Наблюдава се явно разделение на отбори Ваксинирани – Неваксинирани и напрежението от това не стихва. Освен в политически план, актуална тема остава в разговор между хората, близки приятели. Ежедневно се караме с някого, а дори може да го зачеркнем от списъка си, за дето защитава личното си мнение дали да се подложи на ваксина или категорично отрича този акт.
Темата е ежедневна и деликатна, и да я погледнем от професионалния опит на психолог ни съдейства Елена Мечева*. Тя е клиничен психолог и в този разговор ще ни помогне да обясним някои важни неща и да зададем на себе си и събеседниците си правилните въпроси, за да се справим с така наболялата тема, която ни тормози вече повече от година и половина.
Често се наблюдават крайни мнения за ваксините?
Абсолютно е така. Това е поредна разделителна линия за всички ни. Крайните мнения може би идват от причината, че за всички нас пандемията и всичко, което е свързано с нея, е доста ново и неочаквано събитие. Тук не говорим за събитие, което касае конкретна група хора, определено общество или държава, а нещо, което касае, малко или много, всеки един от нас. Тоест, няма човек, който да се абстрахира от темата и да е продължил да живее по същия начин, както преди пандемията. В този смисъл и въпросът за ваксините касае всички нас. Защото колкото и да говорим за личен избор, ние не живеем изолирани едни от други и изборът, дори да е личен, влияе върху останалите хора в обществото. Може би дори влияе повече, отколкото ни се иска.
Оказва се, че ние нямаме контрол върху този процес. Така че „аз, с моето лично мнение „за“ или „против“ ваксините, „искам“ или „не искам“ влияя на други хора, движим се заедно, живеем заедно и така нататък. Така че не мога да се абстрахирам от чуждото мнение, чуждото поведение.“ А второто нещо, което си мислих в тази връзка е, че когато говорим за пандемията и вируса, колкото и неочаквано да ви прозвучи, на първо четене, ние говорим за едни много фундаментални и екзистенциални въпроси. Въпросите за живота и смъртта. Тоест, как живеем ние е един от най-важните житейски въпроси. И как да бъдем рационални, дистанцирани и да не се въвличаме емоционално, като това касае всеки един от нас – как живея и другият ли ще ми каже аз как да живея. Така че тази тема по начало е изключително емоционална за всички. И знаем, че там, където надделяват емоциите, има конфликти, разединение и в крайна сметка неразбиране помежду ни.
Защо тази тема може да ни скара с хората, дори и да сме близки?
Факт е, че пандемията засегна всички нас и всеки се опитва да се справи по различен начин. Живеем, смея да кажа, в едно свободно същество, имаме различно поведение. В зависимост от моята личност, от моя опит и история реагирам по един начин, друг човек по коренно противоположен начин. Всички изпитваме последствията и тук е основният проблем, защото аз може да искам или да не искам да се ваксинирам, но при определени условия всички деца няма да ходят на училище, например. Или може да спазвам мерките и въпреки това да загубя работата си. Това поражда негативни емоции у хората и изостря напрежението между тях. Естествен психичен процес е това да търсим виновник. Тоест, да се опитваме да си обясним ситуацията и съответно да посочим някой, който е отговорен за това, което се случва. И кой посочваме? Ами винаги тези, които са различни от нас. Този, който не е на моето мнение, дори да ми е бил много близък до този момент в живота, ще бъде отговорен за случващото се.
Представете си човешките нагласи като едно дърво. В клоните на дървото, на повърхността, е това, което виждаме, нашите убеждения – ваксините са опасни или ваксините са безопасни, някой управлява пандемията и извлича ползва или нещо друго. Това са нагласите, които ние виждаме и казваме всеки един ден. Какво обаче има в корените на дървото? Там вече не знаем и колкото не знаем, толкова повече не разбираме другия и по-лесно го обвиняваме, нападаме или обиждаме.
Всъщност, в нашата работа като психолози обръщаме внимание на корените. Там може да е страхът на един човек, неговата тревога, може да има някакво лично преживяване, което формира неговата позиция, може да има някаква негова идентификация с човек, идеология. И в крайна сметка тези дълбинни процеси, когато бъдат нападнати отвън, ние се защитаваме се с тях. По този начин се получава една много остра динамика. Тъй че на личностно ниво темата за ваксините е деликатна, именно поради тази причина – ти нападаш моите най-дълбинни убеждения – как аз да живея, какво се случва с мен, застрашен ли е животът ми или не и аз скачам остро срещу теб. И обратното. Това са защитните механизми и всички ние имаме право на своите защитни механизми. Имаме право дори на тези, които изглеждат на другите хора абсурдни, безсмислени, глупави и така нататък. Те неслучайно са там, защото ни предпазват от нещо. В крайна сметка, това е една от психологическите причини защо хората мислят по един или друг начин. Трудно е да се приеме, когато човекът не е на твоята позиция, но някакси, ако се опитваме да не се сърдим на хората, да не ги съдим и да не ги обвиняваме, това обяснение би могло да ни помогне.
Как да овладеем себе си или събеседника си, ако видим, че нещата отиват на зле?
