Каква е цената на неравенството?

Медиакафе продължава уикенд-рубриката Pulp Fictions each other със съдействието на критика Николай Моллов, в която ще ви представяме рецензии от различни книги, които ви препоръчваме да прочетете. След дългата работна седмица, събота и неделя са чудесен момент, в който може да отделите няколко часа просто, за да си починете и да почетете малко литература.

Авторът Николай Моллов е завършил Културна антропология в ПУ. Магистратурата, която е записал, е Етнология: общности, идентичности, култура. Интересите му се преплитат в различни сфери: художествена литература, философия, културология, човешко поведение, софтуер на ума и прочее.

Книгата, която днес ви предлагаме: "Цената на неравенството" на Джоузеф Стиглиц, отново на издателство "Изток-Запад".

За всеки, който не е наясно, Стиглиц е автор, който очевидно прокламира лявата идея. Естествено това ляво не трябва да се асоциира като „социализъм“, който препраща към още по-негативното „комунизъм“. Говорим за едни релевантни убеждения, които са на страната на потърпевшите от финансовите манипулации на корпорациите и монополите. Стиглиц определя, че върху 99% от гражданите в Америка финансовата криза от 2008 г. и последиците от нея са оказали негативен ефект. Другият 1% са причинителите на кризата, които са натрупали неприличното си богатство на гърба на всички останали. 

Дразнещото лично за мен е, че в книгата се дърпа струната на дремещия у всеки читател идеализъм. 99% – нали разбирате! Кой няма да е съгласен с критиките към одиозни образувания, които и без това за всекиго са отвъд върха на низостта. Но без да се говори по наболели въпроси няма как те да бъдат преодолени. Всеки читател, доколкото му позволява общата култура, сам може да прецени до каква степен предложеното от Стиглиц може да се осъществи на практика. Навярно за мнозина цели глави от книгата ще попаднат в графата утопия. Но нека, преди да се мисли по подобен начин, зададем два въпроса, които много на място задава Стивън Пинкър: „Какво правим грешно?“ и „Какво сме правили правилно?“ Защото, за да сме стигнали дотук, трябва да сме правили нещо правилно, иначе щяхме да си останем в Средновековието. Стиглиц отговаря прозорливо именно на въпросите за правилното и грешното като посочва къде са грешките, както и възможностите за поправянето им, чрез подходящи действия. 

Както нарурфилософите в Античността, така и днес има определени хора, които не виждат нищо грешно в това да се използват други човешки същества за постигането на собствените цели. Този вид мислене може да се изрази с мисълта на Тацит: „Правото е само въпрос, който стои между равните по власт, тъй като силните правят каквото им е позволено, а слабите страдат колкото трябва.“

В средата на 80-те години Питър Дракър стига до извода, че недоволството започва рязко да се покачва, когато доходът на висшата управа стане повече от 20 пъти по-висок от този на обикновения работник. Това е критичната граница, над която започва да се изпитва усещането за несправедливост у служителите. Какъв е приносът към обществото аджеба, за да са заслужили подобни възнаграждения изпълнителните директори. Възнаграждения, които, колкото повече биват увеличавани, толкова повече растат недоволството и усещането за експлоатация в очите на обикновения работник. Още през 1976 г. в Америка един средностатистически изпълнителен директор е вземал приблизително 36 пъти повече от средностатистически работник. През 1993 г. разликата скача до 131 пъти повече, като същата година регулативните федерални власти принуждават компаниите да обявяват публично бонусите и привилегиите за своите висши служители с идеята да спре скандалното нарастване на заплати и привилегии. В резултат на това по медиите започват да се правят класации за най-високо платените мениджъри, изпълнителни директори и пр. В последствие висшите служители започват да се сравняват един с друг и към 2008 г. разликата в заплащането на средностатистическия изпълнителен директор и това на средностатистическия работник достига до 369 пъти повече. Забележете, говорим за средностатистически! В съвременните корпорации изпълнителният директор има правомощието да определя собственото си възнаграждение.

