Мемоарите на един артист – Добрин Досев (СНИМКИ)

Всички сме свикнали да гледаме лицата на актьорите от сцената или екрана. Прожекторите да описват страните им и да заслепяват погледите ни. Свикнали сме да виждаме блясъка, цветята на финала, да слушаме аплодисментите. Но не вникваме зад кулисите. Не надзъртаме зад завесата, за да не развалим магията. А зад блясъка и прожекторите стоят хора, като нас и вас. Със своите копнежи, страхове, радости и преживявания. Свикнали сме да взимаме интервюта, да представяме едната страна на монетата, но какво ако монетата се разгърне като свит лист и разкрие истинската си същност? Какво ако разкажем историята така, както никога не е била разказвана до сега?

С фотографа Александър Карамфилов създадохме поредица, в която ще ви запознаем с изминатия път на актьорите и творческия екип от Драматичен театър Пловдив. Черно-белите фотографии улавят моментите, трептенията на мускулите, емоциите в очите, докато артистите споделят историите си пред нас – без задръжки, без цензура. Кръстихме поредицата „Мемоарите на един артист“, а текстовете ще пиша от първо лице, все едно те държат перото на миналото си и го описват интимно и съкровено, само за тези, които са готови да го приемат.

След дълга пауза продължаваме поредицата не с кой да е, а с Добрин Досев. Човек, който сам по себе си вдъхва респект, а работата му на театралната сцена е повече от впечатляваща.

Детството… Имал съм щастието да изживея едно прекрасно детство. Краят на 70-те и началото на 80-те бяха страхотни, безхаберни години. Родил съм се в невероятно семейство. Подчертавам, че никой от родителите ми не се е занимавал с изкуство. Майка ми е икономист, баща ми инженер. Имам прекрасна сестра, която е шест години по-малка от мен. Татко почина, Бог да го прости, но мама още е сред нас. Те са хора, които, от една страна, ни учиха на обич и взаимопомощ. От друга страна, ни даваха свободата да бъдем това, което сме.

Баба ми и дядо ми са от Плачковци – градче близо до Трявна, и всяка ваканция ходех там. От първия до последния ден. Още деца от различни градове идваха при бабите и дядовците си и образувахме една голяма банда. Дните бяха изпълнени с ловене на мряна, на раци, обикаляне по басейни и гори. Всеки път се връщахме от реката с поне по половин пълна кофа риба, която после бабите приготвяха.

Иначе израснах в Стара Загора. Луд фен съм на Берое, може да попитате всеки. Много съм известен с това в театъра.

Завърших Средното си образование в Руската езикова гимназия в Стара Загора. Имах невероятния късмет да попадна в един оазис на свободата. Тоталитарният режим нямаше никакво значение за нас. Не усетихме нищо от него, защото директорката на училището бе изключително широко скроена. Човек, който даваше свобода на децата да се развиват. Ходех с дънки, косата ми беше винаги дълга и най-важното – в гимназията имаше рок банда, сформирана от батковците. Аз свиря любителски на китара и започнах да ходя при тях. Постепенно си събрах групичка от моя набор и заедно създадохме банда, която нарекохме REG – Руска езикова гимназия. Rock and roll-ът ми е в кръвта от 14-годишен и отърване няма. Бях фронтменът, свирихме яко, но в 10. клас уникалната ни учителка по „Руска литература“ Куликовска правеше театрален кръжок. Трябваше да се изиграе кратка част от руска пиеса за празник на гимназията. Та тя ми каза: „Добрине, така и така… да дойдеш да го изиграеш“. Аз се втрещих: „Какво да правя?“. „Ами театър“ – вика ми тя, а аз още по-учуден: „Какъв театър! Аз съм рокаджия, бича на китара!“.

Е, така или иначе, придума ме. Трябваше да направим горско училище. Порепитирахме малко, излязохме на сцената, аз играех вълка, от който цялата зала прихна в смях. Като приключи си казах: „Брех, мама му стара, то било интересно“. Тази случка беше причината да се замисля дали да не се занимавам и с театър. Попаднах в самодейния състав на Младежки театър „Съвременник“, заедно със Стефан Вълдобрев, Пенко Господинов и Станимир Гъмов. Първоначално ръководител ни беше г-н Васил Апостолов, който после стана директор на Пловдивския куклен театър, а след него г-н Ради Радев.

