Ще започнем отдалеч, заради дългата пауза. Мразя да звуча негативно, но с всеки следващ строителен проект, размахван гордо от местна, национална управа, от Православната църква или друга институция, доказваме едно: България е дълбока провинция, що се отнася до архитектурата, а в нашите граници – Пловдив е провинция в България.
Подчертавам (с нов абзац): В това да си провинция няма нищо лошо. Имаш си улици, имаш си тротоари, може да имаш парк и фонтан. Хората да са доволни, донякъде щастливи от живота си, да им е що-годе удобно да се разхождат, пазаруват, почиват.
Разликата при провинциализма е, че нямаш никакво морално право да се хвалиш с нищо, защото си създал екзистенц-минимум – тъй като си взел пример от Димитровград, Самоков и Царево и си направил „нови и красиви“ спирки, фонтани и парк. Красивите новаторски неща се създават в "не-провинциите" – нещо различно, оригинално, интересно. Останалите гледат с празен поглед отстрани и се опитват да копират и да се хвалят, че са „като“ тях.
Подчертавам още по-дебело: Цялата идея, която стои зад тези Архитектурни обзори е, че Пловдив е град с история, култура и дух – град, който може да се държи като не-провинция. Че Пловдив има потенциала и възможността да бъде пътеводител, новатор, що се отнася до архитектура и градска среда. Че имаме повече ценни сгради от пазените от Закона за културното наследство и можем да покажем, че с отношение от гражданите, можем да спасим своята култура (каквото се случи с гражданската инициатива за кино "Космос") и да ѝ вдъхнем нов живот (каквото няколко години вече прави Колектив Кино Космос). В същото време отношението на гражданите – или лични инициативи – да създават и съвременна култура, с която да сме пример в цяла България и по света (както можехме да станем с конкурса за площад "Централен" и какъвто световен образец беше, например, Съ|временната библиотека в "Баня Старинна"). Идеята на Архитектурните обзори е да чертае ясна граница между моментите, в които Пловдив е новатор и лидер, и моментите, в които Пловдив е дълбока провинция и черпи вдъхновение от села и пазарува от хипермаркети, предлагайки псевдо-оригиналност.
С този никак не кратък увод продължавам към същественото в архитектурния обзор за есента: какво ново се построи, какво старо не се построи и дали е хубаво или не. Ще си говорим за нови паркове и зелени площи, за велоалеите, за кичозните осветления по архитектурното ни наследство и съвремие, за църкви, за едно симпатично ново заведение, за един прословут надпис, за лоши реставрации и накрая – за хубави реставрации (има такива, и то много – но, уви, не правят "новини"…):
Новият парк на ул. „Богомил“
В края на миналата година бе открит нов парк в Пловдив – нещо, което не се случва често. Паркът е на края на улица „Богомил“, в полето срещу парк „Лаута“. Хубаво е, че има нов парк – в това не трябва да има съмнение. На място, което беше запустяла ливада да се направи място за почивка, за игра за децата и т.н., няма как да се каже, че не трябва да има парк. Хубаво е.
Но новият парк, като архитектура и стил, е изцяло провинциален. Новият парк, открит по най-официалните моди, е със съвсем типов план с пейки от първия срещнат хипермаркет, модната още от 80-те години селекция „жълти и светло червени“ павета, модния в последните 10 години щампован бетон и беседка, каквато всеки по-заможен има в Марково. Въпреки че се построи на гола поляна и нямаше нужда да се бърза за абсолютно никъде, паркът бе направен точно по такъв начин, по който би изглеждал във всяко село с административен капацитет да спечели 200 000 лв от еврофонд (и както всъщност изглежат те по малките населени места).
Пейки и кошчета от най-евтините в строителните хипермаркети в "Европейската столица"
С една реч – не мога да оспоря, че е хубаво да има паркове. Но що се отнася до строителството на паркове, град Пловдив не се различава по нищо от село Копринка, Старозагорско. А, при положение, че имаме претенциите да сме архитектурна столица, културна столица и т.н., можеше да се постараем малко повече.
Как би могъл, евентуално, да изглежда един хубав парк – ето ви един пример от Царево.