Стиглиц описва в цяла глава как „търсенето на рента“ е един от основните движещи мотиви на богаташите монополисти. „Търсенето на рента има много форми: скрити и явни трансфери и субсидии от държавата; закони, които правят пазара по-неконкурентен; по-хлабаво прилагане на съществуващите закони за конкуренцията и законодателните актове, които позволяват на корпорациите да се възползват от предимствата пред другите или да прехвърлят разходите върху останалата част от обществото.“ Сиреч „рента“ е „допълнителният доход, който се получава само заради факта, че съществува монопол.“ А „квота-рента“ е малко по-разширеното понятие, при което „Ако правителството даде на една компания изключителното право да внася ограничено количество (квота) храна, например захар, то допълнителният доход, генериран в резултат от притежанието на тези права, се нарича „квота-рента“. Да ви се струва познато?

Като най-усъвършенстваната през последните години форма на „рента“ Стиглиц посочва способността на финансовия сектор да се възползва от предимствата си пред бедните и неинформираните, чрез едно токсично „хищническо кредитиране“ и злоупотреби с ужасяващите условия по овърдрафтите на кредитни карти. Така нареченият финансов сектор „инвестира“ подобаващо количество средства в политически кампании и лобиране, както е известно, и тези „инвестиции“ подобаващо се изплащат.

Тук ми се струва подходящ момент да препоръчам филма Дори дъжда на испанската актриса и режисьор Iciar Bollain – Tamien la lluvia / Even the Rain (2010),  в който действието се развива в Боливия, където средната заплата е два долара на ден, а хората са принудени да заплащат по 350 долара на година за водата, която е монополизирана. 

А ако някой все още не е успял да си обясни как се е случила финансовата криза от 2008 г. и не му се чете книгата на Стиглиц или други подобни, любезно съветвам да се запознае с филма Inside Job (2010), има го в торент сайтовете, дори с дублаж – за онези, които предпочитат да не назначават още един функциониращ мозъчен отдел; и, разбира се, за тези, които имат уважителни причини.

Харесва ми как Стиглиц, за да обрисува констелацията с монополите, взема назаем един пасаж от Адам Смит: „Хората с един и същ занаят рядко се срещат, дори за да се веселят и забавляват, но когато разговарят, това завършва със заговор срещу обществото или с някакъв способ за увеличаване на цените.“ И в други книги напоследък попадам на много добри фрагменти или отзиви за книгата на Адам Смит The Theory of Moral Santiments. Би било добре някое българско издателство – защо не именно Изток-Запад – да се заеме с благото и просветителско дело по превода и издаването на този явно забележителен труд на големия шотландски икономист. Ясно е, че малко морал в повече не би бил излишен по което и да е време.

Стиглиц многократно коментира значението на Държавата като регулаторен механизъм. Напомня, че доброто функциониране на финансовата регулация помага за растежа в продължение на четирите десетилетия след Втората световна война. А с дерегулацията през 80-те започват да се случват поредица от финансови кризи, за да се стигне и до най-голямата и най-лошата през 2008 г.

Единият процент богаташи на върха са си „създали“ данъчна система, при която „плащат по-малък дял от своя доход, отколкото много по-бедните.“ С други думи това е така наречената регресивна данъчна система.

Заслужава си да се спомене, че в момента американските студенти завършващи колеж дължат кредити средно в размер от 25 000 долара; и това при конюнктура, в която никой не им гарантира реализация. Отбелязана е тенденцията голяма част от завършилите студенти да се връщат да живеят с родителите си, което до скоро не беше присъщо за Америка. Наскоро попаднах на статия за студент завършил право, който натрупал дългове от 250 000 долара, и който решава, че, за да не трупа повече дългове, ще се върне да живее при своите родители, като се е примирил с мисълта, че ще изплаща кредитите цял живот, дори на се реализира професионално. Освен  прекалено скъпото образувание и трудната реализация, Стиглиц дава редица примери и сравнения с други държави също и за дефектите и слабостите в здравната система, която става все по-недостъпна в Америка. Всичко това във връзка с „рентите“ и неравенството, което все повече нараства и води до още по-голяма нестабилност в икономиката според Стиглиц.

Считам, че си заслужава да се обърне по-голямо внимание и на главата, озаглавена „1984 е тук“, но не просто заради заглавието. В тази глава Стиглиц почти ме спечели. В нея авторът обръща внимание, освен на класическата икономическа теория, и на поведенческата икономика. 

