Мартин Карбовски: Истинският журналист трябва да притежава пистолет

Мартин Карбовски е един от най-скандалните и провокативни журналисти. Виждали сме го по телевизията, чели сме негови материали и по електронните медии. Той пише поезия, автор е и на пиесата по действителен случай „Крава“. Името му често повдига въпроси и поражда разнообразни емоции в обществото – между недоволство и подкрепа, а истината може би е някъде по средата.

На 3 юни Мартин в галерия „Арсенал“ се проведе среща с фенове или любопитни към личността му пловдивчани. Минути преди срещата си поговорихме за журналистиката и изкуството, живота и как всички те се сливат.

Какъв мислите, че трябва да е истинският журналист? И какви са българските журналисти?

Истинският журналист трябва да притежава пистолет, защото ние нямаме дълга история в журналистиката и всъщност можем да обявим за първи журналисти Ботев и Захари Стоянов. Това са хора, които са разбирали от оръжия, бунт и ум. В момента нямаме много журналисти, които разбират от тези неща, а пък имаме ситуация, в която си заслужава да се обсъди един бунт. Не знам дали си заслужава да се организира, не знам дали е нужен сам по себе си, но сме длъжни всеки ден, както си месим хляба и както поддържаме свободата си, така и да обсъждаме бунта си.


Разбира се, нацията застарява, става мързелива, не ѝ се бунтува. Другата част – по-младата, бяга, а тази, която остава, яде замаяно кренвирши. Задоволява се с евтиното. И почвам да мисля, че човек, който има кренвирши и телевизор вкъщи, няма нужда от бунт.

И стигнахме до това, че журналистите в момента, за мое огромно съжаление, нямат дори план. Или както казва Фиби от „Приятели“: „Те дори нямат пла“. А Ботев и Жендо са имали план.

Нашата журналистика беше скопена и до голяма степен изнасилена от политиците, особено през последните 10 години по времето на Борисов. Не можеше да се направи нещо, което не е одобрено от една мрежа от хора на Борисов. Сега тази мрежа продължава да работи в интерес на американци. Работи още в интерес на стопирането на реформите, в интерес на антируските настроения, но не работи за изясняване на житейски проблеми, на човешките задачи и най-вече не възпитава.

Журналистиката трябваше да е пример. Знам, че нито Захари Стоянов, нито Ботев по тяхно време са били пример, но ние ги обявихме днес за идеалния пример, за идеал. Така че трябва да сме като тях. Разбира се, говорим за война на духа, не говорим за крадене на кораби по Дунава.

Предполагам, че това явление не е чисто българско, а е в глобален мащаб.

Не е точно така! Сега, когато има противоречие в руското общество, се появиха много хора, които скочиха и се обявиха срещу Путин. Ето един добър пример. Колко от тях бяха намачкани, колко бяха глобени… това е нормалният механизъм на демокрацията: казваш нещо, не се харесва на властта, тя се  изправя срещу тебе. На Запад имаме Асандж, имаме все още едно тупкащо сърце, което търси истината. А у нас има чинопочитателно микрофонодържане.

Ние изгубихме няколко жанра в журналистиката, въобще – разследване, материали за деца, за сираци, за социални домове, старци, затвори. На всичко това по времето на Борисов се хлопна вратата и не се работи по такива проблеми. Дори се смята вече, че те са невъзпитани теми. И това е беда, която не се случва на друго място. Доброволно ние предадохме концепцията си да работим на терен. Украйна е Ватерло за българската журналистика. Основно звездите у нас продължават да бъдат – както беше Бойко, сега Киро. Той е изразител на инфантилни антируски настроения и сякаш затова е най-преследван с микрофоните.

Според Вас кое е по-ценно за един журналист – да промени малките неща, човешките истории или да направи нещо грандиозно, тип – огромно политическо разследване?

Огромно политическо разследване у нас е невъзможно, защото с помощта на парите от ЕС се създаде една цяла класа, не просто мрежа или ОПГ, а цяла класа, която усвои тези пари. Докато българите не видяха почти нищо от тях. Може да измерите колко магистрали са направени през последните 10 години и ще разберете, че съм прав. В тоя смисъл всеки, който тръгва да прави разследване, стига до мълчание, затваряне на врати и най-вече до това единият бандит да удари другия. Ако някой въобще иска да говори, то е за да удари съучастника си. И ставаш невинен съучастник в техни войни.

Нещо велико може да е  голямо интервю с Путин, папата или Чомски. Ние сме правили дотук само с Чомски. Но журналистиката трябваше да работи много просто – да се поставя един човешки проблем, а той да се решава после от политиците. И политиците трябваше да ги е страх, не просто от журналистите, а от общото недоволство, което журналистиката поражда.

