Да работиш по 14 часа на ден си е пълен дзен. Тази думичка ми беше много любопитна преди. Изчетох необходимото количество литература, плюс една статия на Ина Григорова, за да ми стане ясно, че не е лесно постижима.
Опитвах се постигна дзен състояние, докато перях или бършех прах, но мислите не спираха да прехвърчат наляво надясно (понякога и във вертикална посока, според нивата на хормоните). С ежедневните дейности нямах нужния ефект. Опитах с медитация. Нагласях светлината, забранявах достъпа в стаята и сядах, да се концентрирам вътре в себе си.
Е, процесът на мислене се засилваше поне два пъти. Докато се усетя, не само си седях, а мислех като за световно. Като прибавим и схващането на гърба, е ясно защо се отказах с опитите още на третия път.
И така си продължихме къде мирното, къде не, съжителство с вътрешния диалог. Много красноречив диалог! Не мога да твърдя, че винаги се разбирах, но важното беше, че вътрешния ми глас не млъкваше.Допреди месец и половина. Нуждата е майка на всяка втора работа. Стана майка и на моята. Нуждата от слънчеви плажове и синьо море най-вече, но това си е силна нужда особено в края на юли.
Събираха ми се общо по 14 часа на ден, в които се включваха и малко пътни (около 45 минути) и малко минути за хапване (храносмилането не се предвиждаше в програмата). Е, няма такъв Дзен! Настана пълна тишина. Вътрешният диалог просто спря. Нямах време да се замисля или да си кажа, каквото и да било. Нещата просто се случваха, аз ги приемах, разправях се с тях (или се възползвах, пак според зависи), а вътрешният гръмогласен коментатор просто мълчеше. Ни гък, ни стон. Ставам, отивам на едната работа, работя (без пот на челото), излизам, отивам на другата работа, прибрам се, спя и пак. Вечер имаше някакви бегли опити от моя страна да се подпитам какво става. Нищо. Пълно мълчание. Няма и няма. Беше страхотно. Когато спреш да му мислиш много и просто живееш. Вдишваш, издишваш и пак. Тишината на егото в залязващата сила на материалните желания (нямах време за магазини просто). Пълното отчуждаване на предразсъдъците и потапяне в блаженството на умората, изпразнена от мисли.
Поезията се роди после. Когато лятото си дойде на мястото с приятелите, бързите срещи, уговорките за море, пътуванията, ситния пясък на Иракли, гривната за крак с цветните звънчета, гевреците сутрин, смеха, коктейлите, цацата с бира, водораслите с дантела като на жартиери, с въртележките и бясното виенско колело, с комбинацията от диня и кафе, с безкрайните разговори и усещането, че никога няма да си сам. Върна се с пътуването за Спирита, със скачането, викането и сълзите от радост по време на изпълненията на Skunk Anansie и Moby, с директното изстрелване при звездите, със слънчевите утрини в Созопол, с празните и прашни междуселски пътища, с красивите залези и голямата, пълна като лятна лудост, луна над бургаския плаж, с усмихнатите хора. След пълния Дзен дойде пълната Нирвана, триумфално, с химна – Hedonism, изпълнен на живо с няма-такава енергия.В главата ми остана само звукът от звънчетата на гривната, мелодичния глас на онзи вълшебник Moby и страстта на черната пантера Skin, която сякаш изпя всичко, което някога съм искала да изкрещя. Почти усещам следите, които оставям по мокрия пясък, по тихите крайморски улички и в нечие пожелаващо ме, незамлъкнало, изкушено съзнание.
За автора
