Завръщането на звяра в Бялата планина

Лима, 1 август 2011

Нов месец, нов късмет…

Точно 2 години след първото ми докосване до Cordillera Blanca, Бялата планина в Северно Перу, отново тръгвам натам. Пристигнал съм час и половина по-рано на Терминала, отивам да хапна в една долнопробна кръчма наблизо, в един от кварталите с ной-лоша слава в перуанската столица. Но нали съм пътешественик, си казвам, хайде сега пък, чакат ме 8 часа на път, трябва да се хапне малко, каквото има. Поръчвам някакъв стек /доста гръмко име за продукта/, но за сметка на това – тъмната бира CUSQUENA си е съвсем истинска. Собственичката на кръчмето ме заговаря, откъде съм, накъде съм се запътил.

Обяснявам и с моя уличен испански, който съм поизгладил след поне 40-те ми посещения на любимия ми континент, закъде пътувам и какво мисля да правя там. Едва ли тази женица знае какво е Алпамайо, но ме слуша с внимание. Изведнъж виждам една досадна хлебарка, калибър „Студентски град бл.40”, да се разхожда около чинията ми. Прогонвам я с досада и отпивам тъмното пиво, без да ми пука за нашественика. И за да бъде кефа от бирата пълен, по радиото пускат любимата ми перуанска певица Ева Айон, харесах я от първото ми идване в Перу, през 2001 година. Даже влизам в спор със собственичката коя е певицата. Моля те, лельо, не на мене тия, наистина това е Ева, моята любимка.

Довършвам някак си жилавия стек, изведнъж втора хлебарка се приземява от тавана в чинията ми. Оставям я кротко да хапне каквото намери и внимателно отпивам тъмната бира, като добре се оглеждам преди това в чашата. Да не говорим, че в онова място не можеш да влезеш, без да си отъркаш раменете в двете странични стени, има-няма 50 см е ширината. По-тясно даже и от Кимизарника в София. Вече съм в автобуса, категория супер лукс, каквито са повечето автобуси в Перу. Забравете за Chicken bus-овете, в които пътувах в началото на моята пътешественическа кариера преди 10-на години. Все едно съм в бизнес класата на самолет, седалките падат като удобно легло.

„На добър път, Миро”, си казвам. И се моля дано да имам сили да изпълня едно своя мечта, родена от безкрайните ми пътешествия по красивата ни земя. Моля се старите ми кокали да издържат такова нелеко изкачване, каквото досега не съм правил. Имам изкачени успешно 4 или 5 върха – все в Андите, все над 6000 метра, още двойно по толкова над 5000, но никога не съм се сбълсквал с такова предизвикателство. Е, преди 2 години пак бях в подножието на красивата бяла планина, но тогава заболяване на едно от момичетата от малката ни експедиция ме накара да се върнем, вместо да продължа нагоре. Просто реших да не рискувам. Казах си, ще дойдеш пак, Миро. Дано не съм загубил тренинг по време на последното пътуване, започнало 3 седмици по-рано от брега на Карибско море при Каракас, преминало през джунглите на Ориноко и Националния парк Канайма в Южна Венецуела. Там се доксоснахме и до най-високия водопад в света – Анхел. Чувството да погледнеш нагоре и да видиш един километър вода, падаща върху теб, е невероятно.

Досега 7 пъти бях летял дотам с малък самолет „Чесна”, но за пръв път 4-часово пътуване с кану ме отведе в подножието му. Струваше си всяка минута, догодина отивам пак със сигурност. После прекосихме степите на Гран Сабана и набелязах една от следващите си цели за 2012 – изкачване на платото Рорайма, простиращо се на няколко десетки километра на границата между Венецуела и Бразилия. И после – Амазония, най-голямата река, най-обширната зелена площ на земята, белите дробове на планетата…И още много най.

След Амазония – водопадите Игуасу, най-красивото място по моята ранглиста, и естествено – градът-мечта Рио де Жанейро. Немалко коктейли Куба либре с чудесния венецуелски рoм, бразилска кайпириня, аржентинско вино, и какво ли не още правеха дните ни и особено вечерите и нощите, по приятни. Е, сега ще видим дали тези прекрасни вечери ще попречат на амбициозния ми проект. И още една надежда – дано тялото ми е запаметило 15-дневната аклиматизация, която направих в Тибет, там бях преди месец и нещо на височини от 4000 до 5000 метра. Дано, защото иначе никакви шансове за върха. Напускаме мъгливата Лима – винаги ми е малко тегаво да идвам в този град през зимата. От океана се стеле мъгла почти през всичките зимни дни, гарруа я наричат.

Е, и замърсяването от автомобилите засилва тягостното впечатлине. Иначе кварталът, в който бях, си е готин, Мирафлорес, доста чистичко и нагласено, личи си, че Перу и в икономически бум напоследък, като че ли и следа няма то кризата. Иначе крайните квартали са доста тягостни и мрачни, че и опасни – като във всеки голям град на континента. 8 часа до Хуараз не ги усещам, с хубавата книжка за златото на Кортес, и готово…Вече съм на 3050 метра надморска височина, в подножието на заснежените върхове на Кордиллера Бланка. Приключението започва!