„Най-слабият актьор в България“ вече 20 години на сцена

Вторник вечер се оказа доста атрактивна за пловдивската театрална публика, която видя известния актьор Ованес Торосян в крайно любопитен външен вид – в анцуг, който се оказа автентичното облекло за софийския квартал „Надежда“, където навремето бъдещата звезда е бил двойкаджия и си е играл с циганчетата.

Поводът да сподели със зрителите перипетии от своя житейски и творчески път се оказа двадесетата годишнина от стъпването му на сцена, отпразнувано в култовия пловдивски клуб Bee Bop Cafe. Забавният разказ бе сбор от авторски монолози, рап, истории от детството и онези малки неща, които вдъхновят човека , когато върви към мечтата си. И всичко това озаглавено „ 50 кила театър“.

Защо „ 50 кила театър“?

„ Защото съм най-слабият актьор в България – тежа страховитите 50 килограма“, заяви Ованес.

20-те години в актьорската игра и режисурата върна назад лентата на времето и приличаше повече на съкровен разговор между стари приятели, отколкото на театрален спектакъл. Онова, което докосна публиката, бе присъствието на земен човек, който се гордее с успехите си, без да е надменен, арогантен или високомерен.

Мястото, където бившият двойкаджия преоткрива себе си, е в актьорската школа на Ники Априлов в Двореца на децата. Там всичко, за което му пишели слаби бележки в училище, се оказало ценно и необходимо. И до днес Ованес помни първата си роля на пингвин.

Помни и първите си режисьорски изяви – скечовете и вицовете, с които се изправя пред домашната камера, подарък от леля му.

Затова Ованес не може да бъде наречен нито само актьор, нито само режисьор. Той е творец, който създава, съживява и преоткрива. Самият той обсъди този тип мислене, от който произхожда негативизмът към всестранните му занимания. „ В България не можеш да си хем едно, хем друго… Аз се радвам, че моето творчество е богато. Но при характеристиката на българите, ти трябва да си едно, не може да си две. Как така ще си и двете? Докато ние, арменците, сме пълни с арсенал от умения и при нас няма проблем един човек да е компютърен специалист и едновременно с това да бъде най-добрият водопроводчик. А тук е „какъв си ти“? Затова има едно непризнаване на мен като режисьор и драматург, с което аз нямам никакъв проблем.“

„Веднъж се случи да изкарам премиера на 19-то мое режисьорско заглавие и една жена идва да ми взима интервю, и каза „ И какво сега, това всъщност е вашият дебют?“. Но аз не мисля, че съм режисьор и драматург. Просто не ми пречи да умея и едното, и другото.“

Все пак от публиката се зададе въпросът къде Ованес се чувства по-добре –  в актьорска или в режисьорска позиция. Той отговори, че се чувства най-удобно в режисурата, защото не обича да играе толкова много. „ Трябва да е някаква много силна провокация, за да се залепя към ролята като магнит и да искам да го играя. Затова се пренасочих към авторските представления – там играя това, което аз искам и когато го искам.

В режисурата изпитвам по-голямо удовлетворение, защото там творческият контрол е по-голям, отговорността също. Има по-голяма цялостност.“

Зрителите се включиха активно с въпроси относно творчеството на Ованес в непринудена дискусия след моноспектакъла. И така, все още облечен в своя автентичен костюм от „Надежда“, той и Борис Зафиров, който беше на сцената заедно с него, обсъдиха проблема в партньорството между частна организация и държавна структура. Зафиров обясни защо за независим артист, като Ованес, е трудно да направи представление в държавен театър. Той допълни, че казва това във връзка с мнението на някои хора, които смятат че те, независимите артисти, не харесват конвенционалния театър, което съвсем не е така – просто нещата се случват трудно.

Дискусията успя да засегне много вълнуващи, актуални теми. Въобще цялото събитие не се усещаше като събитие. Какво е усещането да си част от модерните български творци, които са се събрали и с чаша в ръка говорят за събитията и обратите в изкуството сега? Може да попитате зрителите на „50 кила театър“.

Ованес също сподели, че липсата на комфорт се оказва нужната провокация, която го кара да намира все по-автентични форми и текстове като „HarlemShake”, “Game Over” и „Малкият Пучи“. Формата на театър трябва да се изменя, защото според него в момента все повече и повече хора не искат да ходят на театър, а причината за това е, че с цялата информация на света, която е достъпна в интернет, няма как да отидеш на театър и да видиш нещо, което може да те шашне. Единственото, което кара зрителя да гледа постановка, е това, че всичко се случва пред очите му, че преживяването е неповторимо, лично и се случва в реално време. Заради това Ованес се вдъхновява да търси и да прави нови и оригинални неща. Също така обясни, че целта му е да прави „представления на момента“, които да докоснат публиката и да не я карат да се чувства излъгана.

По повод публиката Борис Захарив анализира защо при свободния театър тя е по-особена и понякога не толкова голяма.

„Предизвикателството към свободния артист е и да успее да развие собствена публика. Боравенето със социални медии е от голямо значение по този въпрос, както и осигуряването на пространства. Постепенното изграждане на публика е бавен процес, но резултатът от него е хора, които гледат представление, защото им харесва, а не защото е популярно. Така наречената качествена и устойчива публика.“

Темата за липсата на шанс за контакт с публиката, т. е. театър по време на пандемия с онлайн представления, също беше захваната. Според Ованес такъв театър не би трябвало да има по няколко причини. Първата е самата обстановка – да лежиш в леглото и да гледаш представлението през лаптопа, което убива магията на преживяването. Но въпреки това, той е на мнение, че специално пригодени за онлайн излъчване представления, които търсят много по-различни принципи и начини на представяне, също са нужни.

Ованес заяви, че една от причините той да е против онлайн театъра е, че актьорите трябва да заявят твърда позиция, когато държавата наложи забрана за изнасянето на представления. „Компромисът с нагаждането на магията на истинския театър и превръщането му в онлайн събитие позволява на хората да кажат „Ето, вие правите театър, какъв ви е проблемът?“ А за да бъде категорично отрязването на нагаждането, трябва да има обединение сред артистите. Всички единодушно трябва да кажат, че няма да играят по този начин. А това не може да се случи… И в един момент, ако само една малка част от хората се откажат, те просто ще бъдат забравени, защото животът си тече. Саможертвата не е опция тук.“

Независимо от обратите в изкуството по време на пандемия, завръщането на „Сцена в Jazz-а“ с Ованес Торосян успя да разсмее публиката, да я върне назад във времето с най-ярките моменти на „най-слабия актьор в България“ и също така да напомни, че театърът е сериозно изкуство.

Да напомни, че независимо дали творецът е само актьор, драматург или е няколко неща едновременно, на първо място той трябва да бъде ценен и подкрепян в израстването му като такъв. Важно е да му се дава възможност да създава и да отстоява позицията си. Другото не е от значение.

Фотограф: Кремена Вълчева

Автор: Кристина Манова

Вашият коментар