Пловдивски архитектурен май: Нови паркинг колчета, стари пейки, готини велостойки

Ред е за обзора на архитектурата и развитието на градската среда в Пловдив през месец май. Без увод, че стана много дълго, а уводите са досадни:

Маската и пейката пред ГДК

(тук някъде трябва да има надпис)

Когато коментираш произведение на изкуството и най-доброто, което можеш да кажеш за него е името на автора му, значи нещо не е наред с творбата. Две такива творби се появиха с една и съща тема, на едно и също място в Пловдив през миналия месец. Проектите и идеите ги знаехме отдавна и писахме за тях, но уви, се случиха (тук, последната тема).

По-големият, по-централен, по-страшен и поставен без разрешение монумент е „Главата“, изработена от Цвятко Сиромашки. На снимки не си личеше толкова, но на живо хаосът с тази глава е пълен. Челото, очите и стиснатите зъби показват три различни емоции в едно, някаква карикатура от метал, която заедно с мащаба си е достатъчна да уплаши всеки човек и част от птиците. Съвсем в стила на абсурдите е и бялата паметна плоча, поставена под „Главата“. Бяла плоча, с бели букви, върху другите бели плочи отзад, на място, където няма едно дърво – убийство или поне опит за самоослепяване е да се опиташ да прочетеш какво пише за оперния певец. Тази отразяваща слънцето комбинация на най-слънчевото място в Пловдив, може да я измисли само някой (ще бъда най-мек и не-груб в изказването си) завършен идиот.

Функционалността, идеята и философията, която стои зад идеята на Атанас Хранов е на другия полюс. Удобно, тихо, спокойно и семпло, един чудесен начин да се отбележи паметта на човек, с когото България не бива да е горда, защото България го е изгонила и не го е пускала да се върне обратно. Проблемът е, че проектът е на 100% идентичен с друга творба, направена преди 4 години. Скучна е. Липсва развитие, липсват новите идеи.

Името на човека, за когото са създадени тези творби, не сме го споменали. Това не е случайно.

Готините ни нови велостойки

Конкурсът за новите велостойки избра своите победители и изненада приятно. Коментарът върху един добре проведен конкурс, с добри условия, добра реклама и качествено жури, не бива да се влияе от крайния резултат. Това е идеята на конкурсите – доверяваш се на тази странна симбиоза между широк кръг специалисти, които обаче не налагат собствено мнение, а се осланят на предложенията – конкуренцията от дизайнери/архитекти/друго. В случая този конкурс беше именно такъв и положителната ми оценка би била такава, и без да съм се влюбил в едновременно красивите, семпли и лесни за създаване, а и функционални велостойки. А те са чудесни.

Тъжното в случая е липсата на желание за комуникация между организаторите на конкурса (сред които е община Пловдив) и организациите – фирми и институции, които правят Транспортния проект и километрите велоалеи плюс няколкостотин велостойки (сред които е община Пловдив).

Небет тепе

Крайно време (много готин популистки израз) е хората да разберат нещо за Пловдив: Пловдив не е някакъв туристически атракцион, курорт или каквото и да е. И Пловдив не е „като“ никой друг град по света.

Пловдив е единствен по рода си, и е учебник по история на изкуството. Пловдивчани се разхождаме по улици, минаваме покрай сгради, влизаме в подземия, които са страници от този учебник по история. И ако се опитваме да ги превърнем в „атракцион“, ние ги фалшифицираме. Тук добавяме завъртулка, там – нова дума, слагаме златен кант на страничките, и книгата вече не е учебник по история на изкуството, а сборник приказки за четене на децата преди да си легнат. Фактите са факти именно, защото никой не ги променя, достроява или украсява. Няма как да ползваме набор от знания, за да си „направим“ Небет тепе, цялата идеология е обърната напълно с главата надолу: Небет тепе е едно от тези места-извори, от които се трупа този набор от знания.

Колкото до станалата така популярна картинка, донесена от музей във Виена от архитекта на Небет тепе (не звучи ли само по себе си смешно), тази картинка не носи нова информация, защото в нея няма нищо „ново“ – знаем я от преди много години. И знаем, че там, където е реката е север. Там, където са отбелязани по някакъв начин с оранжево две кулички, които уж са части от Небет тепе, е юг. Освен ако т.нар. 14-метрова кула, уж част от проекта за Небет тепе, няма да се издига горе-долу където сега е Гръцката гимназия, построена на съседното Джамбаз тепе, някой сериозно е объркал посоките на света, или поне показва небивало непознаване на това в коя част на Пловдив е река Марица.