Дойде време да кандидатстваме за университет и изпаднах в големи дерзания дали да продължа с театър, или с музика. Избрах да кандидатствам в НАТФИЗ. По онова време беше адски трудно да пробиеш професионално като музикант и някак си усещах, че няма да стане. Освен това много ясно си давах сметката, че театърът е изкуство, което мога да използвам и в музиката. Има задължителна вокална подготовка, трябва да си пластичен. Първият път не ме приеха. Вторият път не ме приеха и затова влязох в УНСС със специалност „Икономика и управление на дребния и среден бизнес“. Разбира се, беше ми адски трудно, не го желаех, но учех. Единственото хубаво нещо беше това, че там се запознах с Момчил Колев от Дони и Момчил. Към края на следването си карах такси, играех и в един самодеен състав за студенти в София, за да си чеша крастата. В последната година Момчил започна да свири в групите Клас и Медикус. Двама от колегите в самодейния състав пък ми казаха, че са отворили нова специалност в НАТФИЗ – „Актьорство за кино и телевизия“, с ограничение на възрастта за мъжете до 30 години, а аз вече бях на 26. Категорично отказах, прибрах се вкъщи, но не можах да заспя, станах на сутринта, отидох, подадох документи и за трети път кандидатствах. И ме приеха първи по успех в класа на великия Никола Корабов. Заедно с мен приеха и двамата ми колеги, които иначе учиха за инженери.

И така, ние тримата – аз икономиста и те инженерите, станахме актьори. Те прекъснаха следването си в МЕИ, аз продължих. Оставаше ми само специализацията. В продължение на половин година тичах от университета до Академията. От Студентски град до НАТФИЗ, че се и дипломирах. Криех, че уча и на двете места, защото по закон нямах право да следвам две висши редовно. Мислех, че никой нищо не знаех, но когато се дипломирах в УНСС и защитата ми приключи, преподавателят, който я водеше, ми стисна ръката за поздрав, придърпа ме, смигна ми и каза: „И успех в новото Ви поприще“. Така разбрах, че не е имало никаква тайна, просто всички са си мълчали.

В Академията беше страхотно! Преподаваха ми Стефан Данаилов, Пламен Панев и Никола Корабов.

Още бях студент, когато Николай Поляков ме покани за една роля в ловешкия театър, а в последствие и да остана на щат. Изкарах там година и половина, после ме дръпнаха в пазарджишкия театър в най-успешния му период. Там работехме много, едновременно гастролирах и в столичните театри, но дойде време, в което ми отесня. Започнахме да снимаме сериала „Шменти Капели“ с Влади Въргала, а новият директор на театъра в Пазарджик не ме пускаше. Хванах си шапката и напуснах. Около пет години работех на свободна практика – в Сфумато, в Шумен, в Сливен, докато един ден Кръстю Кръстев и Александър Секулов не ми се обадиха и ми предложиха летен трансфер. Не мислих дълго. Първият ми спектакъл беше „Сестри Палавееви“. След него поискаха да ме назначат на щат. Мисля, че Драматичен театър-Пловдив е най-доброто място в България за правене на театър, с най-страхотните колеги.

Женил съм се два пъти и два пъти съм се развеждал. Първата ми съпруга Диана Жечева е актриса. Живяхме девет години заедно, разделихме се като приятели. И до ден днешен се обичаме, подкрепяме се. От втората ми съпруга Таня е моята прекрасна дъщеря Дарина. Да, с Таня също сме разделени, но погледнато отстрани дори не си личи, защото сме толкова добри приятели, живеем близо един до друг, детето е щастливо, обичта е обща. Всеки ден се чуваме поне по веднъж. Тези приятелства може би са се запазили, защото при нас не е имало гафове, никой никого не е наранявал. Истинската любов е отшумяла, но обичта я има. Всяка ваканция тримата с Дарина и Таня ходим на обща почивка, всяка събота и неделя сме заедно.

