Първата поява на Traveler on Stage (TOS) е имено в Пловдив
Форматът се радва на множество привърженици, дошли в дъждовния ден да послушат забавни истории, да се запознаят с участниците и да ги разпитат някой друг въпрос за техните пътешествия
В събота следобед залата на Limacon се изпълни с настроение готова да попие стотици необикновенни истории за пътуване. Събитието откри изпълнителйата Венета Цонева с няколко песни, с които призова публиката да се отпусне и да потанцува. Макар и да не беше част от презентаторите, младата дама разказа някои свои приключения, случили й се в Мароко. Тя споделя, че местните не говорят добър английски и често си нагаждат думите както те ги чуват. Така в един планински бар тя си поръчва „French fries“ (пържени картофи) , но тъй като са безсолни вика сервитьора и уточнява, че желае и „salt for the French fries“ (сол за картофите). След няколко минути тича келнерът и носи в една касерола ice (лед), защото на него така му е счуло и с усмивка го поднася на жената.
Друго, което тя споделя е, че оставиш ли бакшиш на румсервизът, те стават изключително загрижени, дори леко досадни и започват да ти звънят на всеки пет минути, питайки дали всичко е наред. Една вечер след като е оставила евро бакшиш на персонала за донесената вечеря, на телефона се звъни: „Всичко наред ли е мадам? Сигурна ли сте, че нямате нужда от друго? Добре, честита нова година, мадам!“ след което се затваря. Разбира се, Венета остава изключително изненадана от пожеланието, което получава насред един юлски ден, но по-късно разбира, че пожелавайки честита нова година, те имат предвид „Лека нощ“.
След разчупената обстановка в публиката, излиза и първата презентаторка – Сирма. Тя разказва, че дълго време е мечтала да иде на Малдивите и един ден от работата й се отдава шансът да обучава група деца там. Пристигайки, на разположение има само 24часа релакс, които тя прекарва в къща над водата, обикаля и лежи на всеки от петнадесетте хамака, прави йога и се учи да яде ориз с пръсти, както повелява местната традиция. Най-големият й страх там остават огромните прилепи, които и напомняли на Батман.
Друга дестинация, от която Сирма остава възхитена е Манхатън. Виждайки всички билбордове по Таймс Скуеър авеню, тя казва, че там рекламата е превърната в изкуство, което те забавлява. Любимият й пример е една реклама за кучешки приют, която гласи:
„Не можеш да срещнеш такава мацка по баровете.“
А минавайки през улици, кафенета и паркове, джазът звучи отвсякъде – за нея той остава символът на града.
Пренесена вече в магията на пътуването, публиката очаква следващия разказвач. Ненко енергично изскача на сцената, готов да сподели за бригадата си в Сан Франсиско и престоя си в Холандия. Казва, че приятелите му, които пътуват, се снимат за Инстаграм, а той прилага инстинктите си за оцеляване и не му остава време.
По време на бригадата си, Ненко решава, че тъй като квартирите са скъпи може да остане да живее в офиса на склада, където работи. Една вечер след като си пържи бекон, той решава да изхвърли мазнината от тигана някъде навън – „за да бъде по-еко", вместо да запушва мивката. Така той излиза, в търсене на подходящото място, но зад него вратата се хлопва и остава заключен навън. Разбира се, това е индустриална зона, той е единствено по джапанки и боксерки, а телефонът и ключовете му са вътре. Лутайки се часове сам през тъмнината, той открива Кевин. И Кевин като него е икономичен, той живее в колата си и тъкмо се приготвял за сън. Двамата се сприятеляват и Ненко приема поканата му да спи в колата. Оттам насетне двамата си пържат бекон заедно и споделят истории.
