31 години демокрация, 31 години напразни надежди

На 10 ноември 1989 г. всичко се промени. Във въздуха се „усещаше“, че се случва нещо, то по-скоро беше вън от страната, но сякаш въпрос на съвсем близко бъдеще беше да дойде и тук. На 9 ноември беше срутена Берлинската стена. Полша отдавна кипеше, през пролетта започнаха вълнения и промени и в Унгария. В Съветския съюз отдавна се говореше за плурализъм и преустройство.

Иначе през лятотото, по най-скандален и дори позорен начин, държавата изгони над 200 хиляди български турци. Ясно помня репортажите от границата, огромните колони от хора, захвърлили всичко, за да се махнат от ужасяващия комунистически режим, но и с изпълнени със сълзи очи, защото напускаха родината си. Пропагандата бълваше всякакви удивителни твърдения: как тези хора били етнически българи, но попаднали под въздействието на пантюркизма и турския национализъм.

Лятото отмина и този проблем изчезна от дневния ред. Настъпи есента. Магазините бяха празни и това отдавна не беше новина. Там, където се пуснеше стока, се извиваха огромни опашки. Тогавашните хора бяха свикнали с дефицитите в снабдяването и те надали биха породили масово недоволство срещу властта. Съпротивата се зараждаше по други линии. Първата бяха интелектуалците – хората с бради. Тогава беше прието бради да носят хора на изкуството – писатели, поети, художници, актьори. Към тази мода се ориентираха и някои представители на научните среди, други интелектуалци, а също и студенти. Те оформиха едната от съпротивителните линии. Втората беше свързана с екологията. По онова време вече не можеха да се скрият сериозните проблеми, които иначе неособено полезната за стопанството социалистическа индустрия нанасяше на природата. Особено невралгичен беше въпросът с трансграничното замърсяване на Русе, което породи първото широко недоволство. Създаваха се различни обединения – Независимо дружество за защита правата на човека в България, КТ „Подкрепа“, НС „Екогласност“.

На 3 ноември по инициатива на „Екогласност“ в София се провежда голям опозиционен митинг. За пръв път от повече от четири десетилетия.

Всички тези съпротивителни дейности, разбира се имат значение, но в крайна сметка решителната стъпка е направена от самите дейци на Политбюро и ЦК на БКП – такива, които преценяват, че старата политика е изчерпана, Тодор Живков трябва да бъде свален от власт и да се започнат стопански и политически преобразования. Така се стига до дворцовия преврат на 10 ноември. Всъщност така нареченият Ноемврийски пленум се състои на 9–10 ноември и още на първия ден Т. Живков подава оставка както Генерален секретар на БКП. На втория ден обаче тя е гласувана, като диктаторът е снет и от поста Председетел на държавния съвет.

През целия втори ден вървяха слухове, че в София нещо се случа, че Тодор Живков е свален от власт, но никой не смееше да ги приеме за чиста монета. В крайна сметка по Централните новини на Българската телевизия промяната беше оповестена. Оттук всичко се отприщи. 10 ноември беше петък. В понеделник в училищата вече никой не се появи с униформа от гимназистите – комсомолци и с червена връзка от по-малките – пионери. Чувстваше се, че повече нищо не може да бъде същото. Започнаха митинги, събрания, кръгли маси. Така „избухна“ демокрацията.

Една от първите области, в която се опитаха да заличат несправедливости, допуснати от режима, беше футболът. Още в първите дни след 10 ноември трите най-популярни футболни клубове в страната – софийските „Левски“ и ЦСКА и пловдивският „Ботев“ възстановяват имената си. През 1985 г. софийските грандове са преименувани на „Витоша“ и „Средец“, а пловдивският тим още от лятото на 1967 г. е лишен от изконното си име и се съзтезава като „Тракия“.

За тези повече от три десетилетия в обществото настъпиха множество трансформации и дори деформациии, но повече от сигурно е, че страната постигна исторически успехи в развитието си. Най-значимият е приемането в ЕС. Днес за нас вече пътуването из целия континент и на още много места без виза е ежедневие. Всеки може да изрази свободно мнението си и дори не е необходимо да ползва медиите, защото има социални мрежи. Разбира се, дебатът какво и дали ни отне демокрацията ще продължи. Контрапункт е носталгията към миналото, зад което се крие младостта; човешката памет има способността да го идеализира като „услужливо“ забравя негативните преживявания. На тази основа дълго ще продължат да съществуват блюстители на проваления социално-икономически експеримент на социалистическото общество. Въпреки че статистическите данни са категорични – по време на Народната република са извършвани много повече убийства и грабежи, отколкото днес, да не говорим за автомобилни катастрафи и производствени аварии. Жизненият стандарт е бил далеч по-нисък; снабдяването по магазините е катастрофално. Може би това, за което най-много трябва да съжаляваме – особено понастоящем, е системата на здравеопазването, но не трябва да се забравя, че именно през комунизма лекарската професия силно се обезцени като доходи и в голяма степен отношение. За съжаление, тежка практика, която продължава и до днес, са ниските доходи на хората на умствения труд. Едни от най-потърпевшите преди 10 ноември 1989 г. и след това бяха представителите на българската интелигенция. Защото политическите системи и икономически модели се променят, но държавата трябва да има непреходни приоритети. За съжаление нашата няма и за това социалистическият режим е виновен само отчасти.

Вашият коментар