С наближаването на новата учебна година на дневен ред отново изплуват някои от дежурните теми в българското образование и общество като цяло. Нека вземем за пример цените на учебниците като проблем, с който образователната ни система така и не успява да се справи подобаващо, без значение от това кой управлява.
Преди няколко години по това време, медиите във Франция гръмнаха с новината, че разходите за подготовката на един ученик са се увеличили с 57 евро в сравнение с предходната учебна година. И за немалък период от време това беше сред най-обсъжданите проблеми в тяхното общество. На фона на техния стандарт това звучи наистина смешно в ушите на българския гимназист и неговите родители, които имат грижата да отделят минимум около 100 евро само за учебници. Без изобщо да броим останалите разходи.
Затова докъде е стигнала в развитието си една страна можем да съдим по много критерии. Един от тях е естеството на проблемите, които са прът в колелото на развитието й. Какви въпроси вълнуват жителите на икономически развитите страни в наши дни? Част от тях са вариантите за излизане от световната икономическа криза. Откриването на нови работни места и борбата с безработицата. Нека не забравяме и осигуряването на спортни бази за подрастващите, организирането и провеждането на културни мероприятия и национални музикални фестивали.
Да вземем отново Франция за пример. Наскоро бе отбелязан поредния Национален празник на музиката, честван подобаващо веднъж годишно с повсеместни концертни изяви и тържества. Цялата страна живееше, участваше и се вълнуваше от предстоящото събитие поне месец преди големия ден. Защото тази държава е достигнала такъв етап на социално развитие, че гражданите й наистина да чувстват този ден като Голям.
Не точно така обаче стоят нещата в страните, които не могат да се похвалят с подобен икономически цъфтеж. Какъв по-ясен пример за съжаление от ситуацията в нашата собствена родина? Да погледнем вестите от последните дни. На очи веднага се набиват заглавия като "Роми се клаха с брадви и саби", „Роми обезкостиха жилищен блок”, "Роми убиха три лебеда, за да ги сготвят", "Банда роми преби пазач на череши" и още безброй тъжни абсурди ,които със сигурност биха накарали един чужденец да се зачуди дали не се е озовал в каменната ера.
Докато на запад идея-фикс е постоянното повишаване на стандарта на живот и всички усилия са насочени в тази посока, то тук това звучи единствено като една далечна утопия. Като че ли българското общество вярва, че е стигнало социалното и икономическо дъно и ни се иска да мислим, че няма накъде по-дълбоко да потъваме.
Обещанията за преодоляване на кризата вече съвсем не са актуални и едва ли правят впечатление на някого. Но в това положение няма нищо изненадващо и никой друг не може да бъде обвиняван освен самия гражданин на това общество , тъй като проблемите идват не отвън, а отвътре. Те се таят дълбоко в него , в модела му на мислене, в съзнанието му. И докато не бъдат изкоренени няма как да получим равен старт с останалите. Да вземем за пример един от основните проблеми, които образователната ни система така и не успява да разреши. А именно, как да вкара в класните стаи и да ограмоти един ужасяващо голям процент от населението (и то не само сред подрастващите).
Удобно е песимистично да се мисли, че мрачна прокоба тегне над българския народ. Разумният човек обаче вярва, че предците му не са били чак такива грешници, че да изплаща днес с кървава пот на челото си греховете им. За да се промени животът му, той трябва да проумее, че (перифразирайки Луи XIV ), „Държавата – това е самият той”, а не някой друг виновник за бедите му. Защото българинът е доказал с исторически факти, че може, когато иска и когато вярва.
Така че ако отъждествим разумния българин днес с Ахил, то нека той да има волята да направи така, че другите да забелязват у него не само петата му, а силата и потенциала му. Защото ако ние сами не си помогнем, няма кой да ни отлепи от дъното.
За автора
