Големият български актьор Христо Шопов няма нужда от много представяне. Всички сме ставали свидетели дали от екрана, или от сцената на неговия талант. Талант, който се предава във фамилията Шопови от поколение на поколение. Като се започне от дядо му, който е основател на старозагорския театър, та се премине през великия Наум Шопов и се стигне до сестра му Лиза Шопова, а вече и сина му – младият Наум Шопов.
Христо Шопов е от онези актьори, които даваш за пример как би следвало да се държи и да мисли един творец, който си тежи на мястото. Разговаряме с него за нещата от живота и изкуството.
Тъй като произлизате от семейство на артисти, е нормално, че сте поели по този път. Чудно ми е обаче какъв щеше да стане Христо Шопов, ако се бе родил в друго семейство. Мислили ли сте за това?
Първо, със сигурност нямаше да бъда Христо Шопов. Оттам нататък, нямам никаква идея. Да, със сигурност семейството ми има значение, иначе едва ли щеше да ми хрумне да се занимавам с това. Кандидатствал съм три пъти във ВИТИЗ. Бях решил, че ако не ме приемат и на третия път, ще стана милиционер.
Съвременният театър отговаря ли на Вашите представи? Как според Вас трябва да изглежда, какво да провокира, какво да разглежда като теми?
Темата е дълга, но отговорът е – не, не отговаря, а за това има много причини. В последните 15 години театърът наистина се превърна във форма на забавление. Хората много рядко ходят на постановка, ако не са сигурни, че е смешна. Което, до някаква степен, е разбираемо. Но за мен театърът е нещо малко по-различно. Ще прозвуча помпозно, не обичам такива определения, но за мен той е мисия. Публиката трябва да се възпитава на вкус, което според мен в последните години не се случва. Напротив – важното е единствено да е смешно.
А това не идва ли от факта, че хората не се смеят достатъчно в ежедневието си и търсят други източници?
Не, не мисля! Не трябва да подценяваме зрителя. Разбира се, в една хубава комедия няма нищо лошо, не съм против това, но едни от най-касовите заглавия доста флиртуват с публиката, правят всичко възможно, за да се харесат, а според мен не това е най-важното.
А в киното по същия начин ли смятате, че се развиват нещата?
В киното е малко по-различно. Там пък има друг нов уклон да се създават, в повечето случаи, високо интелектуални филми, които са по-подходящи за фестивали, а не за публика. Все пак, не трябва да забравяме, че филмите, постановките, телевизията и сериалите са направени, за да се гледат от публика и би било хубаво, ако с годините вкусът се подобрява.
А съвременна България? Доволни ли сте от това каква е, или бихте променили нещо?
Аз не мога да променя нищо, просто защото политиката никога не ме е занимавала. Но не, не съм доволен и ситуацията става все по-зле, а хората са все по-объркани. Мисля, че предстоят много интересни избори, може би в някаква степен и весели.
Като заговорихме за избори, много културни дейци, включително актьори и режисьори, решиха да стават народни представители. Вие, като творец, смятате ли, че подобни решения са в ущърб на гилдията, или обратното – това е начина за по-успешното ѝ развитие?
Честно казано, не мога да преценя. Лично себе си не мога да се видя в парламента или в правителство. В годините е имало опити хора да търсят контакт с мен в опит да ме приобщят, но винаги съм стоял в страни. Единствено сега си позволих, макар и формално, тъй като нямах възможност да подпиша документите, да подкрепя кандидатурата на проф. Герджиков. Това е първият път, в който по някакъв начин казвам какво мисля.
От една страна, според мен творците нямат място в парламента, но от друга страна, нашите професии са толкова специфични, че ако човек не е в бранша, няма да знае какви са нуждите и какво трябва да се промени. Министър на културата да речем трябва да е доказал се човек. Много подходящ би бил един успешен директор на театър или опера, защото знае как се работи в институция.
Защо сега сте решили да подкрепите някой?
