Нова надежда

Както всеки път, когато се случва нещо ново в политическия живот, се чувствам обнадежден. Това е едно трудно обяснимо ирационално чувство, което даже не зависи от личните ми предпочитания. Така се чувствах, когато Жан Виденов стана министър-председател, после при Костов, при царя, Станишев, Бойко Борисов. При Орешарски беше по-иначе, а надеждите ми ставаха все по бледи с всеки следващ кабинет на лидера на ГЕРБ. Не толкова заради разочарование, колкото поради липсата на ново начало. Както в стария виц, в който двама съпрузи си имали позивна – щом поискат да правят секс да си казват, че лае кучето. Така продължило много години, но веднъж, когато съпругата казала на партньора си „хайде да ме лае кучето“, мъжът отговорил „как да те лае – нали те познава!“

Обнадеждавах се и при встъпването на президентите – Желю Желев, Петър Стоянов, Георги Първанов (Прости ми, Господи!), после при Росен Плевнелиев, вероятно далеч по-подходящ за озвучаване на анимационни филмчета, особено в комбина с вицепрезидента си Маргарита Попова. След тях льотчика премина като истински ас с бръснещ полет и още кръжи високо из политическото пространство.

Носеха ми надежди промените и в местната власт. Вече съм забравил подробности, но със сигурност много се възрадвах на Славчо Атанасов, който обяви, че първата му задача е да нареди почистването на всички шахти в града, защото след всеки по-голям дъжд Пловдив става Винеция.

После сериозно обмислях изнасяне от града при перспективата той да стане кмет отново, поради което посрещнах с надежди и следващите двама градоначалници – Иван Тотев и Здравко Димитров. Изобщо надеждата крепи човека, колкото и каквито провали да се случват. Винаги се надявам, че няма да има провали, дори и дребни разочарования и всичко ще се нареди.

Така ми се иска и сега, макар вече да не съм млад и съответно наивен. Много добре виждам сенките и евентуалните подводни камъни на това коалиционно управление, но все пак – най-вероятно заради крилете на ентусиазма, засега съм оптимист. Никога никой не е говорил толкова много срещу корупцията, която очевидно се превърна в сериозна пречка за развитието на страната, видима отвсякъде и за всеки. Справка – Румъния, която отдавна изпревари нашата страна по жизнен стандарт и развитие, а някога беше далеч назад. Дали думите ще прераснат в дела засега не може да се каже, но поне готовност се заявява. Дали ще възцарят ред и законност също е неясно.

Тежкият конфликт с прокуратурата задължително трябва да се разреши, но силови и реваншистки действия няма да бъдат от полза на имиджа на новия кабинет и страната, гледана отвън. Фигурата на Бойко Рашков изглежда заявка не толкова за борба с корупция и търговия с вот (дано няма скоро пак), а плашило и оръдие срещу Иван Гешев или както се казва – с техните камъни по техните глави. Това категорично не е за одобрение. Демократичното общество предлага много други механизми, а България макар и в много случаи само на книга, е демократична страна.

Не знам с какво точно министърът на образованието акад. Николай Денков спечели доверието на Кирил Петков. Познавам положението в тази сфера – във висшето образование като преподавател и в средното като родител и не мисля, че управлението му даде заявка за нещо ново и позитивно, но възможно е и да не съм прав или поне така се надявам. Сериозен и то двоен автогол ми изглажда позицията на министър и то вицепремиер на Корнелия Нинова.

Двоен, защото може да се окаже веднъж автогол за коалицията, тъй като лидерката в оставка отдавна е известна със своето твърдоглавие и праволинейност, дори когато са очевидно в нейна лична и партийна вреда, и втори път – не помня някога БСП да са поставяли лидера си в позиция на административно подчинен на някого. Това обаче може да се разглежда и като заявка за нова култура, както се изрази новият премиер Кирил Петков.