Друга дестинация, изпитала инстинктите за оцеляване на момчето, е Холандия. Отново като по-евтин вариант, Ненко избира да наеме каравана. Той стяга багажа си, който не се оказва никак малко и нарамвайки го на едно колело, потегля в търсене на караваната. Както се досещате – губи се, натоварен сред една гора, в тъмното, където „не може да се ориентира нито по звездите, нито по кравите“, но с идването на изгрева, успешно открива мястото, където „неговият съкараванник също все още не се бил нанесъл“.
Във Франкфурт, в един хостел, разказва, че най-сетне се почувствал като Бог. Ставайки сутринта, забелязва, че на съседното легло стои чернокож мъж и го гледа с усмивка. След малко разпънал едно килимче на пода и Ненко бързо се досетил, че той е практикуващ мюсюлманин и това е едно от петте времена през деня, в което той трябвало да се моли в посока Мека. Е, Мека била през неговото легло и съответно сякаш човекът се кланял на него.
Александър пък отива във Виена, за да подобри немския си, но любовта му към велосипедите и шоколада, там се оказва свързана. Младежът споделя, че във всички магазини е разрешено да пазаруваш на колелото си, а на всеки ъгъл се продават шоколадови вело части. Освен това науча и много нови факти – например, че едно време конете са приличали на прасета, а Мария Терезия е имала шестнадесет деца, което го навежда на мисълта, че на филмите за нея трябва да слагат червена точка 16.
След Александър, на сцената се качва Христина. Тя пътува до Кабо Верде, Африка. Стягайки багажа си, нарамва със себе си някои типично български неща, които да й напомнят за родината – бурканче лютеница, ракия и мускалче розово масло. Още на първата вечер с групата й се изгубват в едно гето, където предварително били предупредени да не ходят. Там срещат Руи – царят на гетото, а той ги води на фестивал и им осигурява евтини билети. В знак на благодарност, групата оставя бурканчето лютеница, което е истинско щастие за местните. Няколко дни по-късно изкачват вулканът Пико де Фого, където танцуват под ритмите на африканска чалга и отварят домашната ракия.
За личностно развитие до Амстердам отива Иво. Мотивация за това свое пътуване той открива в Инстаграм, където всички го заливат със спам от снимки от различни кътчета на света и решава, че и той иска да е от тези спамещи хора. В Омен, той е изпратен с тридесет човека група, в близост до езерце с патета и горичка. Но тук започва и неговото приключение – разделят групата на 5 по-малки и с един сандвич пускат всички да оцелеят няколко дни, поставяйки им различни задачи. Тръгвайки на това приключение, те изживяват невероятни моменти, взимат множество стопове, учат хората да казват „обичам те“ на български, обясняват многократно на случайните хора у които нощуват, че няма да ги оберат, но задачата да прегърнат овца остава неизпълнена. Само телената мрежа, през която тече високо електричество е причината тази любов да не се осъществи. Иво обобщава случилото се така – четири къщи, църква, в която не им разрешават да пренощуват и един кон.
Едно послание е причината за следващото пътешествие, то гласи-All you need is Ecuador (Всичко, което ти трябва е Еквадор). Съответно Бойко няма повече повод за размисли и тръгва. Един месец, една държава и никакъв план, а разбира се, и домакинът Хорхе. Обикаляйки в Кито, мъжът среща ирландец, който се чуди къде да преподава английски – дали в Перу, или във Варна? А по време на разходка из гората, открива швейцареца Христов, който живее в дървен лодж там. Следва почерпка с традиционно еквадорско ястие, което разбива на прах всичките стереотипи на Бойко – пържени мекици. В навечерието на нова година, той се връща в хостела, където се очертава спокойно пийване с група германци. Но както повелява, честването на нова година не може да бъде мирно и кротко – посрещат я по български, по германски, та дори и по еврейски. На сутринта, или по-точно на обяд, Бойко си вади поуката „Никога не подценявай германците!“
Последно приключение разказва Ина, която заминава за Индия за седем месеца. В общежитието, където я настаняват е пълно с плъхове, гълъби, битки, хинди, неработещ рутер и DNS, което тя в последствие научава какво е и как да го оправя. В училище научава и най-важното: „Който не опитва, никога не губи“ и прилага мотото в предизвикателствата на Индия, които среща по пътя си.
