Има няколко дати в моя живот, които завинаги ще останат гравирани дълбоко в моето сърце и душа.
Петък. 11-ти май 2018 година. Само мисълта за тази дата ме кара да настръхвам. Това беше вечерта, в която изпълних една от детските си мечти, като гостувах в едно от най-любимите си предавания – „Часът на Милен Цветков“.
Дните преди и след участието ми в обичаното предаване бяха осеяни с най-разнообразни вълнения. В събота щях да се кача на голямата сцена на Драматичен театър – Пловдив за пръв път като участник в главна роля в театрална пиеса, а събитието, за което щяхме да си говорим с г-н Цветков, се състоя само ден преди гостуването ми. И трите дни оставиха голяма следа в моето сърце, но сякаш участието ми в „Часът на Милен Цветков“ грее с по-различен пламък.
Причината за моето гостуване бе да разкажа историята как получих лична покана от Негово превъзходителство Ерик Рубин – тогавашния посланик на САЩ в България, за посрещането на делегация, начело с астронавта д-р Ричард Линехан, в резиденцията на посланика в София. Сериозността на темата накара много хора в моето обкръжение да са скептични за това как ще протече интервюто, тъй като всички знаем за странностите на въпросите и методите на Цветков. Дузина дори се опитваха да ме разубедят – отчасти, защото в следващия ден ме чакаше наистина отговорна задача и със страх да не бъда емоционално изтощен за нея. Но аз бях абсолютно сигурен, че това гостуване ще ме зареди. А ако трябва да съм честен, мисля, че и до ден днешен още нося енергията от онази вечер.
Помня всяка минута. Бях последен гост в предаването и си почаках добре. Разговарях с някои от гостуващите преди мен, за да отбия времето, и честно казано се отнесох и забравих какво предстои. Спомних си, когато в чакалнята влезе Лудият репортер – Даниел Петканов, и със заразната си усмивка озари помещението. Поговорихме за кратко, окуражи ме, а след това влезе в студиото, за да запише сегмента си. Повикаха ме в гримьорната и вече еуфорията ме беше обзела. Не беше първата ми поява пред камера или участие в телевизионно шоу. Правил съм го няколко пъти и преди. Предполагам, че просто вълнението е различно, когато сбъдваш подобна мечта. Даниел Петканов излезе и беше моят ред. Влязох в студиото. В ръка ме поздрави и режисьорът, и сценаристът, и операторите, и водещият. След това седнахме един срещу друг, прозвуча позната мелодия след края на рекламния блок и Милен Цветков ме представи, представи и темата на нашия разговор. След това премина и кратката визитка за това кой съм аз и с какво се занимавам.
Бях си подготвил в главата сценарий за това какво ще разкажа и как ще го кажа, но когато започнаха въпросите, интервюто пое абсолютно неочаквана посока. И дума не стана за поканата в резиденцията, но си говорихме за интересни и познати за мен теми. Изпълнихме 7-минутния блок с разговор за смисъла и появата на живота, за изкуствения интелект и физиката на бъдещето. Неочакван, но смислен обрат. Тези седем минути минаха гладко и неусетно, защото вместо да навлизаме в детайли, които сигурно от притеснението щях и да объркам,
Милен Цветков доказа, че той е истински Човек. Той виждаше пред себе си едно почти седемнадесетгодишно хлапе и направи онова, което правят всички любими учители – изкара и представи най-доброто от него. Той не целеше сензацията. Той целеше ценното – онова, което е отвъд новината. Той съумя в седем минути да представи и добрия пример, и може би да научи зрителите си на нещо интересно, на нещо ново.
А дори когато гонеше истината, правеше го обективно, сдържано, търсеше доказателствата, задаваше уместните и важните въпроси, не изпадаше в догадки или прибързани заключения, караше гостите си да бъдат прецизни в думите си. Милен Цветков търсеше истинското в хората, не в историите. Това го правеше невероятен журналист и беше причината хората да чакат трепетно пред екраните си късно вечер да започне неговото предаване. „Часът на Милен Цветков“ бе сред малкото причини аз и много от моите връстници, приятели и познати да гледаме българска телевизия и помня как плаках със сълзи при новината за поредното му сваляне от ефир.
Милен Цветков беше и непримирим с простащината, която в крайна сметка, по най-нелепия начин, в най-неподходящия ден, не че изобщо има такъв, отне живота му. А на България отне един от най-свободолюбивите и истински журналисти, радетели за свободното и критично слово у нас. А най-страшното и може би най-голямата шега на съдбата бе, че го отнеха същите тези, към които Милен Цветков сякаш изпитваше най-голяма нетърпимост – онези псевдо бизнесмени и инвеститори, осланящи се на държавна протекция и дупките в законите.
Милен Цветков ще живее още дълго. Дълго ще го помним. Дълго ще отстояваме позицията му. Но какво остава за стотиците други, които безизвестно си отиват в подобни „инциденти“? Какво остава за стотиците деца, които губят родителите си ежедневно, а понякога дори животите си? Да, добре. Младите правят грешки, не трябвало да им се съсипва бъдещето.
А какво ще е бъдещето на момче, което на 20 години е научено да погазва най-елементарните правилата и е готово да убива? Бизнесмен? Като родителите си ли? Защо държавата изобщо позволява днес някой дори да си помисли да се качи на пътя в подобно състояние? И докога ще се позволява на българските бизнесмени да вилнеят като престъпници? Докога ще процъфтяват фирми на затворници? Докога българинът ще припознава като хайлайф хора без морал и ценностна система?
Но бъдете спокойни. И това ще забравим. И още хиляди ще си умрат – хиляди, които с две-три промени в наказателния кодекс, можехме да спасим. Но пък как ще прикриваме далаверите си, екстравагантните си и толкова „наложителни“ бизнеспокупки? Явно по-лесно ще е да се отречем от децата си.
Ще ни липсвате, господин Цветков. Имаме нужда от личности като Вас. Имаме.
Автор: Димитър Фердинандов за mediacafe.bg
За автора