Дарина е на 13 години, учи в 129-о училище „Антим I“, което дели сграда с Испанската гимназия в София. Тренира баскетбол от 1. клас в „Левски“. Доста се източи вече и майка ѝ ѝ казва на шега щиглец. Тя е изключително самостоятелен човек. Организирана е, сериозна, каквото подхване, го прави на сто процента. Тя е всичко, което аз не съм. Не ми се налага дори да я попитам дали си е написала домашното. Имам невероятен късмет с дете като нея. Освен това, тя имаше щастието да снима във филма на Ясен Григоров „Лили рибката“. Играе внучката на Татяна Лолова, с която станаха големи приятелки. Доста често се чуват по телефона и си разказват какво са правили през деня.

Цялата работа е, че Ясен търсеше синеоко и русо момиченце. Обади ми се, аз я попитах дали иска да участва, а тя отвърна: „Не, нямам интерес“. Ясен обаче не се отказа лесно. Помоли я поне да се срещнат и да си поприказват. След този разговор имаха три срещи. Организираха си ги сами, аз не се месех. Виждаха се все в сладкарници, ядяха сладолед и говореха за кино. Какво ѝ е говорил нямам представа, но я омая и тя се съгласи.

Изяде целия сценарий наизуст. Знаеше репликите във всяка сцена, на всеки персонаж. Бе по-подготвена даже и от мен. За децата във филма преживяването бе приказно, защото той е магичен. Приех цялата злоба, която определени активисти изсипаха върху му, хладнокръвно. Елена Кабасакалова, която игра моя съпруга, се разплака. Тогава ѝ казах, че ако човек можеше да предвиди докъде може да стигне хорската глупост и болна злоба, щеше да се ражда в броня.

В нашата професия сме обречени на подобни неща. Съществуват дупки, спадове, терзания, но отминават. За щастие, не съм попадал в халтураджийски проекти. Имаше един период от време между 1995-а и 2005-а, в който халтурата бе във вихъра си. Правеха се само евтини смешки, реалити формати. А качествената комедия не е евтина. Случката вътре е драма за героя. Там е тънката граница, затова комедията е толкова сложен жанр.

За съжаление, на всички ни е ясно, че живеем в ерата на еднодневките. И в музиката, и по телевизията. Но истинското изкуство все пак оцеля. Все още има творци, които правят достойни произведения – контрапункт на простотията. Едно от най-важните качества на актьора е не моженето, а търпението. Да имаш силата да чакаш точния момент, без да губиш рефлекса си. Той все някога ще дойде!

Засега не мога да кажа дали Дарина ще развие желание към професионалния театър. За нея баскетболът е на първо място. Държи да бъде най-добрата, тренира постоянно. Държи да е изрядна и в училище. Музикална е, пее много хубаво, научих я да свири на китара. Забавляваме се заедно, правим всичко за удоволствие.

Колкото до киното… слава богу, снимал съм много. Първият ми професионален игрален филм беше „Сомбреро блус“, в който се разказва за рок банда и аз пея всички парчета. Други са „Ярост“, „Пазачът на мъртвите“, „Далече от брега“, „Лили рибката“. Участвам и в много сериали, сред които в най-новия – „Отдел издирване“, където си партнирам с Митко Банчев от нашия театър.

С „Посоки“ бяхме селектирани за наградите в Кан. Там се запознах с Ума Търман. В края на фестивала тя дойде при нас и ни направи страхотен комплимент за колективната актьорска работа във филма.

Ако трябва да обобщя, бих казал, че съм щастлив човек. Животът ми е на колела. Когато съм в Пловдив, живея в гримьорната си. След представления се прибирам в София и все така. Обичам този начин на живот. Да, щастлив човек съм и защо да не съм! И детето ми е прекрасно, и бившите ми съпруги са прекрасни, колегите са чудесни, върша работата, която обичам. Да, много добре знам, че не всичко е в ред в нашата страна, но не ми дреме. Живей днес и сега! Прави всяко нещо колкото можеш по-добре. Толкоз!

Фотографии: Александър Карамфилов

Вашият коментар