Който желае да се запознае по-подробно с поведенческата икономика препоръчвам да прочете книгата на Дан Ариели Предвидимо ирационални (преведена на български). Поведенческата (бихейвиористична) икономика твърди, че всъщност нашите решения не са толкова рационални, каквито е приела да твърди че са класическата икономическа школа. Класическата икономика смята, че „хората имат добре дефинирани предпочитания, напълно рационални очаквания и възприятия.“ Поведенческата икономика поддържа виждането, че хората не знаят какво искат и че прекалено много външна намеса може да формира нашите решения. Както се досещате корпорациите и монополите не биха пропуснали да изкарат малко „рента“, познавайки принципите и резултатите от научните изследвания на бихейвиористичната икономика. В главата присъства също експеримент проведен от учения Даниел Канеман, чиято забележителна книга Мисленето наскоро също бе преведена от издателство Изток-Запад.

Ще дам един пример, с който Стиглиц ни запознава, на базата на проведени научни изследвания, които доказват, че отговорът силно зависи от това как е зададен въпросът. Формулата – „X ще се случи, освен ако не предпочиташ y или z“ – дава резултат, при който „запитаните“ хора избират да се случи X без колебание; говорим за пари естествено, и X се избира независимо дали y или z са повече или по-малко пари, но пари с не много големи разлики, което се компенсира при огромен брой клиенти, с каквито монополите имат отношения. Ако не е ясно, примерът е на с. 227. Описани са и други експерименти, в които се използват насочващи въпроси и закотвяния.
 С името „фикции на равновесието“ се определя модел на мислене при който след насочващите въпроси и котвите, се представя информация, която е съвместима с убежденията на човека, която се запомня по-лесно и прави убежденията още по-силни. Къде влизат в употреба тези знания за възприятията сами можете да се досетите – „рента“ и още повече неравенство, експлоатация и нестабилност! Според Стиглиц по-голямото неравенство води след себе си още повече нестабилност в икономиката, както и по-ниска производителност и отдалечаване от принципите на демокрацията. Демо… какво?

Стигнахме и до интелектуалните мутации – идеите, които търсят плодотворна почва в мозъците на хората. Как бихме могли да подминем Докинс? Помните ли идеята за робството и как се е променила през историята? Естествено, че да. Който още не е гледал Amistad (1997) и Amazing Grace (2006) или 12 Years a Slave (2013) – препоръчвам. Цели общества могат да бъдат оковани в собствените си убеждения, каквото е било убеждението за робството на различни места, по различно време, че и до наши дни.  
Соред Стиглиц единият процент неприлично богати хора могат да си позволят да насочват и контролират убежденията на хората поради присъщата за всеки човек когнитивна  предразположеност – хората, представляващи единия процент притежават знанията, средствата, ресурсите и стимули за да направят това. Идеите буквално се предлагат и продават като стока. Богатите плащат на цели Think-thanks (мозъчни тръстове – звена от интелектуалци) да произвеждат идеи за развитие, като ги представят от името на гражданското общество, казва Стиглиц. (По темата за българските Think-thanks може да се прочете в книгата на Достена Лаверн Експертите на прехода.) За разлика от рекламите, където има изискване да се казва истината, законите не предвиждат ограничения при рекламирането на идеи и произвеждането на политика.

Стиглиц коментира десницата в Америка, срещу която в книгата присъстват неизброими критики и откровени нападки; авторът осведомява за активните „образователни“ програми в училищата, както и програми, „които да увеличават „икономическата грамотност“ на съдиите, така че те да виждат света през ограничителните стъкла на консервативната икономическа теория.“

Идеите, които и разпространяват богатите могат да внушават както справедливост и законност, така и разделение, егоизъм, беззаконие. Стиглиц ни ориентира на колко високо ниво е битката за възприятията в случаите с премахването на данъка за недвижимите имоти, което облагодетелства богатите; спасяването на банките и преструктурирането на ипотеките. Макар че впоследствие фалшивите аргументи са разобличени от обществото – мандалото е хлопнало. Банките са спасени, а хората с ипотечни кредити – брадва.

В последната глава Стиглиц разсъждава върху въпроса как е възможно гласът на хората да има толкова малка тежест, в противовес на тежестта на парите. Money talks. Авторът се прави своето обявление в подкрепа на идеята за задължителното гласуване и активно противопоставяне на господстващата класа с идеалистичното: „един човек, един глас“ вместо „един долар, един глас“, към което – предполагам – 99% от човеците, поради когнитивната си предразположеност, ще изразят своята солидарност.

Respect!

Вашият коментар