Мемоарите на един артист – Троян Гогов (СНИМКИ)

Всички сме свикнали да гледаме лицата на актьорите от сцената или екрана. Прожекторите да описват страните им и да заслепяват погледите ни. Свикнали сме да виждаме блясъка, цветята на финала, да слушаме аплодисментите. Но не вникваме зад кулисите. Не надзъртаме зад завесата, за да не развалим магията. А зад блясъка и прожекторите стоят хора като нас и вас. Със своите копнежи, страхове, радости и преживявания. Свикнали сме да взимаме интервюта, да представяме едната страна на монетата, но какво ако монетата се разгърне като свит лист и разкрие истинската си същност? Какво ако разкажем историята така, както никога не е била разказвана досега?

С фотографа Александър Карамфилов създадохме поредица, в която ще Ви запознаем с изминатия път на актьорите и творческия екип от Драматичен театър-Пловдив. Черно-белите фотографии улавят моментите, трептенията на мускулите, емоциите в очите, докато артистите споделят историите си пред нас – без задръжки, без цензура. Кръстихме поредицата „Мемоарите на един артист“, а текстовете ще пиша от първо лице, все едно те държат перото на миналото си и го описват интимно и съкровено, само за тези, които са готови да го приемат.

Този месец ще Ви представим историята на чаровния актьор Троян Гогов, за когото театърът е не просто професия, а начин на живот, преследващ го където и да е, когато и да е.

Детските ми години бяха много яки! Изкарах ги при баба и дядо на село Добруша в Северозападна България. През деня задължително се работеше, според сезона – я на бостан, я на царевица, дали ще косим люцерна, дали ще ходим на лозето, или на градината. А вечерно време – пей сърце! С другите деца постоянно ходехме на реката. Пред къщата ни има поляна, на която играехме на народна топка, на жмичка, на стражари и апаши, на Седморката на Блейк. Правехме се на героите от филма – един беше Блейк, друга Джена, имаше и един робот. Обичахме, като прочетем някоя книга през лятото, да си ги разказваме и всеки да влезе в света на неговата си книга. Аз бях прочел „Оцелоа“ и се превръщахме в индианци и каубои. Друг прочел „Винету“ или „Синовете на великата мечка“. Дядото на едно момче от бандата беше майстор и ни направи пушки и лъкове, които бяха доста автентични. Ние си ги излъскахме, боядисахме, безиросахме и си играехме с тях.

В село имаше кино. Дядо Нацо идваше със „Симсон“-ката си специално от съседното село да прожектира и при нас. Нашето кино разполагаше само с една машина, а по принцип трябва да са две, за да се сменят и да се застъпват ролките. Обикновено ролките за един филм са три и между всяка ролка филмът спираше за минута-две, докато дядо Нацо нареди лентата. Беше много забавно. Там за първи път гледах филми, като „Слонът, моят приятел“, „Любовна история“, индийски филми, „Банда БМХ“, „Извънземното“, „Междузвездни войни“ и какви ли още не.

Имахме самодеен състав, който се водеше от библиотекарката леля Гоша. Нямахме никакъв реквизит и костюми. Всичко се играеше на ужким и беше въображаемо, но това не пречеше да ни бъде забавно.

През учебно време живеех в Козлодуй, но там не ми беше особено интересно. Там съм минал през заместник отряден председател, отряден председател, комсомолски председател. Имам незабравим спомен, когато бях пионер. В пионерската стая дойде Георги Георгиев – Гец и изпълни за нас монолог от „Гераците“. Както си стоеше пред мен този голям човек, изведнъж се разтресе, започна да ридае, падна на колене и заговори за това как не е успял да направи нищо с живота си. Този момент се е забил като карфица в съзнанието ми. Това е може би първата ми среща с театъра, в неговата чиста форма.

Награждаван съм за активна пионерска дейност. Направиха подбор на изявени в някаква област пионерчета и ни изпратиха за два дни в Студентски град да поздравим Българската комунистическа партия на 13-я ѝ конгрес. От това събитие имам снимка с Тодор Живков. За същото съм награждаван с екскурзия за един месец до Източна Германия, където с други пионерчета от бившия социалистически блок бяхме на лагер. Аз бях единственият награден от Северозападна България. Имах възможност да видя Западен Берлин от стената, която разделяше този огромен мегаполис. Нощем се виждаха неоновите светлини. Целият Западен Берлин светеше като коледна елха.

Тогава изключително силно се развиваха такъв тип дейности и още от малки децата имаха възможност да бъдат забелязани и оценявани по качества. Аз бях единственото момче в козлодуйския хор „Медени камбанки“. Не мисля, че това беше някаква особена гордост, но не ми пукаше. Не, че са ми се подигравали, но наистина нямаше други момчета, което беше странно.