Не-толкова оригинални пейки (но все пак не ужасно скучни) в средномалкия български град Ямбол, без претенции за каквото и да е
Новите (и някои стари) велоалеи
Проектът за новите велоалеи е към своя край, а мненията за тях са в крайностите – нещо съвсем нормално за България. Или ги харесваш безрезервно, или трябва да намразиш до последната боядисана чертичка. С риск и двата лагера да ме атакуват, смятам, че има както добре, така и много зле направени неща, тоест истината е някъде по средата.
Смятам, че на първо време трябва да се сравняваме с българския контекст – да сочим европейските велоалеи е както хубаво, защото сме в Европа, така и малко наивно, защото тепърва навлизаме в нея (9 години по-късно, но все пак…). И ако се сравняваме с останалите български градове – да, Пловдив има най-хубавите велоалеи, това е безспорно. Приемаме, че това е процес и тепърва ще се доизграждат, различни неуредици ще се изчистват, „мрежата“ ще стане наистина свързана мрежа и т.н. Това, което имаме в момента е едно страхотно начало.
Показателно за "адекватността" на вечно недоволните е, че най-агресивно атакуваната алея всъщност е една от най-адекватно направените – тази по бул. „Мария Луиза“ – еднопосочни алеи, отделени максимално както от пътното движение, така и от пешеходното, за да няма конфликти. Така се прави по Европата. Разбира се, критикуващите плюят, че се е отнело „една лента от пътното платно по оживен булевард“, което, нали… всеки, който поне веднъж е минавал оттам знае, че по „Мария Луиза“ никога не е имало трета лента и тя винаги се е ползвала за паркиране.
Освен хубавостите, обаче има и „но“. Съвсем умишлено в архитектурните обзори се стараем да бягаме от финансов надзор над архитектурните и градоустройствени проекти, но понякога безсмисленото (не и за свързаните фирми, де) харчене на средства е твърде очевидно. В случая ще отбележим само преасфалтирането на алеите по бул. „България“. Съществуващите там от преди 5-6 години велоалеи бяха изринати и направени наново, на същото място, по същия начин – просто с друг асфалт. Оправданието на строителите беше, че по тях имало пункнатини по стария асфалт, та трябвало да се направи наново.
"Новата" велоалея в строеж, на мястото на съществуващата стара. Made in BG
ОК, ама по същата логика чисто новите „червени пътеки“ през някои кръстовища, които създадоха сериозни задръствания при правенето им, трябва да се изринат и направят наново. Един пример с червената пътечка от супер специалния материал – вече е изтъркана тази на кръстовището на бул. „Цариградско шосе“ и бул. „Съединение“ – около месец след полагането ѝ.
В крайна сметка се преасфалтира цялата 5-6 км отсечка по целия бул. „България“, буквално заради няколко пункнатини покрай СОУ „Яворов“.
Е, като преасфалтираха, защо поне не направиха скосяванията при слизането на пътното платно, нормални… Както и да е.
Друг сериозен проблем е създаденият на места конфликт с пешеходците. Популярен пример е, например по бул. „Шести септември“ – около училище „Петър Берон“. И дори да приемем, че там има някакъв гаден остатък от градоустройството от годините, който няма как да се оправи, то в посока към центъра проектантът няма оправдание за постоянното криволичене на алеята и фактът, че на места пешеходците на практика няма от къде да минат.
Иначе, че имаме велоалеи е супер. Велосипедистите има къде да карат, дано повече хора сменят автомобилите с велосипеди – Пловдив има страхотен потенциал и огромна нужда да направи това. И тук отново проблемът не е в това, че някой е лош, крадлив или прочее, а че всичко се прави набързо, и без достатъчно разговори с най-важните – тези, които всъщност ще ползват тази структура.
Бар по римска мода
Съвсем в стила на антична Сердика в София, нереализираните планове за Небет тепе и реализираните планове за стиропорени къщи по Главната на Пловдив, частен инвеститор си построи ново заведение на бул. „Дунав“ – с колони, фронтони, както си му е реда. Чудесен туристически атракцион, който може да привлича тълпите, които искат да видят античния Пловдив.
Извън сарказма: ресторантът, разбира се, не претендира да е културен паметник и трудно можем сериозно да се разсърдим на човека – всеки е съвсем наясно, че вижда един фалш, измислена от фантазията древна култура, в която няма нищо истинско, няма и претенция. Разликата с фантазиите из държавата ни – на антично или по-съвременно PVC-наследство е, че те претендират да са истински.
