Българското читалище – уникален феномен на нашия народ

Няма българско село или град, или почти не се намира такова в България, в което да няма една представителна сграда в центъра, а понякога тя дори е най-представителната – сградата на местното читалище.
НЯМА ДРУГА ДЪРЖАВА, в която всяко населено място да има такава. Или да иска да има.
Сграда-светиня, понякога наравно с църквата, а ако няма църква в селото – тя е най-важната! Това е българското Читалище. Само чуйте как звучи – Читалище.

Читалище „Св. Архангел Михаил“ в Шумен

В българския език има подобни по звучене думи – огни-ще, среди-ще, учили-ще, пазари-ще, оброчи-ще, светили-ще, хранили-ще, че дори и свъртали-ще. Усещате ли специалния, сакралния смисъл на всички тези думи?
Дори думата гроби-ще е такава!
Това е МЯСТО. Това е величие, това е такови-ще, което те кара да сколониш глава, нещо голямо, нещо важно. И затова свято. Читалището е средище, светилище – но на духа и културата на нашия народ. Място, където нещо СЕ ВЪРШИ, нещо се ПРАВИ – на полза роду, за всички.
От ВСИЧКИ! За ВСИЧКИ!
Само се замислете…

Първото читалище „Съгласие“ в Ямбол през 1921 г.

Когато хората са вписвали своите дарения за Читалището, те не са писали какво даряват, а какво са ПОЖЕРТВАЛИ ОТ СЕБЕ СИ! Така са го писали – „пожертвование“.
Разбирате ли – читалището е саможертва? То е изстрадано, споделено, поддържали са го с «отделяне от залъка на децата ни» – за децата ни.
ЗА НАС САМИТЕ! Защото в него е нашата памет, там е и нашето бъдеще (бъде-ще, ще бъде).

Откриване на читалището “Ив. Ев.Гешов” на пловдивския площад “Цар Шишман” (днес понеделничния пазар), 1906 г.

Всяко село е искало да има църква, читалище и училище. Защо?
Защото това са средища за запазване и предаване на българската нематериална култура.
Занаятите са създавали материалната ни култура – предмети за бита и средства за производство.
Но читалището, училището и църквата са били онези святи места, където се е предавала и съхранявала НЕМАТЕРИАЛНАТА КУЛТУРА И ТРАДИЦИИ на българина.
Затова сме оцелели през вековете. Изразяваме се понякога, че „днес сме обречени да оцелеем“ също. Но къде са нашите Читалища днес? Българското Читалище е една традиция на над 160 години. Традиция, неизменно спазвана и поддържана от българите. КЪДЕТО И ДА СЕ НАМИРАТ ТЕ ПО СВЕТА.
Защото Читалището и неговото ръководство – това е бил каймакът на гражданското общество на всяко населено място. Хората, работещи в него, са били онази жила, която е крепяла обществения напредък и онази нишка, която е била способна да устои на предивзикателствата на всяко време.
Затова преддверието на всяко българско Читалище е своеобразен музей – музей на паметта, на традицията, еталон за бъдещето. Предверие-храм – с портретите на изявените личности, които са били «орачите» на народната нива на духа.
Ако трябва да дам определение със съвременен пример, то Читалището е било за хората това, което днес е Интернет. Да, така е! Място за научаване на неща, място и за собствена изява. То, разбира се, е било и нещо повече – имало е социален и възпитателен ефект.

Читалнята на читалище „Зора“ в Сливен, 1959 г.

Ако искате нещо да научите – отивате в Читалището.
Ако искате да научите на нещо някого, преподавате в Читалището.
Ако искате нещо да прочетете – отивате в Неговата библиотека.
Ако искате да се запишете на курс за умение или знание – записвате се в
Читалището.
Че къде другаде, ако не там!
В Читалището ще са кръжоците по танци. Там ще са и уроците по музика. В Читалищната библиотека ще се проведат поетични вечери, езикови игри или тематични четения. Къде, ако не в Читалищния театър ще развиеш плахите си артистични заложби. А ако не притежаваш такива, то читалищните театрални постановки ще те въведат в света на Мелпомена. Читалището ще излъчи своите лидери на сцените на певческите конкурси. В Читалището ще може да развиете своите готварски умения или таланта си на художник.
Даа… Читалището е било среди-ще, средище на таланти, хранили-ще на култура, светили-ще на съкрови-ща.
Защо съкровища? Защото хората си отиват, а читалището остава, съхранявайки паметта за предците ни.
И обърнете внимание. То не е музей – не.
То не съхранява мъртвите следи на миналото ни.
Читалището е жива институция. То е организъм, който диша, развива се, твори, създава, приютява, разпространява. Читалището е трибуна, то е знаме, събиращо чети под себе си. То не дава словото да секне, не позволява езикът да се загуби, не разрешава да се забравят традициите. Дори нещо повече – то ги умножава, разкрасява, то ги увековечава.
Читалището е онова чудови-ще (да!), което не дава на много деца да спят, в нетърпение за утрешния концерт, спектакъл или конкурс.
Читалището е съществувало дори тогава, когато ние, българите, сме нямали още граници. Но е определяло границите на българския дух, род и език.

Читалище „Виделина“ в Пазарджик, 1937 г.

Читалището ни е нужно и днес.
ОСОБЕНО ДНЕС!
Защото нацията ни е пред изчезване!
Българският народ е пред опасността от претопяване, размиване и разсейване по света. Даже не толкова във физическия смисъл, колкото в духовен. Растат поколения наши деца, които не знаят езика, не са чули българска майчина песен, не са изпяли и един български стих, не са видяли и една традиционна българска къща.
Читалищата са нужни и на тези от нас, които все още сме запазили всичко това в паметта си. Живеем все още с надеждата, че българският дух и род ще го има, разпръснат по света, но здрав, единен!
Не народ, а народи-ще.
Народили-ще!

За автора

Вашият коментар