90 години от рождението на Николай Генчев

Вече повече от 20 години той не е на този свят, но със сигурност е жив в спомените и сърцата на много хора. Сухата биографична справка в електронната енциклопедия „Уикипедия“ отделя само няколко изречения. Научни степени, академични длъжности, книги, по-важни награди. Но Николай Генчев е много повече и точно затова реших да напиша нещо различно по повод 90-годишнината от рождението му още преди известно време. Това допълнително се подсили от прегледа на първите резултати, излизащи в мрежата при въвеждане на неговото име. От тях тези, които не го познаваха или не бяха слушали за него, могат да разберат, че Николай Генчев е злобен конформист, зает с битовизми и дребнотемия от личен характер до началото на демократичните промени, а след това изпъква с опити да се намеси в политическия живот. С други думи – какво толкова? Още по-набиващо се в очи в такива материали и особено в българската Уикипедия е отношението към възродителния процес. В статия, която трябва да изтъкне основни достижения от житейския път на един човек излиза, че най-важното от тях е противопоставянето на асимилационната политика на БКП, но още по не на място веднага след това присъства информация и за обратното – че Н. Генчев е подкрепял възродителния процес не само на думи, но и с дела. Даденият към материала линк на електронна публикация с автор историка ревизионист и ударен защитник на неолиберализма в живота и науката Стефан Дечев, посветен на негова стара болка българската историография и възродителния процес, всъщност е в голяма степен извън темата. Там Николай Генчев наистина присъства като една от водещите фигури в българската историческа наука и СУ, но заедно с още много хора. Това обаче е в голяма степен без значение. Не знам кой е писал или редактирал енциклопедичната статия, но на фона на всички други постигнати от този човек неща да се човърка към възродителния процес и то с аргументи този казал, онзи казал, Николай Генчев казал, е безумие.

Николай Генчев е преди всичко учен и интелектуалец, при това на световно ниво. Той не е светец и ангел, точно както над 99 на сто от останалите хора, но в направлението на основната си професионална дейност е оставил диря, която пак същия висок процент от българското, пък и световното народонаселение не би могло. Това че Николай Генчев имал особено мнение при връщането на имената на мюсюлманите си е негова лична работа. Вярно – той се фокусира основно върху българската етническа история, което от съвременна методологическа гледна точка го прави да изглежда в известна степен „ретро“, но нека не забравяме, че това е човек, роден преди 90-години. Закърмен със старите патриархални традиции и жадно поглъщащ новостите на социалните промени в средата на 20 век, той няма как радикално да се отдалечи от своето време. Той е интелектуалец, не революционер или борец за справедливост. Така че обвиненията в конформизъм са маргинални. Бил е партиен член и секретар, но това е „прегрешение“ на много други, които не са постигнали неговата обществена и научна известност. Той обаче в никакъв случай не е бил маша на комунистическата власт, защото често е критикувал, имал е проблеми, спирани са негови книги, изземани са тиражи. Много от далеч по-последователни демократи и антикомунисти не биха могли да се похвалят с такива дисидентски заслуги, въпреки че желание не им е липсвало. Имам предвид желанието за похвала, а не за действия. Да се формираш като личност през втората половина на 40-те и първата на 50-те години на миналия век в България не е никак лесно. Николай Генчев е от село днес град Николаево, Старозагорско. Понеже баща му работи в железниците в бедните години на Втората световна война постъпва в Мъжката гимназия в Търново, където има пансион за железничарски деца. Голямата му амбиция да учи и да се развива в учението проличава още там като прочита всички над 10 хиляди книги в библиотеката на Гимназията. Завършва с отличие история в СУ и почти през цялата си кариера преподава там.

Николай Генчев е велик учител и за добро или лошо голяма част от българската историческа гилдия дори и днес носи следите от неговото влияние. Кой не се е подготвял по изпита по Българско възраждане от неговата книга. Кой не оставал вцепенен в лекции, по радио, телевизия или от публикациите от магията на неговото слово. Тези, които са били негови ученици и до ден днешен разказват сърдечни спомени, защото потискащите му интелект и познания, вървят едновременно с бащинското отношение, колегиалната подкрепа и веселите академични компании, в които, както е известно, не се толерира консумацията на безалкохолни напитки. Като един от формалните и неформални водачи на историческата общност Н. Генчев е било невъзможно да остане незасегнат от натиска на тогавашната конюнктура, но той не прави компромиси с научните изследвания които пише и именно затова е признат отвъд границите на страната и още по-важно – зад желязната завеса. Насочването му към проблемите на Българското възраждане, културно-историческите и социално-психологическите изследвания са породени от обстоятелството, че в тези области натискът за на идеологическа форма и съдържание са пренебрежимо слаби. В резултат – в началото на настоящия век Бачо Кольо, както галено е наричан професора, е определен в анкета сред българските историци като най-популярния измежду преподавателите и изследователите, служещи за пример. Това беше в началото на моята кариера и аз също попълних анкетата.

Самият аз дълго се колебах между него и проф. Андрей Пантев и в крайна сметка вписах втория, но именно заради тях двамата и влиянието което съм усещал като дете от техните изяви на телевизионния екран, реших да стана историк. Когато не бях приет в Софийския, а във Великотърновския университет, основното нещо, за което съжалявам и до днес беше, че те не са ми били преподаватели. След време имах възможността да контактувам с проф. Пантев, но с Н. Генчев за съжаление не. С началото на демократичните промени той се откъсва от изследователските въпроси, които дотогава го занимават – най-вече българската култура и народопсихология и се посвещава на политическа и обществена дейност. Аз обаче открих тези сравнително по-малко известни негови публикации, докато пишех дисертацията си за българската народопсихология през първите векове от османското владичество. Без да познавам, дори мисля и без да съм виждал Н. Генчев на живо, той се превърна във фундамент и стожер на моята дейност и смея да кажа, че по този начин, като представител на българската историография, аз също съм сред неговите ученици и наследството, което е оставил. А всъщност и това е най-важното постижение на един учен – школата от ученици и последователи. Точно тя прави Н. Генчев голям български историк. Личните и политически пристрастия нямат никакво значение.

Вашият коментар