Иначе, че фалшивите колони, фронтони и палми са тъкмо по вкуса на „високата ни класа“ – както бизнесмени, така и управленци, взимащи еднолични решения за град и държава – това не мисля, че е изненада за някого. Няма нищо лошо някой да си сложи палми пред заведението – неприятно е, когато някой инвестира в това така важно за арабската култура и ислямска история растение общински (публичен) бюджет, сума колкото и за цялата алея чинари по бул. „Руски“, например.
Мултикултурен кич
Културното наследство няма националност, раса, религия и т.н. Ценностите са си ценности и има някакъв обществен консенсус, че е хубаво да се пазят – затова на повечето места по света е пълно с музеи, сгради се обявяват за наследство и са под някаква закрила по един или друг начин. Повечето музеи по света (или поне в държави, в които не съществува наказание да те убият с камъни, ако са те изнасилили) представят в колекциите си изкуство и култура от всякакви раси, религии и т.н.
Кичът и безсмислената шарения също нямат националност, раса и религия. Някак си, в надпревара с митрополит Николай, пловдивското мюфтийство също реши да си направи шарена кичарийка на Джумая джамия. От известно време върху минарето са поставени многоцветни неонови лампи – в синьо, зелено, червено и т.н., които, за щастие, не се пускат всяка вечер, а само в определени дни. Между другото, Джумая Джамия е сграда – културен паметник от национално значение. Смятам, че макар да ползват известни данъчни облекчения (също както и Българска православна църква), това не значи, че могат да погазват наред законите (също както прави и Българска православна църква). Пък били те и незначителни закони за културното наследство.
По подобен хайде-да-сме-максимално-шарени начин изглежда и спортната зала Колодрума – оградена от неонови лампички отвсякъде, досущ като всяка долнопробна бинго-зала. Да не останем по-назад. Каквото ни е търсенето – такова и предлагането, нищо изненадващо.
Малко след Колодрума – и катедралния ни храм "Света Богородица" се сдоби с неоново осветление. Слънчев бряг завижда.
Сграда на годината – copy-paste
Съвсем кратък коментар, свързан с конкурса „Сграда на годината“. Една от номинациите бе новата руска църква „Свети Николай“ до Мола. Съвсем по мол-мода тя е направена в най-шарения, бляскав и лъскав вид. В описанието защо тя трябва да бъде „Сграда на годината“ в категорията си, обаче е доказателство за нивото на архитектурна оригиналност в българския мейнстрийм. Черно на бяло там беше записано, че църквата е направена като „копие на църквата в Едикойсиукраински град, но два пъти по-голяма“.
снимка: Пловдивска митрополия
И с една реч – най-добрата сграда в България е копие на построена преди няколко години в Украйна друга такава. Може да е наивно, но си мисля, че за да стане някоя сграда „най-добра“, в нея трябва да е вложена някаква оригинална мисъл, нещо ново и невиждано, а не просто да се копира готов модел от друга държава.
Одисеята с надписа „Пловдив 2019“
Цветният надпис „Plovdiv 2019” на латиница на Стълбите на Каменица стана легендарен – все пак е единственото видимо нещо, което се свърши, във връзка с кандидатурата на града ни за Европейска столица на културата през 2015-а. Един новинарски сайт определи историята му като „одисея“ – става въпрос за многократното му счупване и ремонтиране след това. Естествено, вината за постоянното му счупване бе хвърлена само върху вандалите, обикалящи Пловдив и чупещи всичко наред.
Ще предложим една друга гледна точка: сравнителна гледна точка – какво се случва с други подобни надписи по света. Смятате ли, че в Амстердам, например, където минават много повече – и много по-пияни – туристи от целия свят се държат по-адекватно около местния подобен надпис – “I Amsterdam”? Бидейки един от най-популярните символи в холандската столица, този надпис се посещава буквално от десетки хиляди души ежедневно, които ги бутат, подпират се на тях, катерят се по буквите, а през нощта ги ритат, блъскат и удрят. По някаква странна причина, за която ще обясня след малко, техният надпис остава здрав и нито страда от атаки, нито има проблем с катеренето по буквите. Нито – както нашето V – не се счупва от един малко по-силен сняг (да, V-то не беше потрошено от „вандали“, а от времето).
