Хосе Кура: Разбраха, че съм луд и това им хареса


Маестро Хосе Кура е един от най-изявените аржентински артисти. Световноизвестен със своята страст и усещане на детайлите в музиката. Той е оперен певец, диригент, сценограф, режисьор фотограф. Има десетки награди и призове от Франция, Италия, Холандия, Испания, Аржентина, Австрия.

Той е в града по покана на Държавна опера Пловдив, където дирижира спектакъла „Манон Леско“, изпълнен в памет на тенора Камен Чанев.

Хосе Кура демонстрира любов не само към операта в града, но и към самия Пловдив. Затова ние от MediaCafe седнахме за един разговор

Маестро Кура, как се чувствате в Пловдив и какво забелязвате по време на разходките?

Как се чувствам? Изключително удобно. Градът не го познавам, защото постоянно работя в театъра, но се надявам следващия път, когато дойда, да имам повече време. Разходих се из Стария град, на Античния и Небет тепе… Видях отгоре целия град, но не мога да кажа, че познавам Пловдив по интимен начин.

Виждате ли се да живеете тук?

Бих бил щастлив да живея тук, но ще имам сериозен проблем с комуникацията. Вашият език е много сложен, а аз съм екстровертен тип и постоянно търся комуникация. Трябва да водя преводача със себе си навсякъде.

Кое ви харесва най-много в работата ви тук?

За съжаление, този път не можах да работя с хора, а хорът в един оперен театър е изключително важна част. Чувствам се много удобно в работата си с оркестъра, имаме изключително добра комуникация. Те разбраха, че съм напълно луд и изглежда, че това им хареса.

Видяхме фотографиите ви, много са красиви. Как би изглеждал Пловдив през обектива ви?  

За съжаление, засега съм видял само всички онези места, на които се натъкват и туристите. Бих искал през моя обектив да се видят детайли, които са по-интимни, но за тази цел трябва да ме разведе някой, който познава града.

Вие сте певец, диригент, режисьор, фотограф. Какво ви привлече да се качите на сцената, като сценограф?

Това е доста сложен въпрос, на който ми е трудно да отговоря набързо. Когато се занимавам с един спектакъл, не правя първо пространството, в което да оживеят персонажите, а мисля първо за това, от което имат нужда, за да предадат историята. И после създавам техния хабитат, от който самите персонажи имат нужда. Така че предпочитам всичко, което е в моята глава да го създам аз. Работя и с една сътрудничка, архитект, така че аз се занимавам с основните неща, а в нейните ръце са детайлите. Тя рисува, аз само скицирам.

Свирите ли още на китара и какви песни?

Малко. За акустична китара трябват дълги нокти, а за един артист на сцената не е красиво. Затова по време на пандемията се възползвах от това и си пуснах дълги нокти, за да мога да посвиря пак на китара и около 1 година свирих. Аз и пиша песни. Успях да напиша един концерт за китара, който много исках да създам от дълги години, но нямах времето. Така че един ден се надявам да мога да го представя и тук.

Имали сте много учители по пътя си. Предавате ли техните уроци на следващото поколение ?

Разбира се, това е основното ни задължение. Артистът, който не предава нататък, не само устно, но и с примера си е празен артист. Аз зная, че много артисти предпочитат да не предават знание, за да може за тях да се каже „той беше последният“. Това ми се струва егоистично.  Трябва да се предава на новите поколения това, на което са те учили и това, което ти си научил. И да се надяват, че те ще го вземат като опит, но няма да го копират, а ще добавят и те от своя страна нещо и да го предадат нататък и така да расте всичко. Ако не беше така още щяхме да сме в праисторията в пещерите.

Може ли да споделите един урок, който сте запомнили и развили?

Знаете ли кое е най-важното за един артист? Оскар Уайлд казва „Бъди себе си, защото всички останали вече съществуват“. Това е най-важното за един артист. Най-хубавата критика, която съм получавал в живота си беше с цел да ме нарани. Написаха за мен „Той има мания да прави това, което иска той, а не това, което очакват от него“ – за мен това беше най-голямата награда.

Идвали сте тук и преди. С каква емоция идвате този път?

През 2019 година бях гост в ресторант, чиято храна беше вече приготвена. Сега съм в кухнята и мога сам да я приготвя. Това е разликата.

снимки: Александър Богдан Thompson

Вашият коментар