Освобождението на Пловдив

В мразовитите дни преди 144 години пловдивското население е настръхнало не само от студ. Мултиетническият град е обхванат от страхове – християните се боят от башибозушките орди и все по деморализираната редовна османска войска, мюсюлманите от приближаващата руска армия и отмъщението на българите.

Кланетата в Стара Загора, Казанлък, Сопот, Карлово и други селища са изпълнили града с християнски бежанци; множество заподозрени в непокорство българи са в затвора. В месеците преди това стотици хора са избесени по улиците на града, други са пратени на заточение. Тълпи от бягащи мюсюлмани са задръстили пътищата.

Пловдив избягва участта на разорените градове заради щастлива комбинация от случайности. В града имат консули всички държави от т. нар. Велики сили. Немалко образовани пловдивчани се познават с влиятелни европейци. Това ограничава възможността за кланета и изстъпления, докато градът е далеч от фронтовата линия, но с нейното наближаване страшната заплаха надвисва.

При подобни обстоятелства е изпепелен Стара Загора, също голям и важен град. Но положението през януари 1878 е твърде различно от това през лятото на 1877, когато османската армия преминава в контранастъпление и дори има изгледи за обрат във военните действия. Половин година по-късно руските войски напредват повсеместно, а турците панически отстъпват.

Именно желанието на османското командване и на обикновените войници да спасят столицата Цариград, Империята и най-вече собствените си животи е основното, което помага на града. Не трябва обаче да се забравя и намесата на френския вицеконсул в Пловдив Боасе, който успява да убеди валията на града да раздаде оръжие на няколкостотин християни за защита срещу атака от страна на башибозуци и черкези.

Тази християнска милиция е формирана само от гърци и българи католици, но те живеят в същите махали, в които са и православните българи, така че мярката се оказва резултатна за всички християнски жители на Пловдив.

Междувременно войските на генерал Йосиф Гурко настъпват от запад, освобождавайки София, Пазарджик и другите селища по направлението между Стара Планина и Родопите. Значението на Пловдив, както и че там се намира все още боеспособния корпус на Сюлейман паша са добре известни на русите. От друга страна, османският пълководец се готви да даде решително сражение в района на града.

Руското настъпление обаче го заварва недостатъчно подготвен, войските му редеят от множество дезертьори. Сюлейман паша сериозно замисля унищожаване на града, но чуждите консули категорично отказват да го напуснат, което също изиграва важна роля. За съжаление обаче тази съдба не подминава 123 българи, изведени от затвора Таш капия и избити в местността „Остромила“. Само ден не им достига да дочакат освобождението.

Още на 15 януари руските войски успяват да влязат в северното предградие Каршияка. Голяма заслуга за това има д-р Георги Цариградски, който е изпратен за съгледвач от генерал Дандевил и дава ценна информация на руското командване за положението в Пловдив, броя и дислокацията на османски войски в него и околностите.

Започва артилерийска престрелка. Единственият мост над Марица е опожарен и поправянето му забавя влизането в града. Това налага търсене на обходни пътища, един от които е преминаването на реката при Оризари от ескадрона на капитан Бураго, натоварен с разузнавателна задача, който обаче на практика освобождава града от последните османски войски.

Битката за Пловдив с отстъпващата Сюлейманова продължава и следващите два дни в направлението към Родопската яка, но нейният изход е предрешен. От това време се случва един любопитен епизод, свидетелство за хуманност в тези жестоки времена.

Войниците от Кексхолмския гренадирски полк намират малко изоставено момиченце, вероятно мюсюлманско дете, което полкът осиновява, отвежда в Русия след войната и отглежда образова и възпитава като благородна дама.

Сутринта на 16 януари (4 по стар стил) генерал Й. Гурко е триумфално посрещнат с камбанния звън на всички християнски храмове. Улицата, по която военачалникът и неговия щаб влиза южно от реката и върви към съборната черква „Света Богородица“, по късно е наречена „4 януари“. Започва нов етап в развитието на Древния и вечен град. Слага се начало на неговото откъсване от могъщата прегръдка на Османското империя.

Още три десетилетия, до провъзгласяването на независимостта през 1908 г., Пловдив ще бъде свързан с азиатската държава посредством политически и икономически връзки и международен натиск, но след 16 януари 1878 градът е свободен от диктата на ориенталската изостаналост, за да поеме към достиженията на Европейската християнска цивилизация. Каквито и да са съвременните проблеми, денят на Освобождението заслужено е важен елемент от местните митология, топонимия и празничен календар. Нека по-често да се сещаме какво ни е донесъл той.

Честит празник!

За автора

Коментари (1)

  1. Не разбирам хората за които 3 март , а в частност и 16 януари са спорни дати. Може целите на Руският императорски двор във войната да са били различни от тези на българският народ , но крайният резултат е освобождение на българите от Турция. Омаловажаването или отричането на този факт е просто тесногръдие , меко казано. Стотици обикновени хора са дали живота си с идеята да помогнат на поробените български братя и ако не уважаваме тогавашната руска аристокрация да уважим поне тяхната саможертва.

    Отговор

Вашият коментар