Първото от тях е общежитието – едно светло прозорче, за което истината далеч не е толкова светла. То гледа към строителни обекти и майстори, а през вентилатора на банята връхлитат гълъби. Интернет връзка има само в коридора и тя стига единствено с половин изречение да кажеш:
„Добре сме, мамо! Невероятно е!“
Друго предизвикателство, което тя се научава да посреща, е да поема отговорност и да понася последствията. В училище твърдо били решени да ги научат как да мислят и в какво да вярват -без лично мнение и без логика. Минути преди едно нейно състезание по дебат, преподавател идва и точно й обяснява какво трябва да защити и с какви аргументи да си послужи, но тя действа на своя глава и споделя това, в което вярва. Резултатът се харесва на всички останали, с изключение на учителя, разбира се.
Други хора, които по-добре от Ина знаели какво иска тя, били рикшаджиите. Те предлагали по-изгодни оферти и за по-малко пари, с които тя стигала навреме до Делхи.
Друго очакване било, че влаковете ще бъдат организиран транспорт, но в лист WL (waiting list) – без билети и четиринадесет часа, тя и групата й пътували не само между вагоните, но и между тоалетни “Indian style” (индийски стил) и „Western style“ (западен стил).
В друго приключение, групата се среща с разтегнат мускул, сцепена вежда, губене и намиране на член, изпускане на влак, за сметка на возенето с нощен автобус, но в крайна сметка пристигат на водопада Doodh Sagar fall. Той е олицетворение едновременно на рая и ада, защото пътят до там е десет километра през джунгла, по джапанки, прекосяват се две реки, заради надуваеми водни жилетки се депозират паспортите, което кара Ина през сълзи да си зададе въпроса: „Това сега защо си го причинявам!?“ Но след дългата победа на психика и физика, чувството, което тя изпитва, е вълшебно.
След много смях и положителни емоции е време за края. Публиката е свободна да задава въпроси към участниците и по всичко личи, че желанието не е малко. Първият въпрос е насочен към всички: Кое е най-странното нещо, което сте яли? Един от участниците определено изпъква със своята история за плода дуриан. Описва миризмата му като чорапите на войник, измарширувал тридесет километра. Допълват, ч е на табелите в хотелите има забранителни знаци: „Без кучета“ „Без храна“ „Без дуриан“, защото в един хотел дори сменили тапетите, попили от миризмата на ароматния плод.
Следващият въпрос е към Ина, питат я за срещите й с животни или насекоми в Индия. Тя не само, че има такава среща, но и е изключително предизвикателна. В банята на общежитието й, вентилаторът е дупка в стената с три железни, въртящи се перки. Един ден, когато тя решава да се изкъпе и тъкмо е нагласила магията на топлата и студената вода, се чува странен звук, а на пода връхлита тяло на гълъб. Скорострелно Ина изхвърча от банята и застава гола пред вратата, а съквартирантката й – в рубенсова поза я пита: „Ко стаа?“ Жената притеснено й обяснява, че вътре има тяло на гълъб и не може да влезе, защото е касапница. Необезпокоена, съквартирантката запитва със същия спокоен тон:
"Ауу, ми кво прайм?“ След няколко минути чудене, двете слизат да търсят помощ. Първо отиват при готвача, който им обяснява, че няма право да ходи по стаите, но ги съветва да изчакат „сурач“, което гласи „утро, слънце…“ , но Ина е притеснена, неможеща да чака сурач, тя се обръща към охраната (малко, фино същество, индийче). Момичето вади една сопа и смело отива към банята. Оглеждайки мястото с копието в ръка, тя казва, че вътре няма нищо, но на следващия ден ще се погрижи да сложат мрежа на прозорчето.
Повече за TOS и миналите издания на събитието под тепетата може да видите ТУК
За автора
