Живеем в държава, в която клубовете държат проститутките и наркотиците, в която никой не може да затвори клуб или да наложи час, в който се е извършило убийство. Живеем в държава, в която всичко е на обратно. Живеем в град, наречен Студентски, в който една част от студентите са морално деградирали и смятат че убийството е нормален изход на емоционална ситуация.
Прадоксът е стабилен, особено за хора навършили пълнолетие…
За съжаление обществото ни слага етикета студент – чалгар/убиец на целия студентски град. Залепя имена, като лумпени, идиоти, тъпанари, а за себе си мислят че са умни и интелигентни.
Живеем на място, в което митрополит стои до затворник. Широко скроени, не, не…действията сочат различно.
Дълбоко объркани, пороците се превръщат в нещо обичайно. Добротата се превръща в наивнна човешка глупост, добротата не се зачита, камо ли почита.
В държавата където, никой не слуша себе си, а слуша другите, на мястото, където всички са прави, от ратаи до политици, на това място, където да си себе си е трудно, защото смяташ че има някой, който те надминава. Тук живеем ние и не казвам, че се оплаквам, но това писмо е прашинка в бурен океан, емоция на момента, емоция не запомнена за повече от 10 минути, отнели да напишеш и провериш, написаното до момента…
Това сме ние – опъната пружина, стрела на тетива… Но полета ни е мимолетен. Ние сме българи, само че за секунди. Изход ли: Терминал 1 и Терминал 2 на летище София, не ми се вярва, не ми се иска, не зависимо от това че и тук има добре платена работа, за качествени хора…парадоксът на решенията необмислени, лека, полека те убива, но не физически, убива усмивката ти…
mediacafe.bg
За автора
