Мемоарите на един артист – Тодор Генов

Всички сме свикнали да гледаме лицата на актьорите от сцената или екрана. Прожекторите да описват страните им и да заслепяват погледите ни. Свикнали сме да виждаме блясъка, цветята на финала, да слушаме аплодисментите. Но не вникваме зад кулисите. Не надзъртаме зад завесата, за да не развалим магията. А зад блясъка и прожекторите стоят хора като нас и вас. Със своите копнежи, страхове, радости и преживявания. Свикнали сме да взимаме интервюта, да представяме едната страна на монетата, но какво ако монетата се разгърне като свит лист и разкрие истинската си същност? Какво ако разкажем историята така, както никога не е била разказвана досега?

С фотографа Александър Карамфилов създадохме поредица, в която ще Ви запознаем с изминатия път на творческия екип от Драматичен театър Пловдив. Черно-белите фотографии улавят моментите, трептенията на мускулите, емоциите в очите, докато артистите споделят историите си пред нас – без задръжки, без цензура. Кръстихме поредицата „Мемоарите на един артист“, а текстовете ще пиша от първо лице, все едно те държат перото на миналото си и го описват интимно и съкровено, само за тези, които са готови да го приемат.

Този път Ви срещаме с един човек, отдал целия си живот на изкуството – Тодор Генов. Човек, който е преминал през множество промени в пловдивския театър и ги е преживял всичките до една. Ето и неговият разказ:

Никой в рода ми нe подсказваше по някакъв начин, че ще стана актьор. Моите родители бяха обикновени хора, но с вродена общителност. И майка ми, и баба ми имаха отношение към хората, гледаха на света с широко отворени очи. Баба ми беше много особена жена. Научил съм от нея неща, които правя и до ден-днешен. Тя живееше в Брезово, беше кафеджийска дъщеря. Красива, стройна, поддържаше се. Не е работила никога, но готвеше и носеше храна на работниците на нивите. Помня, че един ден ме видя как се мия на външната чешма и си бърша лицето с кърпата. Спря ме и ми каза: „Не така, бабе! Като вземеш кърпата, няма да търкаш, а само ще попиваш водата. Това е лице, то е нежно, не трябва да го стържеш“. Имаше едно голямо огледало в стаята си, а на пътната врата имаше друго, по-малко огледалце. Попитах я: „Що, бабо, нали си се видяла на голямото огледало?“, а тя ми отвърна: „Трябва да видя как изглеждам, преди да изляза, защото навън ще ме видят чуждите хора. Когато излизаш пред хората, трябва да бъдеш в много добра форма. Никога не изглеждай зле, за да не те мислят добрите хора дали си здрав, а лошите да не злорадстват, че си се разболял“. И наистина, ако беше бледа, си щипеше бузките да се зачервят.

Завърших Техникум по хранително-вкусова промишленост, който беше създаден към университета. Още тогава притежавах чувство за хумор и обичах да си правя майтапи и на едно празненство на читалището изиграх разказа на Чудомир „Не съм от тях“. Смешното беше, че у дома, докато го учех, постоянно вървях наляво-надясно и така го изиграх и на сцената, а зад кулисите само ми викаха: „Спри се, спри се, бре, и говори“. Да, ама не можех да се спра! Та това са ми първите театрални стъпки.

Бях много добър по Литература. Учителят ми даваше стихотворения и ме караше да им правя разбор. Умеех да чета зад изреченията. В същото време бях много зле по Математика и учителката изобщо не ме харесваше. Тя ме направи анти-математик. Изкарваше ме на дъската и като видеше, че не мога да реша уравнението, ми викаше: „Е, това не ти е сцената“. Един-единствен път успях да реша едно уравнение, а тя, за да не го провери, попита една от съученичките, която беше добра по Математика, дали съм го решил правилно. Не ѝ повярва, когато ѝ каза, че е вярно, и попита друг съученик. И на него не повярва, изправи се пред дъската и започна сама да го проверява. Като видя, че е вярно, ми даде още едно уравнение, което, разбира се, не реших. Тогава каза: „Така си и знаех! Седни – двойка!“ Не ме поощри, не прие, че имам друг талант. За да си педагог, не е достатъчно да имаш знания, а да подхождаш индивидуално към всеки.

Когато кандидатствах във ВИТИЗ, кандидатстваха още близо 2000 човека. Аз се подготвях сам. И тогава, като сега, се правеха предварителни разговори с преподавателя, който взима клас. Клас взимаше проф. Мандаджиев, който беше и директор на Сатиричния театър, с асистент Коко Азарян. Аз останах последен на консултациите и тъй като го извикаха в „Сатирата“ по спешност, ми каза да се върна утре. На другия ден отидох, но водеше разговор с колеги артисти. Въпреки това ме пуснаха и като влязох в кабинета, видях на дивана Георги Парцалев, Георги Калоянчев, Григор Вачков и Нейчо Попов. Мандаджиев ме попита имам ли нещо против да изпълня материалите пред тях, за да не ги кара да чакат навън, и аз се съгласих. Първият ми материал беше разказът „Страх“ на Николай Хайтов. Започнах да играя, но толкова се бях вглъбил, че не възприемах нищо около себе си. Чувах едва-едва, че се смеят, все едно в далечината. След това изиграх монолога на Подкальосин от „Женитба“, когато бяга през прозореца. На него също се смяха. После си казах баснята и стихотворението, професорът ми направи някакви забележки и си тръгнах.