Причината е, че хората, които създават градската среда там са умни. Наясно са, че когато поставиш едно нещо в градска среда – особено в активна туристически среда – тя ще понася удари както от туристи, така и от метеорологията. Затова, когато се създава нещо подобно, то се прави от определен здрав материал – защото вандалите, които рушат, са по целия свят и това се вижда навсякъде. Разбира се, най-лесно е да виниш хората, че са малоумници – че не знаят как се ползва светофар, тясно колело или пр.
По-трудно е да се опиташ да живееш в Европа, като европеец, и да се сравняваш с тях в стандартите на създаване на градска среда. Когато искаш да имаш хубави неща, да ги правиш здрави, за да им се радват всички (ако са ти подарили инженерната диплома и съответно не знаеш как – питаш, има интернет за целта). Когато искаш реката ти да се ползва от хората, не правиш огромни булеварди около нея.
Ще спестя коментар върху тоталната липса на оригиналност в това да направиш шарен надпис на латиница на най-грозния възможен шрифт и тоталната липса на функционалност да го поставиш напреки, затваряйки стълбището, което само месеци по-рано си открил помпозно, с идея да се ползва повече и повече като стълбище.
Некролози
Тъй като строителството се движи с бързи темпове, накратко с малка аргументация (където е нужно) – какво бе съборено и какво бе кофти реставрирано в последните 3-4 месеца:
Това беше съборено. (снимка: Google Earth)
Това също го събориха. Трогнати – няма*. Хората са заети да се радват, че сме "Най-зелената община" или "Третата най-добра дестинация в Европа".
Ок.
Десерт за финал
Харесва ли ви как изглежда тази къща?
Еми, да, и на мен ми харесва. Това, което означава "хубаво" за повечето хора – да не пада мазилка, да няма нищо олющено и да капе, понякога може да съвпадне и с културно-историческото опазване на "хубавото". За да съществува обаче това хубаво съжителство са нужни две неща: поддържане и разбиране. Тази къща, току до сградата на Община Пловдив, бе деликатно ремонтирана преди няколко месеца. След сваляне на скелето виждаме, че тя е в добро състояние, а в същото време са запазени – видът на фасадната мазилка, дървената дограма и нейният растер, дървените външни щори, входната врата, парапетът на терасата, камъните по цокъла и като цяло всичко, което прави (поне отвън) една сграда ценност – ценна. Няма PVC-дограма, нито избити на първия етаж огромни витрини, няма стиропорена обшивка на фасада, камъни или друго, така популярно сред други сгради по Главната.
Как е станало това? Ами, този, който е правил ремонта е бил наясно и е разбирал до какво се докосва – а не е бил роднина-инженер, назначен в общината с нулева експертиза за консервация или реставрация на културни ценности, но със самочувствието на "експерт". И второто важно нещо: сградата се поддържа и не се чака да падне.
Друг пример за скромна намеса върху красива сграда, която е хем съвсем обикновена, хем напълно достатъчна да запази вида на сградата за 10-ина години напред (а не само след една да почне да се разпада, като къщата на Римския стадион в съседство).
Къщата, която е диагонално от Кукления театър, бе просто пребоядисана, което ще я запази от рушене. И, въпреки че това с различното оцветяване на гладката фасада и декоративните елементи май е по-модерна приумица, къщата изглежда много добре – отново без да са лепени фалшиви стиропорени елементи (като на къщата над входа на Драматичния театър) и подобни веселости.
Много е важно в цялата каша, в ненормалното положение, в което се намира културно-историческото ни наследство (крепостите "до зъбер и керемида") и настояще (със светещите паметници и т.н., сещате се) , да се сещаме, че има и хубави примери. И е много важно да знаем, че лошите неща стават бързо – бързо се бута сграда (например гара-културен паметник), бързо се строи фалшива крепост, бързо се отлива бронзов паметник. И тези лоши неща стават новини – въртят ги по телевизии и сайтове, хвалят се, защитават се или се нападат. Хубавите неща не са в новините, защото отнемат време – или са просто мънички. И истинското опазване на културното наследство е благодарение на тези, които (съжалявам за тафталогията) наистина го пазят. Тези, които правят разликата между "поддържане" и "обновяване", и че само едно от двете пасва, когато се говори за "наследство".
* – Едно от малкото изключения, поздрави за което
За автора
