си навия панталоните. И пак ме връщат и пак пробвам.

Не можах да повярвам, че ме харесаха! Все пак това е голям театър, главна роля, с режисьор Диана Добрева, а аз съм просто един студент. Когато ми казаха, щях да откача.

Няма как да избягаме от въпроса, че Холи винаги ще се свързва с образа на Одри Хепбърн. Плашещо ли е да изградиш толкова силно познат персонаж?

Може би това е проблемът. Всички са гледали филма и това много ми пречи, защото мислех, че образът на Холи трябва да съответства на този, който Одри Хепбърн създава. Опитвах се да ѝ подражавам, а всъщност не трябваше.

Самият Труман Капоти определя филма като провал. Все още не съм сигурна, че самата аз съм открила напълно образа на Холи. Тя е като хамелеон. Смешно е, но разбрах, имаме плашещо много общи неща, с разликата, че на мен доста пъти просто не ми стиска да съм смела, колкото нея. А доста ми се иска! Точно затова този образ ме вълнува толкова. Всеки път като се кача на сцената си казвам – добре, сега можеш да го направиш. Направи всичко, за което нямаш кураж в живота.

Холи е самотен човек и то по собствен избор. Ти такава ли си в живота, или си коренно различна?

Може би тук имаме допирна точка. Холи винаги се смее, покрай нея всичко е бляскаво, много хора, много шум, но всъщност тя е едно объркано момиче, което е адски самотно. Хубавото е, че колкото и проблеми да има, винаги намира начин да се измъкне, намира решение и вярва, че всичко хубаво предстои. Определено можеш много да научиш от нея.

Аз май просто трудно допускам хора до себе си. От страх. И после се ядосвам, че не са там, когато ми трябват. Със сигурност искам нещо и то много, но не знам какво е то и това ме побърква. Може би трябва да мина през всичко и някой прекрасен ден ще знам.

Повечето актриси си имат мечтана роля. Ти имаш ли такава?

Ролята, която винаги съм искала да изиграя, но няма да ми дадат, по обективни причини, е Моцарт от пиесата на Пушкин.

А какво е музиката за теб? Разкажи ни за групата ви.

Групата се казва Crimson Velvet, свирим главно алтернативен и прогресивен рок. Правим авторски парчета на български. Тези хора просто са чудо за мен! Не мога да повярвам, че се открихме. Когато работим дадено парче, всеки оставя част от себе си в него и това за мен е велико. Скоро спечелихме проект и сега записваме първия си албум. Нямам представа как ще звучи, но полагаме доста усилия и вярвам, че си заслужава.

Какво искате да кажете с него?

 Всяка една от песните е ярко отражение на самите нас, като личности. Като хора, стоящи зад тези послания. Говорим за любовта, за самотата, за вечното търсене на близост. Имаме и по-социално ангажирани текстове, с повече бунт в тях. Включваме и теми от ежедневието, за баналното, безсмисленото, за отчуждението.

Има много качествена музика в България, която обаче не достига до публиката. Живея на един таван, нямам телевизор. Само едно старо радио, което работи нонстоп. Не ми харесва това, което чувам. С малки изключения, разбира се.

Добре, защо така рязко се измениха вкусовете в българското общество?

Не съм сигурна, че точно аз мога да отговоря на този въпрос. Може би повечето млади хора слушат музиката, която може да се пусне в дискотеките, на която може да се танцува. Аз лично нямам нужда от този тип музика. И не ме впечатлява. Мога да се забавлявам и по свой вкус.

Друг е въпросът, че много хора правят музика, която знаят, че ще се продава. Това е жалко. Не мисля, че бих правила нещо, което не искам, само заради вкусовете на аудиторията. Ние свирим и пишем каквото и както ни харесва. Вярвам, че само тогава има смисъл да се занимаваш с изкуство от какъвто и да е вид.

Каза, че ти е трудно да се откриеш. Смяташ ли, че това е масово при новото поколение заради времето, в което живеем? Всичко ни е поднесено почти наготово. Всичко е директно, губи се връзката от точка А до точка Б.

Преди няколко месеца ми излезе положителен тест за Covid-19. Наложи се 14 дена да си остана вкъщи. Сама. Тогава усетих точно това, за което говориш. При мен всичко е толкова разхвърляно, все бързам, все нямам време, все съм в движение. А тогава трябваше да остана сама със себе си и това беше страшно. Трябваше да се погледна в огледалото и да си задам въпросите „какво се случва с мен, как съм“. Толкова е жалко, че все не ни остава време да се замислим как сме. Не обръщаме внимание на малките неща, важните.

Всичко е наготово, всичко може да се провери в интернет, срещите и ангажиментите се уреждат през технологиите. Когато ми се развали телефонът, се панирах, защото не можех да си свърша работата. Не знаех какви са графиците за репетиции, нямах електронна поща, социални мрежи. Смешно е колко сме зависими. Тъжно е.

Не искам това бъдеще, то ме дразни.

Фотографии: Георги Вачев, Теодора Борисова

Коментари (1)

  1. Имах колега- проф. Кирил Фърцов /Бил е и директор на Института по виното и световен експерт по дегустащия/ той роднина ли е на Климентина, а Илко?

    Отговор

Вашият коментар