След двайсет дена започнаха изпитите. Обикновено се запознаваш с този преди теб и този след теб. Аз се запознах и сприятелих с Иван Естатиев. Него за изпитите го беше подготвил Парцалев. Докато чакахме да дойде време за II-ри кръг, седнахме да пием по бира в „Прага“ – заведението точно срещу Академията. По едно време Парцалев мина по тротоара и като видя Иван, извика: „Иване, какво правиш тука, бе?“ „Ами, пием по бира с колегата, че минахме I-ви кръг, да полеем…“ – отвърна Иван. „Ти него не го гледай, той е вътре, а ти отивай да репетираш!“. Тази реплика мина и замина през ушите ми. Изобщо не се сетих, че той ме е гледал преди месец. Е, приеха ни и двамата. С Иван деляхме обща квартира, в последствие той стана директор на търновския театър за пет-шест години.

Мандаджиев ни научи на много, включително как да се спасим, когато работим със слаби режисьори. Той ни научи да записваме две неща, свързани с ролите ни, за да изградим по-ясен образ – какво казват другите за нас и какво казваме ние за себе си. Коко Азарян пък ни повтаряше, че дори на улицата не трябва да забравяме, че ще ставаме актьори. Че трябва да запечатваме различни образи – кой каква походка има, кой какви физиономии прави. Актьорът трябва да бъде една богата личност, натрупала житейско познание, за да може чрез способите на театъра да оформя образ.

Бях III-ри курс вече. Един ден Парцалев ме видя в Академията и ме викна в гримьорната си да му кажа отново монолога на Подкальосин, защото го правят в „Сатирата“, а моят вариант много му харесал. Но аз нищо не помнех вече, ако го бях направил, щеше да е напълно различно.

Когато завърших Академията, ме разпределиха в Димитровград, заедно с Иван Добчев. Работехме съвместно в пиесата „Иванов“. Той дойде в Драматичен театър-Пловдив преди мен, тъй като аз катастрофирах тежко и прекарах една година в болница. Когато се върнах в Димитровград вече си бях подал заявлението за Пловдив, но ходех с помощта на бастун, затова реших да изчакам, докато се възстановя напълно. Никой нямаше да ме търпи в пловдивския театър куцайки. Останах още една година и тогава се прехвърлих.

Първата година бях по заместване, а на следващата ми дадоха главната роля в „Карнавална история“, която бе и моят истински дебют. За щастие, я режисираше големият Митко Гочев. Той не е традиционен режисьор, а символист и така работеше, че се чудехме какво правим. Една седмица преди премиерата се събра художествен съвет, където се реши, че пиесата потъва и освободиха Митко. Изтеглиха го в почивната станция на театъра, а Иван Добчев пое нещата. Той успя да вкара спектакъла в ред за една седмица, а по-късно Митко Гочев замина за Германия, където направи шедьоври и го носеха на ръце. Просто бе твърде особен за метода на Станиславски, по който работим тук.

Освен в театъра, десет години работех в Радио Пловдив. През 1980 година с актьора Марио Маринов и редактора на хумористични предавания Кико Папазян направихме „Шу-шу му-шу, между нас да си остане“. Автори и журналисти пишеха за градски нередности, а ние ги усмивахме. Като дойде демокрацията си отдъхнахме и си мислехме, че най-после няма да ни е страх да говорим свободно, защото дотогава някои неща се налагаше да ги завоалираме. Стана точно обратното – съкратиха ни! Радиото също беше притурка към израстването ми.

През 97-а директор на Драматичния театър стана Петър Радевски. Той направи дълъг списък с хора, които уволни. Сред тях бях и аз. Тези уволнения бяха заради тогавашната министърка на културата, която беше казала, че в България има прекалено много театри. Вместо да се радва, тя реши, че трябва да играе ножицата. Народът беше много просветен и според мен политиците искаха да затъпее. И успяха! За трийсет години народът затъпя достатъчно, че да го лъжат и управляват по-лесно. Та Петър имаше поръчка да съкращава. От близо осемдесет артисти останаха петнайсет. После се разбра, че и една пиеса на Дядо Вазов не могат да направят с тази бройка.