Макар че съм израснал на Дунава, майка ми много се притесняваше и не ме пускаше да ходя на реката. Изключение правеше единствено корабът Радецки. Като деца събирахме и предавахме вторични суровини, а парите се внасяха във фонд за възстановяването му. Ремонтираха го в Русе и когато пристигна в Козлодуй на вечен пристан, с група пионерчета отидохме да го посрещнем от Оряхово, където ни качиха на патрулни катери и по този начин придружихме кораба до Козлодуй по реката. Беше много зрелищно! В последствие се сформира отряд „Млад моряк“. През деня, облечени в моряшки униформи от речния флот, съчетавахме на борда кръжок „Млад моряк“, състоящ се в изучаване на морски възли, морзовата азбука, на ръчен семафор. Освен това изучихме точно какво се случва с Ботевата чета и когато идваха туристически групи, заедно с екскурзоводите им обяснявахме историята. Беше все едно участваш във филм.

Когато настъпиха промените, настана едно много грозно време, но всяко зло за добро. Ако не беше се случило, аз никога нямаше да мога да кандидатствам в НАТФИЗ предвид миналото на моя дядо и на моя баща, които са Никола-Петковисти, а дядо ми е бивш депутат от партията на Стамболийски. Те бяха в т. нар. категория „врагове на народа“, а прадядо ми беше колак – имал е 200 декара земя, която не е искал да предаде на ТКЗС-то.

А преди това завърших Техникум по ядрена енергетика „Игор Курчатов“, специалност Автоматизация на производството. Честно казано, доста разбирах от материята. Имахме един преподавател – Евгени Горанов, при когото беше почти невъзможно да се изкарат добри оценки, но аз имах шестица, което бе голяма чест и гордост. Той преподаваше по Основи на електротехниката. Никога няма да го забравя. За мен той е еталон за учител.

След техникума бях играл в няколко детски мюзикъла, постановки и една с възрастните самодейци. В мен се оформи идея да кандидатствам в НАТФИЗ за актьор, но в 92-ра година нямаше прием за донаборници, според справочника. Затова влязох в казармата. Оказа се обаче, че в България, както се казва в едно произведение: „ако вярваш на всяка табела, далеч няма да стигнеш“. Е, изкарах си казармата! Не бях от тарикатите, които разпределяха наблизо и на лесно, а и освен това се изрепчих на донаборната комисия, защото ме попитаха: „Ти какъв си? БСП-ар ли си, СДС-ар ли си?“ Аз отговорих: „Защо? Ако съм СДС-ар, например, това Вас дразни ли Ви?“. „Да, дразни ме“ – ми отговориха, а аз на свой ред казах: „Еми, радвам се, че Ви дразни!“. И ме разпределиха чак в Шумен, в тежкия полк. Изкарах школа за танкисти и ме прехвърлиха в V-та танкова бригада в Казанлък.

Веднага след казармата започнах работа в Атомната централа, към цех „Сигурност“. Отговаряхме за всички входни и изходни пунктове, като упражнявахме контрол кой човек къде се намира във всеки момент. Обаче една сутрин се събудих с идеята, че този начин на живот сякаш съм го сънувал като на лента и е абсолютно безсмислен. Нещо в мен изщрака, взех си неплатен отпуск и започнах да се подготвям за Академията. Баща ми беше много разочарован. Викаше ми: „Ти си тръгнал да си правиш авантюри, момче, аз много добре те знам“. Родителите ми не ми пречеха, но предполагам смятаха, че това е някаква момчешка прищявка, която ще отмине. Но ме приеха и нашите ахнаха. Бяха много изненадани. Започнаха да се държат с мен все едно съм професор. Това много ме дразнеше – като че ли вече не съм аз. Шокът се повтори отново, когато ме приеха в театъра.

В НАТФИЗ учех при проф. Надежда Сейкова, Весо Ранков и Краси Ранков. В моя курс бяха още Георги Вачев, Руслан Мъйнов, Диана Любенова, Валерия Кардашевска, Маргита Гошева, Мариан Бачев, Невена Калудова. Много малко хора се отказаха, не защото не искаха да се занимават с театър, а защото в него няма особена перспектива. Не е достатъчно само да го искаш, а да не можеш да правиш друго.

Бях студент по Актьорско майсторство в I-ви курс, когато със самодейците от състава в Козлодуй, с вече създадена постановка по-рано, гостувахме в Сатиричния театър. Постановката беше компилация по Радичков и се казваше „Бъркотия“. Самият Радичков присъстваше на спектакъла и написа за нас: „Вие оставихте в съзнанието ми следа, каквато оставя елмазът върху стъклото“. А на мен, тъй като изпълнявах ролята на Араламби, който мами една крава, ми написа на програмката: „Трояне, араламбенето не му е майката! Само гледай да не те фане ветъро“, защото има такава реплика в неговата пиеса. Това е незабравим спомен за мен с този велик човек. Бяхме направо гипсирани от идеята, че ще ни гледа. Знаеше се, че много рядко харесва спектакли по собствените си текстове и рядко остава след спектакъл на „купона“. Но той остана с нас, което също беше трогателно.