А за това, че гравюра от 1533-а година, направена от няколко километра от мястото, което е изрисувано, може да служи за доказателствен материал как е изглеждала в детайли самостоятелна отдена постройка, не мисля, че трябва да се отваря дума. Наистина ли всички са толкова наивни?

Черните антипаркинг колчета

(тук някъде трябва да има герб)

Съвсем накратко – антипаркинг колчетата, като идея, са чудесни, обичаме ги, защото мразим автомобили по тротоарите, а в общи линии това е единственият начин да се реши този проблем. Казусът тук е, че бяха грозни, после ги боядисаха в златно-черно и станаха още по-грозни. Освен грозни – и трудно забележими. Преди време се поставяха други, в жълто-черно, светлоотразителни, които а) се забелязваха по-добре б) бяха малко по-красиви, най-вече защото не бяха кичозни с отлят герб на Пловдив, и то повторен и изрисуван едно към едно.

Не е ли странно, че дори най-кичозният стил в историята на българското изкуство – сталинизма от 50-те и 60-те, когато решава да ползва герба на Пловдив, го прави стилизирано – стилизирани тепенца, стилизирана река (виж блоковете по бул. "Цар Борис III" до Сточна гара, гербовете над някои от входовете). А сега го прерисуваме… Поне не го боядисаха и него в златно.

Хубави снимки и нищо повече

Хората, които правят изложби, трябва да бъдат наясно, че освен да правят нещо, което отговаря на техните естетически възприятия за красота, създават и култура, и образоват публика. Това важи също за медии, спортни коментатори и какво ли не, но те не са тема тук.

Темата е т.нар. от медиите „уникална“ изложба на стари снимки, които всеки, който е писал в гугъл „Стари снимки Пловдив“ е виждал повече от веднъж (което прави изложбата не-уникална на мига). Изложбата, подредена първо до Градската художествена галерия и после преместена до Римския стадион, включва снимки-история на парковете в Пловдив.

Да, но хората няма как да разберат историята на парковете в Пловдив само по няколко черно-бели снимки. Няма да се заяждаме за дребните грешки и обърканите пълни членове, сигурно и в този текст има такива. Проблемът е в почти пълната липса на други думи, освен обърканите – когато през 2014-а година слагаш снимка на „Княжеската градина“, е хубаво да упоменеш къде е била тази градина, какво има в момента на нейно място, защо е важна за града и за неговата история. Идентичен случай и с Дондуковата градина.

Когато, с предложената на хората култура (в случая изложба), отказваш хората да мислят, да се поинтересуват и да разучат какво са погледнали преди 20 минути, ти всъщност ги образоваш именно в такова поведение: Супер, красиви снимки. И нищо повече. Не ме вълнува кой е Арнолдо Дзоки, чий е неговият фонтан. Не ме вълнува какъв стил са тези видимо тропически растения, снимани там, но нищо, ще ми дадат възможност да казвам, че и преди сто години в Пловдив е имало палми. Без значение, че са крайно различни растения (без коментар върху естетиката им) – просто едните могат да виреят самостоятелно в нашия климат, а другите трябва да бъдат в саксии и да ги прибираме зимата някъде си.

Изложбите – без значение на какво ниво – никога не са били, не са и не бива да бъдат просто приятно преживяване за зрението. Те трябва да бъдат провокация за ума, и една изложба като коментираната, без да търси артистичната провокация, би трябвало да бъде образователно-провокативна. Хората да се приберат у дома си и да са научили нещо ново, а защо не – да се провокират да научат нещо ново и да потърсят в интернет или, опази боже, в библиотека.

За да не сме голословни, все пак ще подхвърлим, че Княжеската градина се е намирала там, където в момента е военното поделение до площад „Съедниение“. Дондуковата градина – или тази, за която съвсем доскоро са разбирали, като се каже „Градската градина“, пък е смятана за най-стария съществуващ градски парк, създаден веднага след Освобождението. Една от причините да си го пазим от планирани предстоящи реконструкции с цветни фонтани, издаващи звуци, различни от пляскане на вода.

Римският стадион

Искахме, надявахме се и ни беше обещано, че до края на май месец ще бъде завършен Римския стадион, и ще можем да го включим тук, но уви, не е готов. Чакаме да видим завършения вид на тераската и кафето, и стискаме палци поне от втория опит да измислят по-добър начин за „затваряне“ на стълбите към долния етаж от пръчка, омотана в жълта лента.

Вашият коментар