Полет над Карибите

Стрaхувам се от болката на самотата и затова избрах да бягам и да съм безпътна, да нямам дом, а само малки спирки – да се приютявам там от дъждовете, после пак да тръгвам. Въпрос на личен избор е да съм скитница, да няма нужда от заспиване, но винаги да търся своя покрив, където да почина след поредното пътуване. И този покрив е градът Бургас, където се родих и помъдрях, макар за кратко и все по – рядко – аз тук почивам след поредното си скитане.

В Пловдив учих и в човек се трансформирах, душата си загубих в Австралия, сълзите си пролях от студ в Алякса, а в Тайланд обрекох си сърцето…

 

 

 

Полет над Карибите

(първа част)

KamiiJIra

Започвам да пиша. Без тема, без особена мисъл и теза. Просто с желание. Не знам, какво ще излезе. Може и да скъсам този лист. Мога и да го превърна в шедьовър. Това съм аз – човекът на двете крайности. Двата близнака – черен и бял. Щастлив и нещастен. Обичан и мразен. Търсещ и бягащ… Да бягам – това го мога най-добре, затова избрах да пътувам. Eто тук си мисля, че тезата започна да се заражда. Да, избрах да пътувам. Така по един багряновски начин да се скитам по света. За три години обиколих над 25 държави и никъде не пуснах котва. Но иначе от цялото скитане нямаше да има смисъл. Днес се събудих със спомена за Карибите – Гранд Кайман, Кий Уест, Ямайка, Сан Хуан, Бахамски остров, Лабадии… Да, реших се вече, затова ще ви разкажа, но нека започна отначало или от преди 3 години…

Честита първа пролет на Карибите! Дните минават и бавно, и бързо. Докато се усетиш, още един месец се е изтъркулил, а докато минава, имаш чувството, че никога няма да свърши. Но ето че моята зима на Карибите е само едно незабравимо минало. Посетих много места, които ще помня цял живот. Може би след години, когато говоря за тях, ще ги описвам още по-красиви и по-впечатляващи, но не защото съм ги забравила и искам да добавя несъществуващи детайли, а защото многократно съм се връщала при тях, но в сънищата си. И тъй като те – Карибите – са толкова магични и вълшебни, реални и нереални, ще се смесят, ще ме объркат и ще ме потикнат да разкрася и опиша това, което е неописуемо.

Едва ли и след 50 години ще намеря точните думи да опиша колко лилаво-синя е водата в Грaнд Кайман, колко райскобял е пясъкът в Коко Кей, колко бледорозови са бахамските сутрини и колко изгарящо златисти са ямайските вечери. И това е така, не защото имам объркано цветоусещане, а защото наистина такива цветове и думи все още не са измислени, защото вълшебството не е константна величина, за да бъде облечено с терминология. Сигурно никога вече няма да видя толкова много синьо, не защото синьото ще спре да съществува, а защото едва ли ще се върна отново в това синьо море, сливащо се в едно с бледосиньото небе. Единственото, което ги отделя едно от друго, даващо ми шанса да ги назова с две различни думи, е едва забележимата в далечината ивица земя. Далечен бряг, незнаен, едва маркиран като с четка за рисуване.

 


kami2

Влюбена съм, в спомените.

Най – странното е, че човек, когато харесва и обича, иска да се връща и връща при това, което го окрилява и така докато се насити. Аз не искам. Не искам да размивам картината и да я превърна в кичозно клише. Искам всички тези усещания да останат в съзнанието ми – така вълнуващи и вдъхновяващи, като първия път, а този първи път да бъде и последен, незабравим и неописуем. В сънищата си ще се връщам. Карибите ще се превърнат в утопия. Водата на Гранд Кайман ще се превърне в спомен. Розовите облаци на Бахамите ще се превърнат във въздух. Небето на Ямайка – в цветове – много. Пясъкът на Коко Кей – в прах. Никой няма да ме разбере, защото няма нищо за разбиране – трябва да се усети, да се докосне, да се види. Няма да се и оптвам да го описвам, защото мечтите не могат да бъдат описани – те са индивидуални. Любовта от пръв поглед – също…

Влюбена съм и ще продължа да мечтая, дори когато моята първа пролет на карибите остане в миналото на един живот. В спомените на малопиксилните и прашни снимки. В нереалното.


Влюбена съм.

Така се събудих днес, с тези мисли и чувства и с думите на един приятел в моето съзнание "Има и такива хора, будни, които не могат да стоят на едно място и искат да пътуват, да се развиват, да откриват нови неща". Смътно, тези думи ми напомниха моите спомени, закичени с пера от чайки и на далечна корабна сирена. Малко по малко ще започна да се събуждам и да ви разказвам , а повярвайте ми има много за разказване. Ще се наскитаме заедно, ей така – по багряновски…

Камелия Стаматова

Вашият коментар