В този период всеки трябваше да се спасява поотделно. Започнах да работя с Краси Възкресенски, който създаде частен театър. Репетирахме в различни зали из града. Краси е перфектен организатор и пътувахме много – по детски градини, по други градове, по училища, в читалища. След една година махнаха Петър Радевски и на негово място дойде Асен Шопов, който ме върна на работа. На рождения ми ден – 29 януари, четяхме една пиеса в неговия кабинет. След репетицията, решихме да се почерпим по случай празника ми, но отвън на улицата маршируваха привърженици на СДС със скандиранията: „Кой не скача, е червен!“ Един от колегите ми си тръгвал, вън го спрял журналист и го попитал къде са другите. Колегата ми се пошегувал: „Еми, те червените горе пият червено вино“, но журналистът написа материал, че директорът Асен Шопов е червен. От отдел „Култура“ на кметството започнаха да го разчекват, а парадоксалното е, че Асен ми е разказвал как като е бил главен режисьор в Народния театър, след една постановка, на която е присъствал Тодор Живков, самият той му е предложил да му е поръчител за член на партията, но Асен отказал. Че кой друг не би поискал Тодор Живков да му стане поръчител?! А тези глупаци го разчепкаха и го уволниха. А като го уволниха, пак върнаха Петър Радевски. Но и той беше до време, после никой не искаше да го назначи. Не прокопса и то с основание.

Семейството ми не е обвързано с моята професия. Жена ми е много по-млада от мен, но се разболява много лесно. Имам две дъщери. Голямата живее в София, владее руски, италиански и английски език и работи в една американска фирма. По-малката замина във Франция през 2003-а година, за да учи Икономика в университета в Ница. След това изкара шестмесечна специализация в Париж, спечели конкурс в Монте Карло в една банка и до ден-днешен работи там. Съпругът ѝ е французин, той също работи в банка и всеки ден пътуват от Ница до Монте Карло и обратно. Съпругата ми ходи по няколко месеца годишно да помага за внуците. Те са палави момчета, луди до немай-къде. Там системата е много жестока. Те ходят на градина, но е повече като училище. Ако в 17:00 часа няма кой да прибере децата, ги карат в полицията. После си ги търсят в районното управление. Не е като при нас лелките да изчакват родителите.

Преди ходехме всяко лято във Франция, но в последните години доста по-рядко. Последно отидохме всички заедно преди две години, когато малката ми дъщеря и съпругът ѝ се жениха. На летището ни се случи много интересно препятствие. Трябваше да се прехвърлим във Виена, но отложиха полета. Фирмата ни пое и ни настани безплатно в хотел за компенсация. На следващия ден се качихме на друг самолет, който ни отведе в Ница. Като разтоварваха багажа обаче, се оказа, че само куфарчето на внука ми – сина на голямата ми дъщеря, е наличен, а нашите ги няма. А трябваше на следващия ден да сме на сватба. Щяхме да се изложим пред французите. А още по-смешното е, че колегите и шефът на дъщеря ми знаеха, че баща ѝ е артист и смятаха, че сме много богати. Сравняват ни с артистите в тяхната родина. Та, аз в много отношения крепя авторитета на българските артисти, че не сме прошляци. 

По природа съм вярващ, но не съм практикуващ. Много пъти съм слушал и гледал хора да разказват как в кома са виждали светлина, как са се издигали и са чувствали спокойствие, но в крайна сметка са се завърнали. Често си задавам въпроса как са се издигали, чували са и са виждали, при положение, че очите и ушите им са долу, на тялото? Значи теорията, че сме произлезли от маймуна, е вятър работа. А тя откъде е произлязла? На тази земя, която е била вряща лава и е изстинала след милион години, как ще поникне дърво, като прекрасно знаем, че трябва да има семка. Не може да поникне нещо, което няма основа. Може нещо някъде да се е взривило и да е пръснало парчета. Т.е. животът никога не се прекъсва. Вярвам, че е имало същества, които някога са идвали. А и духът ни е доказателство. Разбрах го по себе си. През първата година в Академията с Иван Естатиев вървяхме от Софийския университет към Орлов мост, където минаваше трамвай. Беше есенен сумрак, уличните лампи светеха. Като мина трамваят, под него падна човек. Влачи го чак до спирката. Събраха се хора, човекът беше разрязан, бликаше кръв, излизаше пара. Заговорихме се с другите, обяснявах какво съм видял, в същото време не спирах да гледам към падналия. По едно време един мъж ме попита: „Абе, момче, защо си пребледнял?“. Тогава осъзнах, че съзнанието ме е карало да гледам към мъртвия, а нещо друго ме е направило блед като восък. Ето ги двете неща – едното е съзнанието, другото е необяснимото. Тялото е земната приставка към живота, докато духът отива някъде другаде. Затова никой не се е върнал. Само си задавам въпроса дали и там има бедни и богати духове, дали и там няма равенство?

Аз самият никога не съм играл за „награди“ или за „театрални експерти“. Винаги и още играя само за публиката в салона. Театър без публика няма. Благодарен съм на пловдивската публика за тези четиридесет и пет години, в които съм излизал пред нея с удоволствие и отговорност…

Автор: Паулина Гегова

Фотограф: Александър Карамфилов

Още мемоари може да прочетете ТУК

За автора

Вашият коментар