Хайтови vs Терзийски – битка за чест или за пари?

Родителите имат основополагащо значение за формирането на децата като личности – те им дават възпитание, среда, любов, уют; научават ги на хубавите и лошите неща в живота. Или поне би трябвало да е така. Има и лоши родители, които правят точно обратното. Не съм сигурен дали това е толкова негативно за развитието на личността. Много често оценяваш далеч повече нещо, когато ти липсва, а не, имайки го за даденост.

Наскоро излезе новината, че известният писател Калин Терзийски е осъден от наследниците на Николай Хайтов за обида, която ги е накарала да се почувстват болезнено и да сметнат за накърнено доброто име на своя баща. Ако ставаше въпрос за чувствителни млади хора това би било обяснимо, но за 60–70-годишни някак не изглежда сериозно. Нима положението на баща им в българската литература и въобще култура и общество е толкова разклатено? Нима заплащането на някаква сума пари ще възстанови тази тежка рана? Баща им не беше ли човек на духа? Защо искат пари тогава? Толкова ли са материално зле, че да търсят лична изгода от човек, известен с лабилно поведение, зависимост към субстанции в течно агрегатно състояние и изобщо – скандално поведение?

Нямам представа какъв баща е бил Николай Хайтов. Всъщност имам, но не знам дали съответства на действителността. Въпреки това, ще я изложа с риск да бъда подведен под отговорност. Моето предположение, основаващо се на сериозен личен опит е, че перфектни родители рядко се срещат, а още по-голяма рядкост са перфектните разведени родители. Толкова голяма, че изобщо не знам дали съществува такова явление в природата и обществото. Но както и да е. Всеки човек има различни изяви в личен и професионален живот, хобита, удоволствия – на практика във всяка дейност, към която проявява интерес и по-някакъв начин определя или отразява живот и начин на мислене. Със сигурност Николай Хайтов не присъства в историята и идентичността ни със своята битност на баща. Всички знаем – заслугите му са други. Оставяме настрана, че за някои негови произведения тегне сянка на плагиатство, която и до днес не е разсеяна. Оставяме и факта, че макар и образован в съвсем друго направление, той не се свени да наставлява филолози и историци; даже да ги порицава и критикува. Оставяме настрана и, че големият иначе писател има странен подход към някои от най-емблематичните си произведения като разказа „Козият рог“ и романът „Капитан Петко войвода“. Те не представляват нищо особено като литературно, психологическо и образно въздействие. Едва тяхното филмиране разкрива потенциала, който историите съдържат. И в двата случая сценарист е писателят, но добре знае всеки – филмът и всичко, което показва, отразява и въздейства – зависи от режисьора. Така – оставяме настрана, че за някои важни стъпки от генерирането на популярност Н. Хайтов е получил или използвал подкрепа от други хора. Това не е лошо, напротив – означава съобразителност, нюх и гъвкаво мислене. Все по-скоро положителни качества. Но дали те са важни за един творец? В никакъв случай няма да му попречат, но трябва ли да са определящи за изкуството му?

Някак си имам натрапчивото чувство, че наследниците на писателя са взели от него повече склонноста към материалното, налагането над другите и поучаването, отколкото творческото. И тримата се открояват основно в медиите с името и паметта на баща им; сякаш са се посветили единствено на това да ги въздигат и бранят от посегателства, а първо – той е направил достатъчно и второ – струва ми се, че това ги обезличава като индивиди Това са големи хора и при това творци. Обикновено като напишеш името на един архитект в търсачка излизат проектите и сградите му – при Здравец Хайтов обаче първото, което се откроява, са дела и изяви в защита на баща му. В изобилие. Брат му има повече творчески дейности, отразени в мрежата, но и там ясно личат посочените характеристики. Същото е и с по-голямата им сестра, която е написала няколко книги за… баща си. На всеки родител може да пожелаем такива любящи деца. Забравили своята индивидуалност, те сякаш живеят за него. Вече двадесет години след като го няма. Единствената сянка, която попада върху тези идеални синовни чувства е материалният интерес.

Всеки си преценя. За някои очевидно засегнатите чувства се откупуват пари и може би в това комерсиално време имат право. Отдавна не живеем в социализма, въпреки че когато техният баща живееше в онези условия, се справяше добре с подобни капиталистически отживелици. Разбира се, ако беше автор в некомунистическа страна, с тези тиражи, популярност и издавания в чужбина, децата му нямаше изобщо да имат нужда да водят дела и да вдигат шум за баща си. Но пък не се знае. В капиталистическия свят пазарът е по-голям, конкуренцията – също и не е ясно какво би станало. В царска България, Н. Хайтов се бори с живота, преодолявайки какви ли не трудности и звездата му изгрява чак при „народната власт“. В капиталистическата система лесничей по образование също може да стане писател, но надали би достигнал възможността да критикува учени и да им налага решения на научни проблеми. Ако маршал Толбухин беше обърнал на запад, твърде възможно би било Н. Хайтов да си остане по горите. Но такива съждения са безпредметни. Калин Терзийски не е осъден за частта от думите си, че Н. Хайтов е обслужвал режима, а за друга, която няма да коментирам с друго освен, че е наистина е грубо и вулгарно, но от друга страна, лоша реклама няма. Важна характеристика на известните и изявени личности и близките им хора е да не обръщат внимание на тези, които се обаждат от дълбини и низини, без значение какво говорят, защото падат на същото ниво. Никой не е казал, че е лесно, но това е част от цената. Нецензурните думи на Калин Терзийски са били отправени и към личността и творчеството на Йордан Радичков. Неговите наследници или спят, или са успели да се дистанцират. Това изглежда по-адекватното, макар и финансово неизгодно поведение.

За автора

Вашият коментар