Раздялата с тишината …

Камелия Стаматова КолажЗаклех се да не пиша никога, повторих си го многократно и повярвах в това. Така се заклех, че няма да обичам никога повече. Явно на моите клетви им е писано да бъдат празни обещания, защото ето, че започнах да пиша отново и защото обикнах отново. Не исках да пиша, защото никога не ми се е случвало да съм щастлива, когато сядам пред листа, бял и празен. Този път исках да съм щастлива и не исках да се случи това, което да ме провокира.

Никой никога не може да ме разбере и за това сядам и изливам цялия си вътрешен свят. Но ето, това е съдбата на твореца. Явно на нас ни е писано да ни се случват нещата, за да може да създаваме и творим. Всеки си има своето вдъхновение, някои го намират в любимия си човек, някои в природата навън, други в децата си, трети в красотата на една картина, а някои го намират в болката. Тя пък, може да бъде  провокирана  от това, че нямаш мечти, от това, че някой те е наранил, от това, че си се спънал и си ожулил коляното си и няма кой да го целуне да ти мине. Или… просто от раздялата. Болката от последната е най- голяма. Толкова голяма, че я усещаш с цялото си съзнание – като ампутиран крайник по време на война. Раздялата е това , когато знаеш ,че нещо си тръгва завинаги, тогава , когато нещо толкова много ти липсва, а е толкова далече, че не можеш да го  докоснеш дори в съзнанието си. Раздялата е тогава, когато знаеш, че вече никога няма да си същия. При щастливците, раздялата е това, за което ще си спомнят със замечтана усмивка на старини, за други раздялата е толкова черна, че е последното нещо, с което се сблъскват в живота си,  а за трети е опит. Жалкото е , че и при трите случай, болката е еднакво голяма, въпрос на избор е как ще я приемеш и как ще продължиш. Рано или късно се случва на всеки и никой не е застрахован.

И ето, дойде отново момента – след 2 години, да седна и да пиша. Иска ми се никога да не се завръщам, но когато си прогонен, нямаш избор – опитваш се да се скриеш в това, което познаваш и от което най-малко ще те боли. Винаги преди съм си тръгвала шумно, със скандал и аплаузи. Този път раздялата дойде с тишината. Толкова много боли да не чуваш, да е тихо, да искаш да говориш, да пишеш, а да не чуваш нищо в замяна. Само като, че ли твоето ехо, което ти се подиграва и думите които си изрекъл ти се струват толкова празни и лъжливи, че те кара да изпаднеш в истерия от това, че си неспособен, нечут и глух. Този път раздялата ме остави глуха и неразбрана. Остави ме сред купища дни, изживяни, а след това захвърлени –  подобно  на вехтории в къщата на Плюшкин. Остави ме  сред  безкрайно много мечти – несбъднати и осакатени, виещи от болезнена амбиция да се родят. Остави ме сред множество снимки, със щастливи лица , които сега вече са само петна върху хартия. Остави ме в размисъл, но жесток, изтезаващ и най-вече непотребен никому. Остави ме безсилна. Раздялата е необратим процес, случва се и трябва да я изживееш. Психологът би го казал така -драматизма и цинизма на живота е в постоянните раздели – започвайки от раждането, та докъдето се простре живота!

Боже, колко истина има, Боже… Като сега – пуша, тънката цигара ме изпълва с отровна наслада. Рано или късно цигарата ще опари пръстите ми, подсказвайки ми, че е време да я загася и да се разделим. Хубава беше, но свърши. Остана само болката от опарените пръсти, белега. Той ще ми напомня , че съм я пушила тази цигара, но респективно ще се сетя и за болката, която ми причини. Ето от това е най-страшното. Ще се сетиш за раздялата, но ще се сетиш, че много те е боляло. Когато паднеш и скъсаш любимата си дреха, ти иде да се разплачеш. Знаеш, че неможеш да я зашиеш, защото дори и да го направиш – зашитото място ще ти напомня за случката. ПО-добре да я хвърлиш. Не ти става, по леко. Ще ти липсва усещането й по кожата ти, аромата на спомена. Така се случва с неодушевените предмети. Друго е обаче, кгато се разделиш с любимо същество. Когато се разделих с кучето си, го целунах по челото, а то ме натискаше с глава, за да ме задържи. След 10 дни се чух да казвам – „Отиде си една епоха“. Когато се разделям с приятел, винаги си казвам “ До утре“  и макар и това утре да не дойде никога, знаеш, че е имало някой  на който си можел да се довериш, в който си намерил утеха и с който си споделил усмивките си. Така е с приятелите, за това са те, да се обичат, макар и да не се виждат.  Когато се разделям с любовта си обаче е различно. Защото никой не те натиска с глава или да се опитва да те хване за ръка да те задържи. Тук дори и личностните недостатъци не помагат – приел си ги и си ги обичал. Защото , когато обичаш истински, обичаш с недостатъците. Тогава осъзнаваш, че нищо не е вечно, че дори щастието от което си пил на големи глътки, пресъхва. Че  една сутрин , когато се събудиш,  онази част на леглото ще е студена. Че в стаята ще си сам, защото смехът ще си е отишъл с него. Чувстваш се парализиран, неспособен, осакатен. Душата ти е един гологлав мъж, завързан в усмирителна риза да не буйства, вперил зомбиран поглед в точката на бялата стена, която сякаш му напомня, че не трябва да губи съзнание , а да се концентрира. Дълго време ще ти трябва да излекуваш тази душа, но леката лудост, ще остане – резултат от болката, че си сам, изоставен и отхвърлен.