Посочените тук случаи без червената прима и с бившия премиер Стефан Янев в добавка, който обаче изглеждаше на място както начело на кабинета, така и на отбраната, изглеждат най-явното доказателство за ролята на президента в изграждането на това управление. Не би трябвало обаче това да изглежда нещо негативно. Нима щеше да е по-добре да има още и още и още избори. Лидерите на Продължаваме промяната дължат възхода си на президентската подкрепа и одобрение, но далеч не само на него. Защото освен, че се озоваха в подходящото време на подходящото място, бяха подготвени и знаеха какво да направят. Дано знаят и в бъдеще! Ако обаче намеса на президентската институция се вижда и чувства занапред, това няма да бъде добре за новия министерски съвет и в крайна сметка ще съкрати живота му, а може би и този на политическия проект.

Друг притеснителен момент е липсата на мерки срещу демографската катастрофа в споразумението, но от друга страна, тя продължи да си съществува и задълбочава, когато се говореше за това и имаше вицепремиери с този ресор. Най-доброто лекарство в случая, както и в много други, е икономиката, така че предстои да видим и това.

Най-приятно съм впечатлен от младостта на повечето министри. Може би някои са с малък опит, но това е по-малкото зло от старите начини на мислене, действие, контакти и разбиране, които са в ДНК-то на повечето хора в Родината, чиито ЕГН-та започват с 5, 6 или по-малка цифра. Много са секторите, които плачат за сериозни реформи – на практика всяко министерство и всичко надолу по йерархията.

Тук не говоря за висшите ешелони, защото там смените са по-чести, но основната работа се върши от дълбоко ешелонираните кадри на средно и ниско ниво, които рядко са засягани от политически и други чистки и които трябва да вършат основната работа, но дали защото са некадърно управлявани, или са станали експерти в симулиране на дейност, в много от случаите дейността на тези хора не е ефективна. В много случаи нещата опират не до пари, а до организация и мотивиращ пример. Затова и идеята за съкращения в администрацията изглежда правилна, но те в никакъв случай не трябва да бъдат необмислени, безогледни и самоцелни.

Принципите на мандатност и атестиране, които се споменават нееднократно в коалиционното споразумение трябва наистина да се превърнат във водещо начало, което за съжаление у нас не винаги се разбира, защото обикновено има изградени други отношения. Някога работех с японци, които научаваха български доста добре. Веднъж една японка каза, че чистачката не си върши добре работата и попита защо не е уволнена. Ние с колегите започнахме да ѝ обясняваме, че жената има лични и здравословни проблеми, а ѝ остават няколко години до пенсия и няма къде да си намери друга работа. Японката гледаше с изумление и повтаряше „Ама тя не чисти!“.

Трябва да се скъса с подобни неформални отношения, които са благодатна почва за избуяване на далеч по-сериозни простъпки, и лидерите на новата политическа формация заедно с коалиционните им партньори, също нееднократно дали заявка за сериозни промени, изглеждат подходящи и подготвени. Няма как да не им симпатизирам – Кирил Петков го броя за пловдивчанин, по мои сметки е едва четвъртият роден в този град български премиер след Константин Стоилов, Иван Евстратиев Гешов и Жан Виденов.

Принадлежим към едно поколение – това, което вече знае и може и е време да поеме нещата в своите ръце. Поколението което би следвало да е по-слабо обременено с тежестите на миналото и да е подготвено по-добре за настоящето. В крайна сметка скоро ще стане ясно. Надеждата си е надежда, но всички ние сме достатъчно гърмени зайци, за да ни липсват резерви.

Доста се размечтах на поколенческа тематика, но спирам, защото се сетих, че към същата генерация принадлежи и един човек, наричан Шиши. В тази връзка трябва да се има предвид и че анти ДПС реториката в никакъв случай не трябва да се пренасочва към малцинствата, а напротив – да се направи необходимото да бъдат извадени от схемите и далаверите на политическата сила и лидерите, които се възползват от тях, за да ги вършат.

Държавата е огромен и труден за овладяване механизъм, но начин има. Рецептата е да се работи НАИСТИНА в полза на хората и обществото. Без задкулисие, лични, кръгови и всякакви други интереси, различни от националните. При стриктно изпълнение и спазване на законите, а не заобикаляне чрез маневри от типа на заменки, ин хаус, инженеринг и всякакви други чудеса на българската „демократична“ практика.

Вашият коментар