Много е важно да не се стига до ескалация. Казват се силни думи, често пъти човек съжалява. Дава си сметка „дали трябваше за тази тема да се караме, говоря с хора, които са ни наистина близки.“ Ако за вас тази тема е наболяла или другият човек се опитва да ви въвлече в спор, да си кажете, дори директно – тази тема ни скарва, хайде да я поставим и да не я коментираме. Това е и правило в психологията, когато един човек е много категоричен в своята позиция, той трудно я променя, почти е невъзможно. Ако не се чувстваме комфортно да се виждаме с този човек, може би по-добре за някакъв период от време да не го виждаме и да бъде ясно – нямам нищо против теб и личността ти, но тази тема ни разединява и е по-добре да сложим границата. Простичко на този въпрос – Трябва да умеем да правим разлика между мнението на човек, поведението му, неговата личност. Това са коренно различни неща. Ние можем да не сме съгласни с неговото мнение и въпреки това да го обичаме и уважаваме. Това разграничение малко трудно го правим в България, но е много важно.
Може ли сериозно да ни разедини като общество една такава тема, която е базирана на личен избор?
Най-разединяващите теми са точно темите около личния избор. Вие сигурно сте го чували около вас, единият ще каже „аз имам право да не се ваксинирам“ и той ще е прав за себе си, другият ще каже „да де, ама аз имам право да съм здрав, а това право ми е отнето, защото никой не иска да се ваксинира“ и той също ще бъде прав. Така че не знам дали може да се избегне разединяването. Четох едно изследване, в което се посочва, че навсякъде по света хората намират обществата си за далеч по-разединени след пандемията, отколкото преди нея. Важно е да знаем, че, че това не е изолиран феномен само в България, а се наблюдава по много други места по света. Стигаме до въпроса как да се справим с разединението. Едното е, че като че ли в нашето общество не умеем да водим диалог. Например, в училищата групи от различни възрасти, когато задам въпрос има гора от ръце и всички искат да се изкажат, но интересното е, че никой не иска да чуе другия. Интересът към темата е до момента, в който детето каже това, което иска да каже. От там нататък няма чуваемост, съответно ние не водим диалог.
Другото, което виждам сред нас, е че емоциите надделяват. Тоест, не е толкова важно кой има аргументите, а кой говори по-силно, което в същината си е доста незряло като поведение. Незряло за индивида, но и като обществен процес. Така че това съчетано с един тотален срив на авторитетите, една пълна липса на доверие в институциите и нещо много важно, като че ли в България е изначално, според мен, грешното възприемане какво означава свобода.
В България много държим на правото си на лично мнение. Обаче само тогава, когато другият човек има същото мнение като моето. Ако мнението ти не е като моето, аз ще ти кажа сега ти колко не разбираш, ти колко си заблуден, колко си глупав. Тоест, отново се започва не да аргументираме позицията си, а да атакуваме човека. Тези процеси на разединяване като че ли аз не виждам на този етап да се управляват по добър начин. Не знам вашите наблюдения какви са, моите лично са такива, малко песимистични.
Виждам го като още една тема, за която можем да се караме
Да, точно така. Точно така се получава и най-интересното е, че сякаш все имаме нужда да се караме за нещо. Много рядко се води конструктивен диалог, много често се караме. Чисто психологически, можем да видим, че хората са гневни, изнервени и търсят отдушник на това, което им се случва по един много незрял начин, тъй като това не решава техните проблеми, а просто емоциите се канализират. Обстрелва се някой с някакъв негативизъм. Това временно кара човек да се чувства малко по-добре, но в дълготраен план не върши никаква работа, конструктивна.
Натискът сякаш се увеличава със забраната да ходим на места, които намирахме за отдушник – театър, кино, музикални събития.
Да. Факт е, че има едни психологически и емоционални ефекти, които преживяха хората, след като се появи коронавирусът. Като цяло, дали тук не говорим за една повишена неустойчивост, ако щете. Има някакви неблагоприятни условия, дайте да видим справяме ли се с тях и как. Последните месеци стана ясно, че при определени условия ние можем да си позволим да правим нещата, които обичаме – да отидем на театър, да отидем на кино и дори да пътуваме. Не мисля, че говорим за някакви супер сериозни лишения, които трябва да изтърпим. По-скоро говорим за една цяла психологическа неустойчивост в хората. И когато сме изправени пред криза, дали съвременният човек успява да удържи или не. Дали успява да подреди приоритетите си, да намери някакво решение или започва да се вайка, че няма ресторанти и театри, няма къде да отиде. За мен това е основният въпрос – като не можеш да се справиш по обичайния начин, да си достатъчно гъвкав, да намериш друг начин. Хем да съм устойчив и стабилен, хем да съм гъвкав, да намеря решение, въпреки всичко. Но като че ли не успяваме да сме много устойчиви в справянето с кризи, по-скоро действаме малко по детински. Да започваме да се ядосваме, да обвиняваме еди-кой си, да не харесваме това, което се случва – това не са конструктивни начини за решаване на проблеми, струва ми се.
В продължение на 14 години Елена Мечева работи като училищен психолог, където посреща деца и родители, работи с класове и по-малки групи, прави обучения за деца и учители, инвестира в кризисни ситуации. Затова и скоро ще я подърсим да разкаже как се отразяват психологически последиците върху децата от коронавируса. Елена работи в сътрудничество с широк спектър от колеги – в интервизионен формат, а и под супервизия.
Магистър „Клинична и консултативна психология“ към Св. Св. Климент Охридски. Психодрама-асистент към Институт „Бернхард Ахтерберг“. В момента се обучава към Българско общество за лаканианска психоанализа.
За автора