Sozopol_mediacafeНо раздялата учи. Знаеш от какво да се пазиш и след време някой друг ще бъде потърпевш от това, че си загубил  скъп за теб човек. Може ли раздялата да те убие – само ако го поискаш и не го направиш сам. Но това не е решение, защото този, който те е превърнал в непотребна вече вещ ще се забавлява и ще те забрави, за теб ще остане само переспективата да бъдеш един Сезиф – бутащ канарата по нагорнището и никога не успял да се качи до върха. Понякога си мисля, защо не може да се измисли ваксина срещу нея, но как тогава ще срещнеш истината и познанието. Раздялата е опит. Промяна  – желана или не. Опита те прави по зрял. Рано или късно благодарение на този опит ще познаеш Истинския. Ако обичаш нещо го пусни, ако то се върне при теб – означава, че е твое завинаги, ако ли не – означава че никога не ти е принадлежало. Гадно, но факт. В повечето случай, Той никога няма да се върне. И да го направи – ще избяга пак.  Какво ти остава. Само да забравиш. Възможно ли е? Не. Никога няма да забравиш, колко много си обичал, как си се раздал до последната прашинка на душата ти, как си се смял, когато те е правел щастлив, как си плакал, когато те е наранявал, как си треперил при неговия допир и как си затварял очи при неговите целувки. Няма да забравиш мечтите си, няма да забравиш копнежа. Но можеш да избягваш това, което ти напомня за него. Никога няма да си купя кадифена завивка у дома.Защото усещането за мекост ще ми напомня неговата кожа. Никога няма да използвам тежък парфюм, защото ще ми напомня за неговия мирис. Никога няма да се зарадвам на снега , защото ще ми напомня неговата усмивка. Това ми остава  да си обещая. Ще се опитам да  бъда силна. И ще се справя. Ще плача ли? Да, много. Докато не изтече и последната сълза, която е таяла душата ми.  Ще се пречистя. И ще започна отначало. Ще мине време. Любима моя фраза –  времето крие в себе си потайно благородство, то ни връща изгубеното чрез мъдростта и спомените. Аз ще съм от щастливците, които един ден, докато гледам внучката ми как изживява нейната първа раздяла, ще си спомням с усмивка моята сега и ще я отешвам, макар и тя да ми казва, че нищо не разбирам. Ооо, да! Колко добре ще я разбера тогава. защото ще знам, че когато дойде времето за раздяла, всичко ти е черно, без смисъл, не виждаш път. Аз ще тръгна слепешката, с напипване, ще разчитам на другите си сетива и ще намеря пътя. И ще го извървя. Болезнено, но ще го извървя. Питаш ме дали ме боли сега? Много. Знам , че и него го боли. И той изживява раздялата, макар да я е пожелал. Знам че един ден аз за него ще съм “ Момичето, което направи всичко за мен , а аз не го разбрах“. Знам че и той ще си мисли за мен след години. И него ще го боли повече, защото е бил причината да ме изгуби.

Мразя ли го? Не.  Е как можеш да мразиш нещо, което е било част от теб. Дали той ме мрази? Не вярвам. И той ме обичаше по неговия си странен начин. Казвал ми е очи в очи, че ме обича само 3 пъти. Но в тези моменти го е чувствал и е бил истински. Знам, че в него винаги ще остане частица топлина от щастието, което сме изпитвали заедно. Ще започна с промяна, най-леснoтото е – външен вид. Но не сега. Когато съм готова. Когато го изживея, когато се наплача и сърцето ми се изпразни от емоции. Тогава ще се променя. Ще му простя ли? Да. За да се събудя една сутрин с трезва глава и заредена с положителна енергия. Все пак той направи своя избор, аз не мога да го съдя за това. Аз просто бях на неправилното място в неправилното време и пострадах от обстоятелствата. Ще го обичам ли? До края на живота си. Не искам да го изтривам от съзнанието си. Нека да е там , на топло. Ще го пазя така винаги. Ще му изтрия ли номера. Не. Аз и без това го знам наизуст, няма смисъл. Татуиран е завинаги по кожата ми. Няма да се опитам да го закрия, защото ще знам , че той все пак е там, отдолу новата татуировка. Ще го запазя такъв – каъвто винаги е бил за мен – перфектен. Всичко написано до тук са само думи. Колкото и да ми се иска, не мога да облека чувствата си с тях. Те не достигат. Ще се опитам да приема факта, че истината е в недоизканите думи и че ще преживея още много раздели и ще ги изплача и изстрадам, всичките, до една.

Камелия Стаматова /mediacafe.bg/

За автора