Към края на следването ми в Академията, се проведе конкурс в Пловдивския театър за мюзикъл. Обичам този град още от дете. Идвал съм в Родопите на екскурзионно летуване, пак по пионерската линия, и Пловдив много ме впечатли. Като видях конкурса, веднага се явих и ме приеха. Назначиха ме на заплата 180 лв. – незначително, нищожно ниска, но бях най-щастливият човек на света. Сега е малко повече, ха-ха… Но тази работа е такава – тя е служба! Трябва да я боледуваш, да не можеш без нея. Преди няколко години направих опит да сменя попрището, поради естетически и етични причини, а и финансови, но тогава установих, че театърът не пожела да ме пусне. Сякаш не зависех само от своята воля, а от друга – негова воля. Приех това като някакъв повод да се смиря още повече и да насоча мислите, емоцията и енергията си в по-творчески план, а не просто да зачерквам страници и да отварям нови. Винаги намирам начин да направя персонажа интересен, да си го намисля по-предизвикателен и смислен. Когато, по някакъв начин, работата върху ролята ми омръзне и се отегча да се занимавам с тази дейност, успявам да насоча енергията си отново към театъра, но постановъчно. Изпитвам голяма радост и благодарност, че кметът на Перущица ми възложи да създам и организирам спектакъла-възстановка „Помнете Перущица“ по повод 145-годишнината от Априлското въстание.

Със сигурност се гордея с работата си във филма „Посоки“ на Стефан Командарев, който беше номиниран на фестивала в Кан, в категория „Нестандартен поглед“. В злополучния филм „Роза дамасцена“ на Тодор Анастасов също съм удовлетворен, който излезе паралелно с „Възвишение“, където играя Левски. Просто „Възвишение“ го погълна, изяде го и филмът не успя да достигне до аудиторията, която заслужава и можеше да го оцени. Работата ми с Виктор Божинов във „Възвишение“ също беше запомняща се. Киното е голям кеф, защото нещата се случват по-бързо, стегнато и динамично. Имали сме интересни случи по време на снимачния процес. По време на сцените ми в „Роза дамасцена“ забелязах как една шепа хора идват специално да ме гледат. Разбрах, че те се интересуват точно кога съм на терен, уговарят се, идват, нареждат се на едни пейки и гледат целия процес – от изграждането на терена до заснемането на сцената, с всичките ѝ повторения и преминаването към следващия сет. При това успяваха да не пречат на никого от екипа. Същото беше и когато снимахме „Левски“. На една поляна снимахме масова сцена – сватба, и бяха пристигнали три автобуса с хора – възрастни, средна възраст и деца, които си бяха донесли автентични носии. Баби с внуци, родители с деца, абе изобщо страшна работа. Всички си мислеха, че аз съм Левски и ми подаряваха това, което бяха взели за из път – хляб, орехи, един мъж ме заведе до микробуса си да си избера една от дините му, напълно безплатно. Обяснявах на хората, че не играя Левски, а баща му Иван. Те кимаха, приемаха казаното от мен, но някак си не ми вярваха и всичко се повтаряше до края на снимките. Още настръхвам като се сетя. Тогава разбрах какво означава Апостола за хората. Все едно не виждаха мен, а него. Беше изключително мило. Почувствах отговорността, която нося като актьор – нещо, за което само бях чувал дотогава.

Никога не съм се притеснявал да експериментирам и да опитвам нещо ново. В този смисъл реших да разбера за себе си как би ми се отразило да работя с хора, които искат да станат професионални актьори. Това е периодът, в който бях асистент по Актьорско майсторство в ПУ „Паисий Хилендарски“. Първо на проф. Сейкова, а после за кратко и на Лео Капон. Не мога да отрека, че ми беше приятно, но се отказах, защото се улових, че идвам на часовете по-ентусиазиран от студентите. Да, сред тях имаше много талантливи и работливи, но в по-голямата си част имаше моменти, в които не им се правеше това, не им се правеше онова, не им харесваше, не им се идваше на репетиции и лекции. Опитах се да им обясня, че са твърде млади, за да се отегчават. Ако сега нямат никакви други отговорности към човек до себе си, към семейство, не е нужно да се пестят. Разбрах, че по-голямата част от тях не са за тази работа. Видях, че са се отказали още преди да са завършили. Но това са изпитанията, които ни отправя театърът. Или издържаш, или просто естествено отпадаш. Случвало се е да отида на часове с дъщеря ми на годинка и половина, която още носех в кошче, с адаптирано мляко, слагах я на авансцената, а студентите тепърва пристигаха. И накрая се оказва, че студент „Х“ изобщо няма да дойде. Такива неща ме мачкаха и обезверяваха. Отделно ми отнемаше твърде много време и някак си и аз отпаднах от този свой „експеримент“. И разбрах, че това очевидно не е моето.

Абе, знаеш ли, и до ден днешен вървейки към театъра, нямам усещането, че отивам на работа. Все още влизам с мисълта „Днес какво ли ще се случи? Какво ще произходи от днешната репетиция“. Може би се дължи на това, че детето в мен е още живо или пък нещо още по-хубаво – работата ме провокира да се заигравам и да се чувствам като дете в задния двор на къщата, както когато си играхме на „Седморката на Блейк“. Надявам се, интересното предстои!

Фотографии: Александър Карамфилов

Вашият коментар