Владимир Путин обяви „частична военна мобилизация“. Речта му се очакваше с напрежение и бе съпътствана с обявяването на референдуми в Луганска, Донецка, Херсонска и Запорожска области за присъединяването им към Руската федерация. Последваха разтревожени коментари от западните лидери за прекрачване на „червени линии“, а в Русия избухнаха протести, съпътствани с арести и опити за бягство на млади мъже зад граница. Заговори се сериозно отново за ядрени оръжия и възможни последици. Ситуацията силно напомня на тази около 24 февруари, когато руският президент първо призна ДНР и ЛНР за независими държави и вкара руски войски в тях, а три дена по-късно обяви и „специална военна операция“, с която нахлу в Украйна.
Повишаването на напрежението върна военния конфликт отново в дневния ред на западните държави, тъй като войната беше започнала да изостава някъде назад в медийния поток, превръщайки се в рутина. По този начин Путин рестартира войната и я превърна отново във водеща тема.
Защо се стигна дотук?
Владимир Путин се нуждаеше от действие, с което да бъде взет отново насериозно от западните лидери. Залогът за руския президент е прекалено голям, а затъването на руските сили в конфликта, без да постигат значителен успех (пред по-слаб противник), започнаха да тежат и да надигат недоволни гласове срещу него. Това на практика се превърна във въпрос за собственото му бъдеще.
Нещо повече, успешната контраофанзива на украинската армия в Харковска област хвана руските сили неподготвени. Бързото им изтласкване от района доведе до териториални загуби (от окупираните територии), както и на военна техника, което се оказа звучен шамар за руското командване. Украинците показаха по-добра мотивация и направиха сериозен пробив, въпреки артилерийското и въздушно превъзходство на Москва.
Въпросът за защита на родината от външен враг винаги е бил по-силен мотиватор за военните, отколкото нахлуването в чужди територии. Историята го е доказала неведнъж. Опитът на СССР с Нацистка Германия трябваше да е пример, от който руската власт да се учи. Провалът на САЩ във Виетнам е също добър урок. Не винаги числеността и количеството оръжия са водещ фактор, особено при асиметричен конфликт, в какъвто започва да се превръща украинският.
По този начин, успешната контраофанзива на украинците преобърна играта. Допреди нея въпросите бяха – докъде ще стигне руската армия (макар и бавно), Европа ще спре ли да подкрепя Зеленски или пък дали украинските военни няма да го свалят от власт, ако Русия постигне значителни успехи. След нея, въпросът смени посоката си – към Владимир Путин. Какво ще стане с руския президент, ако загуби войната? И това предизвика реакция – както отвън, така и отвътре. Успехът на украинците мотивира част от западните лидери и като че ли временно спря колебанието им относно подкрепата за Украйна. В Русия пък критики и натиск върху руския президент дойдоха от по-крайни кръгове в руското общество – защо не действа по-твърдо. Неблагоприятното положение, в което бе поставен Путин, ограничи възможностите му за маневриране.
Липсата на достатъчно руски военни на терен, логично доведе до стъпка, която Путин гледаше да отлага във времето – военна мобилизация в Русия. Подобно действие обаче беше твърде рисковано, защото войната придоби ново измерение за руснаците – тя се прехвърли от телевизията в домовете им. Това неминуемо щеше да доведе до вътрешно напрежение в самата Русия – както и се случи. Мащабите на недоволството все още не са толкова големи, колкото се очакваше, но евентуални бъдещи загуби в жива сила, могат да създадат проблеми на Путин. Референдуми в окупираните територии, които първоначално Кремъл отлагаше, пък ясно показаха, че Москва бърза, за да не претърпи още по-големи загуби в Украйна.
Какво да очакваме?
Бързите референдуми възпроизведоха страховете на Украйна и Запада, че Русия ще пристъпи към анексия. Присъединяването на чужди територии към Руската федерация (макар и непризнати от никого) дава възможност на Путин за практически частичен успех, който е глътка въздух, а и затруднява възможността на Украйна за освобождението им. От Кремъл нееднократно са заявявали, че нападение над новите територии, ще се счита за нападение над Русия. Защитата им с ядрено оръжие всява страхове, а прекрачването на тази граница, може да доведе до неконтролируеми процеси, от които победители може и да няма.
Изглежда, че Путин действа както в началото на войната. Ако се изходи от действията му от тогава, може да се изведе някаква логика на бъдещите му стъпки. Анексирането на украинските области Луганск, Донецк, Херсон и Запорожие са вече факт. Следващата стъпка е вероятното изпращане на мобилизираните руснаци в тях. При евентуална ескалация на военните действия, Путин е способен да обяви и официално война на Украйна.
Под въпрос остава и използването на тактическо ядрено оръжие от Кремъл, което се коментира все по-усилено. Изглежда като пълна лудост да се пристъпи към подобна опция, но това може да е последната крачка, ако Путин тотално изгуби нещата от контрол. За подобни страхове говори и наличието на американски разузнавателни самолети около руските граници. Използване на тактическо ядрено оръжие обаче, ще доведе до последици, от които връщане назад няма. Ако Западът не отговори, ще се създаде прецедент. Ако отговори, бъдещето е неизвестно.
За автора
