И ме изпълва бавно този град
със своя свят, дълбок и целомъдрен.
Амфитеатърът му се изкачва
с нашепващото минало и цветовете
на древните палитри. Панорамата
с магията на въздуха полека
от хълма се отдалечава. Долу
е Тракия със мълчаливите полета.
Там още скитат тъжните дриади —
душите на самотните дървета…
На днешната дата през 1931 година в Пловдив се ражда големият български поет и преводач Иван Теофилов. Завършвайки гимназия в родния си град през 1949 година, Теофилов продължава образованието си във ВИТИЗ. В периода от 1955 до 1961 година е драматург и режисьор в театрите в Бургас, Русе, Силистра и Сливен, а от 1962 до 1978 година е драматург в Централния куклен театър на София. През следващите 13 години е редактор на библиотека „Поетичен глобус“ в издателство „Народна култура“, а едновременно с това е и редактор в отдел „Поезия“ на списание „Пламък“. Създател и главен редактор е и на литературното списание „Сезон“. От 1998 до 2000 година е Председател на Сдружението на български писатели.
Иван Теофилов е автор на множество стихосбирки и пиеси, сред които „Небето и всички звезди“, „Амфитеатър“, „Град върху градове“, „Богатството от време“, „Споделено битие“, „Да“, „Геометрия на духа“, „Инфинитив“, „Сън или надмощие“, „Вярност към духа или значението на нещата“, „Вкусът на живота“, както и детските „Дървеното конче от въртележката“ и „Цветният човек“.
Той е и сред най-добрите преводачи на руска поезия. През годините превежда Владимир Висоцки, Андрей Бели, Николай Гумильов, Игор Северянин, Йосиф Бродски и редица други бележити творци. През 1979 година Иван Теофилов получава наградата на Съюза на преводачите за превода си на „Избрани стихотворения“ от Бунин, а през 1986 година е награден със Златния знак на Съюза на преводачите за цялостно преводаческо творчество. Десет години по-късно получава награда за превод „Салоон“, връчена му в родния му Пловдив от издателите Недялко Славов и Веселин Сариев.
Иван Теофилов е носител е на наградата на Министерството на културата за принос в българската култура, на националната награда „П. К. Яворов“ за книгата „Геометрия на духа“, както и на националната награда за поезия „Иван Николов“ на ИК „Жанет – 45“.
Двукратен лауреат е на националната награда за литература „Христо Г. Данов, а през 2013 година е и носител на наградата „Орфеев венец“. Три години по-късно е награден с голямата награда за литература на Софийския университет.
Иван Теофилов е Почетен гражданин на Пловдив, а и до днес неговите съграждани могат да усетят присъствието му на „Седмия хълм“ в градинката на Джумаята, където са изписани части от негови стихове.
Другите за него:
Йордан Велчев: „Това, че Иван Теофилов е поет на Пловдив е абсолютно клише, той е поет на света. Дълбоко в пластовете подтекст на всеки негов стих се съдържа нещо, което се излъчва от светлината на този град“.
Иван Ланджев: „Още от появата на „Небето и всички звезди“ от 1963 официозната критика има един проблем с Иван Теофилов. Тя не критикува какво е казал, а какво не е казал. Няма показен патос, няма ясна оценка. Говори се за едни такива ежедневни неща, не за проблемите на времето. За властовия апарат това е дори по-лошо от откритото плюене на режима. Какво да се прави с такова нещо? Откритото плюене поне припознава властта, посочва я. А истинската свобода се държи така сякаш не я забелязва…“
Божидар Кунчев: „Иван Теофилов гледа и се удивлява. Каквото му предлага действителността, той ще прибави към нейното съдържание едно друго свое съдържание. И така светът става по-голям. Учуден, възторжен или пък смутен, а друг път – внезапно просветен, духът му излиза от мълчанието, за да се посвети на красотата на думите. Но Теофилов добре знае, че думите освен красота, трябва да бъдат и точен превод на това, което се открива в неподвластната на окончателен прочит реалност. Той знае, че думите са по-скоро намек, докосване, скъсяващо разстоянието до реалното без да го премахва напълно. Той се е обрекъл да скъсява разстоянията…“
Понякога ме обладава радост,
на мислене подобна. Цял изтръпвам
от обкръжението на нещата,
излъчващи замислени сияния.
Какво е мисленето? Туй не е ли
взаимодействието, при което
се отразяват в нашата душа
вълнения със образи на град
и равнина? И всъщност нищо друго…
За автора