Нямаме в момента големи задачи. Имаме малката задача да запазим свободата си. И докато в момента текат проамерикански, прозападни, единствено разрешени настроения, ние няма да запазим свободата си. А тази свобода ни завеща същата тази Америка. От нея научихме какво е свобода на словото. Това е постамерикански парадокс. До скоро имахме източна традиция да си убиваме поетите. Сега спазваме същата традиция, но със западен знак. Това, което се опитвам в момента да правя, е да избегна тази съдба, защото убийството не е само физическо, то е и социално, то е и заглушаване на гласа.

В момента с новите медии донякъде можем да компенсираме липсата ни в телевизиите и свободата там, но пак не е достатъчно. Трябваше този разговор за журналистиката да е един много голям спор между различни журналисти. В момента се случва само едно – просто е забранена едната гледна точка. Вижте Георги Лозанов в какво се превърна.

Ако се усъмниш, ако задаваш въпроси отвъд лозунгите, биваш остракиран. Не мога да повярвам, това го правеха досега само комунистите. А Маркс е казал: „Съмнявай се“.

Пиесата Ви „Крава“ е метафора на политическия и социален живот в страната. Така ли възприемате България – като изгубено животно, което не може да се завърне у дома?

Ами България какво представлява – фикция, обособена от група хора. От тази група хора около 200 000 човека живеят в няколко големи града и имат добри възможности. Всички други изтляват на село. Или се опитват да произвеждат и не могат, или бягат и носят пици на запад. Объркаността, липсата на изход, това да заседнеш се случва с цяла една страна. И нищо не се прави да излезем от дупката на най-бедна, най-слабо развиваща се и най-умираща държава-крава.

Затова смятам, че България е кравата, която се заби между Европейския съюз и някъде в ничията земя. И нито сме свободни да излизаме, нито сме свободни да търгуваме, нито да работим, ние сме полуживи. Ние сме хора с европесйко качество номер 2, дори стоките ни са второ качество европейски. Ние не се справяме с демокрацията. Проектираме я като феодален модел, в който свободните хора биват мачкани, карани да плащат партиен данък и много свободни хора бяха убити метафорично – през съда, през клевети, през медиите. Повтаря се един нов идеологически съд, чистка.

В момента имаме една послушна маса колеги, която произвежда много добре жълти новини. Към това се произвежда едно ориенталско шоу. Примерно, много успешен проект  беше „Ергенът“. Искам да поздравя екипа на „Ергенът“. Упадъкът личи в лъскавите кадри на риалити форматите. Проблемът е, че само това е успешният, разрешен жанр. Забранен е жанрът „разговор с обикновените хора“. Ерго, екипът на Карбовски не е разрешен. Аз смятам, че в момента сме забранени. Медиите служат на едно посолство. На американския интерес. А американският интерес рядко е български. Трябва това някойда го каже. Ще го кажем в малка медия, щото в големите не може.

А как възприемат пиесата зрителите? Имаше турне из различни театрални сцени, така че сигурно имате обратна връзка.

Зрителите пълнят залите, до тук сме на 60-70 процента. Има някои хора, които излизат, когато тръгне да говори един глас, който прилича на Бойко Борисов. В началото публиката беше много изненадана, защото театърът, който винаги е бил позорище на известните, на политиците, на Наполеон, на гръцките властници в дреновстта, у нас не съществуваше, в този смисъл. У нас свикнаха да гледат театър със семейни, безопасни, безобидни смешки и вицове за тъщата. А пиесата се заяжда с новите постулати, с абсурда им и с отричането им. Задава въпроси:

Кравата мъжко теле ли ще роди? Защото, ако е мъжко – ще го направим на луканка. Значи може да избира дали е мъжко, или женско (това се казва в пиесата), но защото като знаеш, че ще станеш на луканка, никое мъжко теле няма да каже аз съм мъжко. Ще каже аз съм женско теле. Аз съм кросдресър теле, за да оцелея.

Целият социален инженеринг в последните години прилича на много ляв и много лош проект. Проект, който затруднява комуникацията и развитието на нашата страна. Никой не работи по отношение на икономиката и развитието на държавата, а се работи по това да има прайд. Трябва да има прайд, но само с прайд кой ще отиде да прекопае зелето? Прайдът няма да прекопае зелето. И аз като човек, който иска да разбере проблемите на тая страна, почнах да се занимавам със зелето. Докъде стигнах? Защото прайдът няма проблеми, той е добре финансиран. Но зелето и картофите се оказаха на смъртно легло. И затова сега картофите са полски, а зелето е румъснко.

Журналистът във Вас уби ли писателя?

Има такъв риск. Журналистът дава непрекъснато материал и повод на писателя да почне да пише. Но писателят е мързелив. Журналистът е свикнал да пише и да си вземе хонорара. Писателят трябва да пише много повече за много по-малък хонорар. Но пък в момента и писателят в мен, и журналистът в мен са еднакво безработни. Затова, ако искаме да ядем и да храним двамата – журналиста и писателя, в тази схизма, в тази шизофрения – ние даваме приоритет на журналиста. А писателят би трябвало да събира бисерите в журналистическата помия, ако не го мързи.