Всъщност, преди 30 години имах период, в който съм гласувал „За“. Бил съм по площадите, вярвал съм сляпо, бил съм убеден какво искам да се случи. После започнах да гласувам единствено „Против“ и да избирам по-малкото зло. Не познавам лично проф. Герджиков. Той се появи и започна да говори за обединение. Да, това са само едни думи, но ми харесва как мисли. Мисълта му тече гладко, разбира се какво иска да постигне и нямам нищо против да бъде президент. Подкрепям личността му, а не партийната му принадлежност.
Като актьор, участвал във филм, номиниран за „Оскар“, как определяте отношението на българите към съвременните творци, достигнали подобни висини? Смятате ли, че умеем да се радваме на успеха на сънародниците си, или по-скоро ни избива на завист?
В България, за съжаление, много силно се люби и мрази. По-силно се мрази! Към успелите хора хейтът е много голям. Не мога да го сравня с други държави. Мога да коментирам за Сърбия. Там никога няма да се чуе от устата на артист лоша дума за негов колега. Напротив, ще кажат: „Този ли? Той е велик, той е страхотен!“. Дори да не се харесват, се подкрепят.
Всъщност, ще има ли наистина втора част на „Страстите Христови“, или това са само слухове?
Не мога да Ви кажа! И аз съм чувал за какво би могло да става дума, но още нищо не е ясно.
Но този филм каквато омраза отключи, друг не е успявал. Изпитвал съм го и върху собствения си гръб, без да изпадам в подробности. Дори хора, които никога не го бяха гледали, заявяваха, че никога няма и да го гледат, защото филмът е лош, анти еди какъв си и т.н. За първи път видях какво значи един определен тип омраза.
Тази година направихте първия си моноспектакъл „Не е за телефон“. Почувствахте се готов за това предизвикателство ли?
В последните години реших, че може би е дошъл моментът. Четох доста текстове, но не можах да намеря подходящ. Репетирайки предното представление, което направихме с Елисавета Шопова и Елин Рахнев, Елин ме попита дали съм мислил за моноспектакъл. Обясних му, че съм мислил, но не мога да си харесам текст и тогава той предложи да напише нещо специално за мен. Всъщност, основната идея тръгна от него. След това Лиза се намеси доста сериозно. Имаше един вариант, после двамата направиха по-различен вариант. Така се роди „Не е за телефон“. Жанрът е комедия, не най-типичната. Хората се забавляват.
Не е нужно да имаш житейски опит за моноспектакъл, по-скоро трябва да имаш актьорски опит. Оттам нататък зависи каква е темата, доколко ти е позната, режисьорът е изключително важен. В това представление, например, много важен е звукът. Човекът, който води звука, е мой равноправен партньор на сцената и съм изцяло зависим от него.
Лиза Шопова Ви е сестра. В миналото сте играли със сина си, когато е бил дете, с жена си също. Какво е да работиш с членове на семейството си? Не Ви ли е страх, че може да се изпокарате заради творчески различия?
О, разбира се, че се случва! С Лиза работим заедно за четвърти път. Първият път се карахме страшно много, стигаше се даже до крайности. Но постепенно разбрахме, че не е нужно да си мерим егото, а е важно да вървим в една насока, защото се оказа, че в повечето случаи мислим по еднакъв начин.
Разкажете ни малко и за „В сърцето на машината“. Очаква се да е едно от големите заглавия в българското кино за 2021-а.
Това е един много добър български филм. Казвам български, защото случката се развива тук, но историята е такава, че може да се случи навсякъде по света. Става въпрос за един затвор. Изцяло мъжка история. Аз съм старомоден човек и смятам, че има неща, които са естествени. Филмът не е извън нормата, философията му не се натрапва.
Мисля, че ще има огромен успех, защото историята е изключително добре написана. Което е големият проблем въобще в киното, театъра или литературата – някой да напише нещо много добро.
Какво да очакват от Вас зрителите в близко бъдеще?
Вече представихме „Не е за телефон“ в ДКТ „Иван Димов“ в Хасково, в НДТ „Сълза и смях“ в София, на 26 октомври сме в Дом на Културата „Борис Христов“ в Пловдив, на 8 ноември отново в „Сълза и смях“, на 9 ноември в Габрово, 10-и в Бургас, 11-и във Варна, 12-и Русе.
Фотограф: Славян Костов
За автора