Писателската работа е по-ювелирна от журналистическата, изисква се време и за човек като мен, който е свикнал да работи със срокове и да ги спазва, не мога да се органзиирам. Нямам срок, за да завършва каквото съм тръгнал да правя като писател. А и пак ще кажа, че мотивацията е почти нулева, защото цяло едно поколение писатели умря пред очите ми – и метафорично и буквално умря. От глад, от гняв, от оня Паркинсон, който се създава, когато станеш не просто непродаден, а и неразбран, и бит, и безсмилен. И сам.

Повечето писатели са чувствителни хора, не са като мене. И писателите не издържаха – алкохол, наркотици, самоизяждане на поезията. Виждал съм поет, който пише стихотворение и после си го изяжда. Със зъби и ярост го дъвче и гълта, за да подчертае и убие безсмислието да си поет в България. Ние сме деца на руската литература. У нас имаше повече руска литература, отколкото американска. Но литературата не може да има география. Интересът към Леонид Андреев се прехвърля върху Гинзбърг и Керуак. И тук изпадам в несвяст. Руснаците никога не забраниха Гинсбърг, Керуак, Гор Видал, дори Буковски и Ъпдайк. Издаваха ги. В момента американската цензура е по-злокобна от съветската. Съветската система даваше възможност на децата да учат какво е поезия.
Днес американският мир пропуска да ни образова. Образова ни само полово.

Като журналисти се сблъскваме с реалността, а писателят измисля фантазии. Вие успявате ли да измисляте, или Ви влече документалността?

Не, документалността и художествеността са две сестри, стари моми, които живеят и плетат гоблени и не си пречат. Но все пак, всяка художественост е инспирирана от реалността, което обяснява и наличието на Бог. Нито една художественост не може да избяга от реалността, дори фантастичният роман. Той е основан на това, което знаем за света в сегашния му вид. Противоречието не е вътре в човека, а е във вечната битка и катарзис между човека и очакванията му. Когато тръгнеш да работиш нещо и когато не се получава – ти си представяш, че ще изградиш замък, а то става кочина. И затова изключително важно е да се занимаваме със социални науки и с политика, защото социалните науки и политиката изграждат замъка. Или правят от замъка кочина. В тоя смисъл, сблъсъкът и на писателя, и на журналиста е с реалността. Катастрофа с очакваното. С това, което ще стане.

Целият проблем с демокрацията е проблем с очакването. Ние очаквахме повече свобода, повече възможности, а получихме по-малко. По-малко хора и по-малко въможности. Получихме, според мен, един доста неприятен български, балкански Холокост в Сърбия, в Югославия, а през 90-те години у нас геноцидът се появи като чалга. Говоря за унищожение на цели култури, на цели групи хора. Говоря за раздробяване и оставяне на тези групи хора да изтлеят. Как да го наречем – Холокост или геноцид? Според мен е Холокост, защото е узаконено и медийно обосновано. Но смъртта си е смърт. Българската смърт е пред очите на света, пред очите на законотворчеството, пред очите на политиците. Ние я узаконихме или най-малкото не ѝ се противопоставяме. Когато режат глави на мегдана, за да те потурчат, ти се противопоставяш. Когато щракат с пръсти и всички вече слушат само турска музика и наргилето стана култура, не се съпротивляваш. Защото вече е мода. И реално вече новите робства се проектират не като насилие и подчинение, а като мода. Те ни накараха да плащаме за това, което ни направи чужди на себе си.

Ние в момента имаме много ясен рейтинг какво се търси в Интернет. Заради работата ни. Това, което прави впечатление, което също е интелектуален геноцид, е липсата на план на национално съзнателно ниво. Като пуснем материал, че парното ще се увеличи със 120 %, съзнанието на нацията не реагира. А би трябвало да се очаква взрив. След това пускаме материал за гащите на Дани Петканов. Повярвайте ми това е експеримент, няколко пъти си позволихме да го направим. И ще продължаваме. Дори публиката пита: „Що го правиш това бе, Карбовски, дали ме интересува това?“ Мен не ме интересува. Надявам се да има жена, която  се интересува от гащите на Дани, това му пожелавам. Но материалът за Дани Петканов, този не лош човек, прекрасен бих казал, мъж с проблеми, е 200 пъти по-четен от материала за парното. Факт!

Ето тука вече е големият избор на журналиста и писателя – с какво да се занимават. С Дани Петканов или с парното. За Дани Петканов имаме план. За парното – нямаме. За клюките имаме глад. За клеветите имаме жажда. Без жълтото не дишаме. А организацията на живота ни, парното, топлото, човещината, бъдещето, децата – някой има ли план? Или поне „пла“…

Фотографии: Ванеса Попова

За автора

Вашият коментар